Загадката е как от любимец на цар Борис се превърна и в галеник на Георги Димитров

Иван Шишманов е министър на народното просвещение от 1903 до 1907 г. Какво от това, ще рече недоверчивият читател – министри са били много. Само че именно Шишманов създава Народния театър, Рисувалното училище, Етнографския музей, та дори и училище за слепи и глухонеми деца, че и първата забавачница у нас. Урежда стипендии и изпраща писатели, учени, художници и музиканти в чужбина, за да общуват с европейската култура. Така във Франция се озовават и Пейо Яворов, който през 1901 и 1904 г. е издал и преиздал първата си “Стихосбирка”, като второто издание е с предговор на Пенчо Славейков, и Елин Пелин, който пък вече е публикувал първия том на своите разкази, в който е включен и... “Пепел от цигарите ми”.

И двамата са библиотекари – Яворов в Народната, а Пелин – в Университетската библиотека. Заради литературни вражди не е било възможно да са на едно място – в кръга “Мисъл” се изживяват като литературни жреци и са

твърде пренебрежителни към “селския писател”

Елин Пелин. Директор на Народната библиотека е Пенчо Славейков, което обяснява назначението на Яворов. Отношенията им обаче се подобряват и през 1908 г. и Елин Пелин става библиотекар там.

Като всеки писател, зарадвал се на народна почит, Елин Пелин е ходил с Александър Божинов на биеналето във Венеция. Художникът току-що получил хонорар от 500 лева за илюстрация на няколко читанки, писателят пък е взел хонорара за първия си том с разкази. Дотогава не бил ходил в чужбина.

Малко след това почти по едно и също време с Яворов тръгват за Нанси през есента на 1906 г. Изпратени са със задачата да се запознаят с френската култура и литература, но и да изучат опита на френския театър. Яворов остава в града до края на май, а преди него Пелин е заминал за Париж. Причината е, че докато са в Нанси, изгаря градският театър и те няма с какъв опит да се запознават. По това време там е и Велизар Багаров, по-късно известен индустриалец.

В Париж Елин Пелин се установява на улица “Бернардин” 50 в центъра на френската столица и започва... да мизерства. Заплатата на писателя в София е 200 лева, която би трябвало да му превеждат в Париж, но има удръжки и получава само 145 лева. По това време един лев е един френски франк, но въпреки това парите съвсем не стигат. Именно от малката си заплата се оплаква Елин Пелин на своите приятели и на няколко пъти ги моли да му изпратят пари. Те обаче дори не благоволяват да му отговорят.

Мизерията обаче не е нещо ново за човек, роден в немотия. Още на 15 юли 1886 г. кметският наместник в Байлово Герго Петров е издал свидетелство за бедност на по-големия му брат Христо Иванов.

Тогава баща им Йото е на 58 години, майка им Стоянка на 55 и се уточнява, че има още четирима братя – двама по-големи, Стоян и Велко, като той е войник, а Захари и Димитър са още ученици. Удостоверението се издава за това, че Христо искал да продължи учението си, но

“баща му не е в състояние да го издържа в никое училище,

понеже толкова е беден, щото не може даже и семейството си да препитава.” Затова трябва да помогне държавата, като му отпусне издръжка, което и става. Христо завършва и става учител в Панагюрище. Както казва Цицерон: “Често под бедния плащ се крие мъдрост”.

Този живот се отразява и на Елин Пелин и преди да стане известен писател, той се е борил с несретните нужди на битовизма, а поради тази причина нямал и особени претенции. Неговият съученик Илия Калоянов от Панагюрското класно училище в 3-и и 4-и клас свидетелства, че Пелинко не обичал да ходи в басейна на банята, а се къпел все във вира и обяснявал, че

банята е за жените, а на мъжа му трябва юначество

Настоявал винаги в клас учителят да им разкаже урока, а не да им каже какво да четат, защото лесно запомнял и така не учел, което пък не било неговата стихия. Калоянов обаче казва, че Елин Пелин по цял ден стоял в читалището, много четял и непрекъснато се възторгвал: “Виж как го е написал, бе, виж как го е казал”. Направил си тетрадка азбучник около 10 см и в нея наредил стиховете си, които започвали със съответната буква.

Мито Зумпалов, негов връстник и съселянин, свидетелства, че странял от кърската работа, гледал да я избягва и все му се карали, та станал учител по околните села. Друг негов съученик, Борис Бекяров, допълва, че “все посмачкан ходел, все понапрашен”.

Издателят Александър Паскалев го уговаря да издаде негови разкази. В договора между двамата, подписан на 19 март 1911 г., е видно, че преговорите дали да е един, или да са два тома, са били доста продължителни. В един том колите ще бъдат 12, или 192 страници, а ако са два – 20 коли, или 320 страници. Хонорарът ще е 1000 лева за един том и 1500 лева, ако са два, платими на равни вноски на 1 септември и 1 март 1912 г. Елин Пелин се задължава да предаде всички ръкописи до 1 април 1911 г., а при отпечатването ще получи 100 авторски бройки. Същевременно не трябва да издава включените в договора разкази или група от тях в друго издателство до 1 септември 1915 г., освен ако не се изчерпят отпечатаните бройки. Никъде не се уточнява тиражът.

На 27 юли 1925 г. той моли дългогодишния си приятел Александър Спасов, с когото издават детското списание “Светулка”, понеже заминавал за няколко дни, да отиде до Паскалев да вземе назаем пари, защото в семейството останали без пукнат лев. Същия Спасов той моли и на 15 ноември 1927 г. да му намери “до утре 1000 лева”, защото нямали дърва за зимата и спешно трябвали да купят. От 1923 до 1944 г. е уредник на музея “Иван Вазов” – написал е само едно от значимите си произведения, председател е и на Съюза на българските писатели. Обяснението за намалената му продуктивност дава сам той: “Ето, толкова години аз нямах никакво желание да пиша. И за какво, виках си, да пиша! Новото не виждах и не можех да го видя, а старото ме отвращаваше”.

Става академик, макар че нарича БАН "Академия на неуките"

“Макар че постепенно Елин Пелин печелеше все по-голяма известност и получаваше по-значителни хонорари за своите работи, той материално дълги години не бе добре, като се има предвид, че в нашата страна приходите от литературен труд бяха ограничени и бе много трудно да изгради човек съществуването си върху тях.” Така проф. Михаил Герасков анализира паричната несрета на Елин Пелин. Добавя също: “Изглежда, че по тази причина Елин Пелин бе принуден да стане автор и на учебник по “Закон божи”, макар че това не отговаряше на неговите възгледи. Той не се отличаваше с някаква религиозност, иронизираше в редица свои работи представителите на черквата и ги правеше смешни пред читателите. Като изпраща учебника си на Иван Панов да го прегледа, той му пише на шега, че го е написал “за опрощение на греховете си”.

На 17 февруари 1921 г. княгиня Евдокия праща на Елин Пелив картичка със своя картина на хижата в Овнарско. Тя му благодари за милото внимание и хубавите книги, които той ѝ е изпратил. Така чрез княгинята той става известен и в царския двор, като започва приятелство с цар Борис. Освен за лов и литература Елин Пелин не говори по политически теми с царя, още по-малко пък си позволява да го съветва. Близостта му с Борис III му спечелва признанието на генерал Лукаш. В един недатиран поздрав, писан през 1939 г., той го поздравява от името на офицерите от Първа армейска област “с радост и от сърце за 40-годишното Ви плодородно и чисто творчество в областта на българската художествена литература. Пожелаваме Ви здраве и дълъг живот, за да поите българския читател с такава чиста радост”.

Всъщност каквото стойностно е написал Елин Пелин, то е до 1944 г. Защо след това спира да пише? Причината е, че е докоснат от литературната слава и е постигнал каквото му трябва, като е съвсем близко до определението “жив класик”. Братовчед му Мито Зумпалов пише за това време, че още първите му стихотворения се рецитират по седенки и на празник. Дори един овчар от родното му село наизустява всичките му стихотворения. Когато се виждат пред кръчмата, Елин Пелин му признава, че той, дето ги е писал, не ги знае наизуст. Какво се оказва? Докато си пасе овцете, човекът си носел всичките стихосбирки на Елин Пелин и ги четял, препрочитал и наизустявал.

След 1944 г. голямата загадка е как писателят става любимец и на новата власт. Той се изказва чистосърдечно за ролята на Отечествения фронт и кооперативното движение и получава пълна признателност. Става и академик, макар през 20-те години, минавайки край новата сграда на БАН с негов приятел, я нарича “Академия на неуките”.

През ноември 1948 г. посланикът на СССР у нас - Михаил Бодров, го кани на прием по повод 31-ата годишнина на Октомврийската революция. На 23 февруари 1945 г. маршал Толбухин, председател на Съюзническата контролна комисия в България, го посреща на прием по повод годишнината на Съветската армия. На 25 ноември 1947 г., след като Георги Димитров и Тито подписват споразумението в Блед, отново е гост на приема, този път поканен лично от Георги Димитров. Пак той го кани на два приема на 14 и 16 декември същата година по повод гостуването на албанеца Енвер Ходжа в Народния театър. Засипан е от покани и от заместник-председателите на Министерския съвет Васил Коларов и Трайчо Костов за Пролетна вечер по повод 70-годишнината от освобождението на София, за годишнини от 9 септември, за откриването на Унгарския културен нститут в София на 31 май 1948 година и др. Още преди излизането на първия брой на в. “Стършел” тогавашният главен редактор Челкаш се допитва до него “да отдели малко време, за да ни кажете мнение и напътствия”. Разбира се, и да прати хумористични творби за печат.

Славата му надминава границите на България. Редакторът на Световната енциклопедия “Кой кой е” С. А. Кейе на 14 май 1949 г. му пише да прати своята биография, за да го включи във второто двутомно издание. В енциклопедията са над 40  000 души от цял свят – 16  000 американци, 4000 британци, 2500 скандинавци, 1400 канадци, 1300 французи и 1200 руснаци.

До него се допитват от Комитета за култура през лятото на 1949 г. какви да бъдат изискванията и документацията за кандидатите за новоучредените Димитровски награди. Цяло чудо е как при тази натоварена от признателност програма Елин Пелин продължава да пише.

Класикът също е правил халтури

Мнозина приятели не пращат в Париж пари на Димитър Иванов Стоянов, както е истинското име на Елин Пелин, но това съвсем не го оставя в униние. Той се сеща за главния учител в училище “Денкоглу” Иван Пенов и му пише няколко писма, които неизменно започват с “Бае Иване”, така са запазени в архива му в БАН. В първото от 20 декември 1906 г. го моли незабавно да му изпрати “Трета читанка”, за да я поправи “с най-голямо старание”.

Пенов и бъдещият проф. Михаил Герасков осъзнават, че учебното ни дело е бедно откъм художествени произведения на наши писатели за деца, и през 1901 г. молят Иван Вазов, Константин Величков и Кирил Христов да напишат подходящи стихотворения. Пелинко се отзовава с охота и пише няколко разказчета и стихотворения, читанката намира добър прием и скоро следват нейни продължения. Затова той пише вече за третата читанка. През есента на 1905 г. двамата замислят, а малко по-късно издават и месечното списание “Веселушка”.

По-късно се кае, че “напоследък аз занемарих детските работи и се занимавам повече с дъртешки, за да изкарам по-скоро някоя пара и друга, защото съм загазил страшно”. По това време писателят усилено изучава френски език. Иначе събрал доста изрезки с детски стихотворения, разказчета и картинки в една тетрадка, но не намирал време да седне да ги преписва. Пак се връща на читанката, като моли Пенов да му я изпрати възможно най-бързо, а той щял да я върне за 15 дена с “всички необходими поправки, статийки, стихове по народен мотив – песни и каквото е необходимо”. После напомня, че ако може да му услужи парично, нямало да бъде излишно. Това е заради нуждата, че нямал дрехи, а обущата му и “те се посмихнаха”. Щял да се оправи чак към Великден.

В друго писмо моли Бае си Ивана да не пуска обявата за спирането на “Веселушка”, да изтегли абонаментите от пощата и да му прати от тях 100 лева. След две седмици той е изпълнил решението си и подготвя списанието за печат. То се забавило и щял да прати на Иван съобщение по железниците, че причината не е редакторът, а стачката.

Веднага след новата година Елин Пелин се разболява и влиза в болница. Парите, за които моли, обаче не пристигат, не е получил и читанката, изпратил е телеграма на Иван, но и от нея няма отговор и в последния ден на януари му пише ново писмо. Воплите му този път са, че се намира в страшна нужда: “В тая минута имам само 45 цента. Смятай каква е работата. Мисля да се върна в България поради това, че нямам издръжка от никъде, а заплатата ми е малка”.

Елин Пелин няма от какво друго да печели освен от литературен труд. Този път обаче си е направил извода, че няма да бърза, защото работата “може да излезе на изплещак”. Има предвид случая с книжката си “От прозореца”, която е написал набързо, не я е прегледал и редактирал старателно. Затова помолил издателя да не я пуска на книжния пазар, но той вече е отпечатал 3-4 коли и не се съобразява с исканията на автора. “Той не ме послуша, издаде една саката книжка, която ще ме компрометира страшно”, анализира Елин Пелин.

На 31 януари 1907 г. отново моли Иван: “Ако имаш възможност, изпрати ми пари, колкото можеш. Аз съм лош платец, но не съм лош човек и ще гледам да ти се отплатя. Бих те молил да направиш някъде за мене един заем от 200 лева със срок до Великден - когато аз смятам да се даврандисам”. Това обаче е в перспектива, а “за бързо, ако можеш да ми пратиш 100 лева, ще ме отървеш от тия големи главоболия, които са ме разстроили страшно”.

На 19 февруари Елин Пелин получава 40 лева от Иван и му благодари. Тогава си признава, че Министерството на просвещението го натоварило със задачата да изучи административната уредба на театъра в Париж, но той нямало да си блъска “главата с подобни дивотии”. Вече мислел да напусне Париж и до края на командировката си, който е на 1 юли, да заминел за Женева или “ако това не стане, да се върна в България и да си свия опашката”. Очевидно мисълта да се върне в София и да работи, защото нямал издръжка отникъде, вече не е на първо място за него.