Геймингът не само сее сред хлапетата конфликти, дигиталната йерархия на база на тяхната платежоспособност се пренася и в живота

В малка стая в панелен апартамент в София едно деветгодишно момче седи на леглото с таблет в ръце. Навън е тъмно, телевизорът в хола бучи, а родителите му мислят, че "детето просто играе". На екрана обаче не се случва обикновена игра. В Roblox, където всеки прави свой виртуален аватар, неговият стои пред лъскав виртуален магазин. Над входа пише VIP ONLY. Момчето натиска. Появява се бутон: Купи си Robux – дигитална валута. То не знае какво означава това в левове. Не знае, че зад този бутон
стои реална банкова карта
Знае само, че ако не влезе, няма да може да играе с другите деца, които вече са вътре. В този момент в чата някой пише: "Нямаш ли VIP, значи си слабак (нууб)". Натискът не идва от реклама, нито от родител. Идва от самата среда.
"Без VIP си никой": как играта превръща децата в клиенти
Според психолози именно тук се крие основният проблем. Детският мозък до ранната тийнейджърска възраст все още не може да прави ясна разлика между виртуална и реална стойност. Когато плащането е скрито зад точки, цветове и бързи награди, действието не се възприема като харчене, а като естествено продължение на играта. Вместо съзнателен избор се задейства автоматична реакция – натискане, получаване, продължаване. Подобни сцени се разиграват
всеки ден в хиляди
български домове.
Roblox, Fortnite, Brawl Stars, FIFA (EA FC) – всички те са безплатни за сваляне, но изградени около икономика, която прави харченето на истински пари почти неизбежно. И най-уязвимите в тази система са децата. Мария Иванова от София е майка на две деца. По-малкият син започва да играе Roblox по време на пандемията. В началото сумите изглеждат незначителни – по 5–10 лева.
"Не ми се стори проблем – разказва тя. – Все пак беше заключен вкъщи." Няколко месеца по-късно Мария сяда да провери сметките си. За три месеца разходите за Robux надхвърлят 620 лева: "Детето не можеше да ми каже какво точно е купувало. За него това не бяха пари, а неща в играта."
Ситуацията съвпада с наблюденията на специалисти по детско развитие. Когато реалните пари се превърнат във виртуални артикули, усещането за разход изчезва. Психолозите наричат това "премахване на болката от плащането". Но финансовият механизъм е само част от картината. Детето не купува, за да се забавлява повече – то купува, за да не бъде изключено. Усещането, че си "по-назад" от другите действа особено силно в тази възраст и често надделява над всякакви родителски аргументи.
Училищните психолози вече
забелязват ефекта
и извън екрана. Все по-често в класните стаи се появяват конфликти не за оценки, а за виртуални предмети. Кой какъв "скин" (виртуален костюм) има,
кой е VIP, кой може да
влезе в дадена "зона" и кой
не.
Така дигиталната йерархия започва да се пренася в реалния свят и да създава нови форми на неравенство между децата. Които се решават само с...пари.
Механиката се подсилва от начина, по който игрите продават. Вместо една покупка – десетки малки. Пропуск, ускорение, кутия с награда, специален предмет.