Някои бяха кървави, други сложиха кръст на проруската ориентация, трети обърнаха системата, други не доведоха до нищо

Днешните протести са повод да си припомним знакови моменти, които бавно доведоха до неподозирани промени – някои от стълкновенията бяха кървави, други смениха проруската ориентация на България с прозападна, а трети не доведоха до нищо, тъй като резултатът в крайна сметка бе връщане на старото статукво, леко превъзпитано.

Първата глътка свобода е свързана с големия протест на 14 декември 1989 г., когато десетки хиляди българи поискаха отпадането на чл. 1 от тогавашната конституция, постановяващ ръководната роля на БКП. Депутатите от комунистическата партия все още заседаваха в парламента, когато гражданите се хванаха за ръце, за да обградят сградата.

Решимостта им растеше успоредно с протакането на времето от страна на обиграните в апаратни хватки членове на управляващата партия. За да успокоят разгневената многохилядна тълпа, пред множеството един след друг се появяват депутатите Нешка Робева, акад. Благовест Сендов, Цветана Манева и накрая председателят на парламента Станко Тодоров. Според свидетели тогава протестърите в яда си го повличат и охраната му едва успява да го отскубне от множеството още докато е на стълбите на парламента.

В тази ситуация е принуден да излезе и Петър Младенов, който е бил в дъното на преврата срещу Тодор Живков, но и това не помага. Появата му буквално вбесява протеста и докато той се опитва да се измъкне невредим, на камерите се чува, че произнася фразата: "Най-добре е танковете да дойдат!".

Веднага след това от партията обявиха, че е казал: "Най-добре е да дойде Станко!", самият Младенов до последно твърдеше, че думите му са били: "Станко да дойде!", че записът е бил манипулиран, но никой не му повярва и той бе принуден да подаде оставка като президент.

Месеци по-късно, на 26 август, се състоя друго знаково събитие - палежът на Партийния дом. Дали това бе дело на буйни млади хора, вбесени от протаканията на червената партия, или аферата бе активно мероприятие на фигури в БСП с цел да унищожат всички документи, изобличаващи функционерите в престъпления и предателства, не се разбра. Факт е, че в резултат на пожара, на последвалия щурм и разграбването не бе открито нито едно доказателство в тази посока. 

Независимо от това палежът остави своите следи като своеобразен знак, че ходът на историята е неумолим и че демократична България е произнесла своята присъда над сградата -символ на мракобесието на стария режим. Повече от 30 години по-късно тя бе ремонтирана, за да приюти българското Народно събрание.

Исторически бе и кървавият сблъсък през 1997 г., след като хората месеци наред излизаха по улиците на протест, за да свалят кабинета на Жан Виденов и да не позволят формирането на второ червено правителство.

В резултат на действия и бездействия на Министерския съвет страната изпадна в безпрецедентна криза - хиперинфлация, заплати в рамките на 5 - 10 до 20 долара, масови фалити на банки и фирми, недостиг на основни хранителни продукти, включително хляб.

На 10 януари 1997 г. точката на кипене достигна своя предел и над 30 хил. души обградиха сградата на Народното събрание. Срещу тях се изправиха около 300 полицаи. Гардовете от НСО се опитаха да изведат през нощта блокираните в парламента депутати, но протестърите се усетиха и се стигна до кървави сблъсъци с полицията.

Хората отвън бяха непримирими, твърдо решени да изхвърлят от властта БСП с викове: "Червени боклуци", "Оставка", "Избори", "Кой не скача, е червен", "Мафия", "Долу БСП", "И преди, и сега БСП е мафия", "Всеки ден ще е така до победата".

Кандидатът за премиер на второто социалистическо правителство Николай Добрев бе изправен пред тежка дилема – да ескалира напрежението и да се стигне до още ранени и евентуално жертви или да върне мандата на президента Петър Стоянов, който да назначи служебен кабинет. Въпреки официалното решение на соцпартията Добрев се опълчи, като избра безкръвния подход.

Резултатът – ситуацията бързо се стабилизира с идването на власт на служебния премиер Стефан Софиянски, а впоследствие и на кабинета на Обединените демократични сили начело с Иван Костов. 2 г. по-късно с въвеждането на деноминацията и фиксирания курс на лева спрямо немската марка икономиката постепенно се оттласна от дъното.

15-ина години след това народното недоволство изригва отново. През януари 2013 г. започват социални протести в големите градове срещу цената на тока и монополите. Центърът на столицата отново е скован от полицаи с палки и хора с окървавени глави.

Тогава се появява и една от най-жестоките форми на протест – Пламен Горанов от Варна се самозапалва и загива.

За да се предотвратят други подобни случаи и за да прекрати стълкновенията с полицията, премиерът Бойко Борисов подава оставка: "Щом народът иска улицата да управлява държавата, нека да го направи. (...) Всяка капчица кръв за нас е петно. Аз не мога да гледам парламент с ограда. Нито ни е цел властта, нито ни е изгода, ако трябва да се пазим от народа".

На 21 май БСП и ДПС успяват да изберат правителство с премиер Пламен Орешарски, след като лидерът на "Атака" се регистрира, за да има кворум за започването на заседанието.

След избирането на кабинета депутатите в спешен порядък се заеха да променят Закона за Държавна агенция "Национална сигурност" и посочват Делян Пеевски за председател на агенцията. Това заедно с непосилните сметки за ток и парно през зимните месеци запали искрата на нов протест "ДАНС with me".

И макар че кандидатурата на Пеевски бързо бе оттеглена, протестите продължиха. 

40 дни по-късно, на 23 юли, недоволните от статуквото окупираха парламента, отказвайки да пуснат депутатите от три комисии и министрите, обсъждащи актуализацията на бюджета, да излязат. Нощта остана в историята с невижданите от 1997 г. барикади, с къртенето на павета, огньовете и появата на белия автобус, който трябваше да изведе затворените в сградата депутати и министри.

И макар че протестите се провеждаха ежедневно, третият грандиозен сблъсък бе на 12 ноември, когато "Ранобудните студенти" с нова сила щурмуваха властта. Отново се стигна до тежки сблъсъци с полицията и тогава Бойко Борисов възмутен обяви: "Бият децата и стоят на власт".

Дни по-късно, на 16 ноември, единствените защитници на кабинета БСП и ДПС заедно организираха митинг в подкрепа на правителството. Интересен щрих е, че тогава лидерът на социалистите Сергей Станишев направи безпрецедентен исторически жест към партньорите си и стана първият представител на левицата, който се извини за провеждането на възродителния процес.

Така, след близо една година на протести и стълкновения с полицията, на 6 август 2014 г. кабинетът подаде оставка, а не след дълго се сформира нов начело с ГЕРБ и Реформаторския блок.

Шест години по-късно градусът на напрежението отново мина в червения сектор и президентът излезе пред многохиляден протест с вдигнат юмрук, призовавайки: "Мутри, вън! (...) Желанието за свобода, законност и справедливост обединява всички поколения".

Вълната на възмущение стигна точката на кипене, което доведе до падане на кабинета и Радев назначи служебен, оглавяван от Стефан Янев. Някъде по това време се сформира проектът "Продължаваме промяната".

Именно те оглавиха протеста, който тези дни успя да консолидира младите, които излязоха с плакати Gen Z is coming!. Дали ще бъдат излъгани и употребени, никой не знае, но едно е сигурно. 36 години след началото на промените израснаха няколко поколения, изискващи определен морален кодекс от властта. Всяко следващо вдигаше летвата все по-високо.

И ако се обърнем назад и си спомним драматизма, свързан с набавянето на стоки от първа необходимост и чудовищната мизерия през 90-те, ще разберем, че сме извървели дълъг път. И именно протестите са предизвиквали най-важните промени в него.