Когато работех във в-к "24 часа" ни връхлитаха внезапно някои идеи, казвам НИ, защото това обикновенно се случваше на мен и колегата Милен Петров.

За щастие, Борислав и Венелина, понякога харесваха нашата инициативна спонтанност и ние тръгвахме с 200 от място.

Така се случи и с Чернобил.

Взехме едно служебно пежо на половин милион километра, около 25 документа и разрешения за достъп до всички зони в Атомната централа и натиснахме газта и спирачките едновременно.

Потресаващо пътуване!

Потресавахме се 24/7 следващите седмици с бюрокрация, разрешителни, посолства, печати, митничари, бланки, идиоти, полиция, формуляри, ремонти, визи, още идиоти и малко радиация за разкош.

И така, тръгнахме ние, Милен Петров и Пиер Петров.

На българо-румънската граница нашите митничарите ни питат, "абе, вие кви сте, с тия еднакви фамилии, Петров и Петров, братя ли сте , кви сте".

"Не, викам им, сестри сме...Миленчо добавя, близначки". И след този гранично-пропусквателен хумор, навлязохме в същината на нашето пътуване.

Бе направо се набихме...

Беше почнало да се свечерява, да ни притъмнява и на нас и на времето. Да ръми така, леко по румънски, да се пързаляме на завоите и да скачаме в най-злите дупки по пътя. И така, леко изнервени и малко преди Букурещ, кокорейки се в тъмното да не спукаме гума, спукахме гума. Предна лява.

Събудихме се съвсем и се скарахме. Щото, кайто кара той е виновен.

Карах аз и Миленчо, веднага ми обясни, че съм кьо̀рав и че съм олигофрен, "сега ще трябва да сменяме гума насред пътя в нищото и в тъмното".

Попсувахме се малко за ободряване, след което решихме да действаме. Отваряме багажника, да вадим резервната гума....гума НЕМА! Ако имаше пълнолуние, щяхме да вием като чакали. Но тъй като нямаше, се ограничихме до проклинане на живота, съдбата, вестника, служебният гараж, от който бяхме взели колата и нашата тъпота. Като се успокоихме, решихме да спрем някви коли. Но вече минаваше полунощ и никой нормален човек нямаше да спре в тъмнината, насред нищото, на един луд с фенерче и друг размахващ манивела в ръка.

След половин час, късмета ни се усмихна с половин уста и един моторист спря и на регионален английски ни сподели, че на 1 километър ... serviz serwiz.

И така леко, леко с три километра в час, куцукайки стигнахме една измъчена бензиностанция, която и работеше. Посрещна ни бензинджия с перфектен румънски, колегата контрира с перфектен английски, контакт не се получи. Миленчо ме погледна умолително, а това означаваше само едно. Да се включа с моя фундаментален комуникационен талант, включващ всички романски, славянски езици и малко урду.

И като ме облада един ентусиазъм и като почнах да подскачам, да ръкомахам да прикляквам и да говоря на моя си език и да соча гумата и колата и посока Господ Бог, нещата потръгнаха.

И тоя човек, реагира мигновено. Започна да жестикулира неистово, да пляска с ръце и да се върти в кръг и да мучи. Уплашихме се, че е получил нервна криза. Но не бе. Оказа се просто много услужлив и гостоприемен.

Превеждайки в ефир на Миленчо му казах: "Това е село, в другият му край има сервиз за гуми, аз се казвам Йона, имам къща в центъра, семейство и двама сина и ходя на Булгариа на море"

След 10 минути спряхме пред една барака, в която светеше мъждиво малко прозорче. Натиснахме клаксона на пожар и от вратата излетя уплашено сънено дете на около 15 години.

Веднага почнахме да му крещим Фадъра, Фадъра, къде е. То, пък се оказа , че говори английски и ни каза, че Баща му е починал отдавна, а той е майстора и после разбрахме , че е на 45г и не е Хобит и има семейство и тая барака е неговата къща.

Тръгнахме призори и вече наистина заспивахме, караше Милен. Дупките не спираха, след половин час изкривихме дясна предна джанта, без да спукаме гума. Даже нямахме сили да се разправяме. Влезнахме в Букурещ, купихме гума с джанта и се проснахме полуживи в първият хотел по пътя.

На следващият ден на сутринта стигнахме украинската граница, която бе оградена с бодлива тел и мрачни физиономии.

Миролюбиво настроени, подаваме през прозореца паспорти и всички видове документи, ръцете ни са все още със следи от масло и мръсотия от нощните премеждия.

Това веднага привлече вниманието на бдителните гранични власти.

" Кви сте вие, за какво влизате в Украйна, за къде..." и тн. милиционерски въпроси.

" Журналисти сме, идваме да правим репортаж за Чернобил".

В очите на въпросния питащ, се появи садистична веселост.

" Отбийте тука и чакайте". И ние зачакахме. Половин час по късно, дойде един с автомат на рамо и гледайки ме немигащо попита. " А вие чужденецо, нещо месо, салами носите ли"?

Изтръпнах, в плик на задната седалка имаше хляб и някакви салами, които си ръфкахме по байганьовски по време на пътуването.

Отрекохме отривисто, каквато и да е била връзка с всякакво месо, пък било то и сушено.

След като не можа да изтръгне никакво признание за нелегален трафик на пушена наденица, махна с ръка на своя колежка да ни поеме. И тя ни пое. Руса и силно зла, ако имаше възможност да ни бие и рита с войнишки ботуши в чужбинските вражески глави, би го правила с удоволствие.

И на нея започнахме да и обясняваме, кои сме, какви разрешения имаме от кои посолства, накъде отиваме и колко бързаме.

Реакцията и беше възхитителна, взе ни паспортите и обиколи всички коли в трите колони зад нас. Върна се след час и половина и ни каза да намерим номера на рамата, объркани изморени и недоспали си помислихме , че се шегува.

Аз като по недоспал и неадекватен, се пробвах да флиртувам с нея и да чаровнича. Е бати грешката!

Оксана, както се казваше въпросната дама, ни изгледа свирепо, каза че колата е крадена и почна да дърпа уплътненията под предния капак.

Обясненията от сорта на "ама чакайте, кой ще тръгне да краде кола на 17г и на половин милион километра, въобще не я интересуваха.

Точно когато открихме къде е записан номера на рамата, започнаха да вият сирени. Граничарите откачиха калашниците от раменете и ги заредиха. Оксана, която беше до колата ни, се приближи до мен и ми изкрещя в лицето " По машины !!!" .

Огледах се, преди да скоча в колата за румънски танкове и развяти знамена, но такива нямаше. Стояхме в колите около две минути, след което ни дадоха отбой.

Вероятно румънската или молдовската армия се е отказала да напада заради ранния час и защото предстоящата събота и неделя щеше да е Великден.

Нещата се нормализираха и отново се съсредоточихме над планката с номера на рамата. Оксана си заби носа отново и гледайки хипнотизирано няколко секунди каза;

"Планката е сменявана!"...аз излетях до планетата Сатурн, изплюх се и се върнах.

Започнаха да идват и други служители, на които тя казваше, че сме съмнителни и че въпросната планка е менте. Накрая дойде някакъв с вид на обикновен изкормвач, погледна ни и каза "всё в порядке" и ни пожела приятно изкарване в радиацията. За малко да го разцелуваме. Оксана си сви ушите и отиде да издевателства над други жертви на международното положение.

След тази стресираща утринна физзарядка, навлязохме бавно и широкомащабно в Украйна.

Гледайки шизофренично през предното стъкло,в ранният следобед навлязохме в гр Хмелницки, в който на всички изходи пишеше Киев, както и в посоката от която идвахме.

Решихме, че можем да се доверим на случайни минувачи за посоката, повечето обаче бяха случайно пияни в 14.30 н обяд. Петък беше все пак, не може да ги обвиняваме.

Врели и кипели в българската действителност, която наподобяваше украинската, питаме двама работници, показват ни ляво. Грешна посока. Жена на средна възраст, абсолютно трезва ни указва нова посока...абсолютно грешна.

Връщаме се, спираме на един разклон, където пред едно читалище на стълбите, седи друга пияна компания, предимно от младежи.

Милен шофира, завиваме в ляво и аз като по близо до празнувашите отварям прозореца и им подвиквам им Киев, Киев. Милен седи и си гледа нещо на волана.

Компанията, така се зарадва, че веднага скочиха и почнаха да ръкомахат в различни посоки. Най пияния от тях се засили да идва близо до колата, съответно към моя отворен прозорец. С крайчеца на шестото си чувство усетих, че нещо неприятно се задава.

Младежа, който прелюбезно се клатушкаше към мен, започна нещо да се дави, да хълца и да бълбука съмнително. Веднага изкрещях " Милене тръгвай!!!,...той недочул, недоразбарал кво му казвам ми вика "Ъъъъ, кво,къде,кво".

Въртейки ръчката и затваряйки прозореца, му изкрещявам в ухото " ТРЪГВАЙ БЕ КРЕТЕН, ТРЪГВАЙ!!!

В този момент и точно няколко милиметра преди да затворя прозореца, учтивия и вежлив младеж започва обилно да повръща върху стъклото, Миленчо най накрая разбра, че нещо не е наред и даде газ.

В огледалото за задно виждане, пияното момче приклекна и леко се гаврътна назад. През моето стъкло не се виждаше нищо, а Милен до мен се смееше истерично, докато аз панически оглеждах дрехите си, за капки от стомашното съдържание на хмелничкият гражданин.

Денят беше слънчев,

Милен продължаваше да се смее, а аз се чудех в слепоочието ли да го ударя или в челюста.

Преди да се стъмни подминаваме Киев и решаваме да продължим. Но не ни било писано, това да стане този ден. На най-гладкия участък, малко след столицата, пукаме гума.

Слизайки от колата и псувайки на неустановен българоукраински диалект, почваме да я вдигаме на крик. Сваляме я, отваряме багажника, а отвътре ни гледа меко резервната гума, спаднала тихо и подло по пътя.

Мълчахме много време. И двамата осъзнавахме, че можем да направим убийство в този момент.

Тъй като все още бяхме близо до столицата, успяхме да се свържем с пътна помощ и късно вечерта ни закараха до хотел срещу който имаше и сервиз.

Умореним съкрушени и гладни влетяхме в ресторанта на хотела, които вече затваряше. Поръчахме си за начало, много водки, айряни, фанти, газирани води и много лед. След минута, сервитиорката с препълнена табла, се спъва чевръсто идвайки към нас и с всичка сила я изтрясква върху нашата маса. Покрити сме от глава до пети със счупени стъкла, водка, лед и кисело мляко. Преместваме се на друга маса, поръчваме отново и се напиваме зверилно.

На следващият ден, вече порядъчно трезвени, тръгваме към Чернобил.

В разрешението ни е указано, трябва да сме на бариерата на забранената зона в 13ч, след което ще бъдем придружени от 13.30 до 16.30 в град Припят, където ще можем да обикаляме и снимаме каквото искаме.

В 13ч сме на първия пропусквателен пункт. В документа, който носим има имената на трима придружаващи военни. Никой от изброените не ни чака. Въпреки това, вдигат бариерата и ни пускат. След половин час лутане и сме в административната сграда на централата. Казват ни да чакаме.

Пристъпваме нервно от крак на крак. На мен ми писва, вадя от чантата фотоапарата и правя три бързи кадъра на работници, които излизат през пропусквателни устройства, (подобни на тези в метрото).

След това вадя видеокамера с която си бях наумил да правя филм и почвам да снимам...изведнъж вик, МУЖЧИНА, МУЖЧИНА разцепва тихата радиоактивна атмосвера.

Спирам да снимам, но вече двама войника ме водят във въздуха, към помещение с решетки на вратата. Вътре ме поставят на стол, срещу който има постоянно работеща камера а под нея дисплей, който излъчва изображението ми. Оставят ме сам. Вглеждам се притеснено във физиономията си, да не би да имам вече някакви тикове и да не ме върнат на следващата бариера, като "непригоден". Не нямам, напълно здрав съм. Влиза някакъв полковник и ми казва "Таварищ....

След един час се озоваваме на най-тъжно-прекрасното място, на което съм бил в живота си.

Призрачният град Припят, в който някога живота е звънял от детски смях и човешка радост.

По време на аварията хората са изведени от там с обещанието да се върнат след няколко дни.

Това никога не се случва.

Жертвите са хиляди в последващите години.

Оставиха ни на центъра и казаха да бъдем пак там след два часа. Аз бях онемял от радост, бях в някаква безтегловна еуфория, намирах се в един изгубен свят, без хора, без глъч, без атмосверата на живия живот, намирах се във филм от бъдещето на планетата, когато съм единственият оцелял и само аз и вятъра обикаляме тази градска пустота.

Влизах в детски градини, училища, блокове, улици и сълзи напираха в очите ми, представих си всичката тази безмълвна красота, която шепнеше имена на хора, съдби, мечти, как някога е била пълна с кислород и смисъл, а сега бе останало само едно призрачно ехо.

Внезапно Милен се появи отнякъде и набързо ме изведе от приказния унес, в който бях изпаднал. "Кво става, Кво става, Кво става, аре да си ходим, че стана късно и тия да не вземат да ни арестуват отново"

И тръгнахме. И с тъга се разделих с този град, в който се влюбих. Влюбих се в шума от листата на дърветата, в блъскащите се от вятъра празни прозорци, в доверчивите птици и в хората, които ги нямаше.

През следващите дни се виждахме с хора, които са живяли в близост до централата, повечето бяха с увреждания и видими аномалии. На връщане към България мълчахме почти през целият път.

От фейсбук