Ако все пак има някакъв принцип в Космоса или Вселената, която обитаваме, той е сякаш разказ за непрекъснатото разрушаване на съграденото, с цел съграждане отново на структури и сътворения със същите основни материали. Учени твърдят, че електронът е вечен. Фотонът също, той пътува безкрайно и според Айнщайн маркира скоростта на Светлината. Някои смятат, че няма отделни електрони, защото те всички съвпадат един с друг и са неразличими. Даже всъщност има само един единствен електрон и той е в постоянна суперпозиция навсякъде, едновременно и вечно. Всичко е привидно, а както изглежда, според някои сякаш достоверни теории, даже Времето не съществува. Всичко е тука —миналото, сегашното и бъдещето, са едновременни и неподлежащи на измерване. Което е своебразен езиков парадокс; да се говори за Времето като нещо измеримо, чиято единствена и очевидна характеристика, е да бъде измервано, без то да съществува истински? При подобна разрушително-изграждаща конструкция на Вселената, чиято свръх-дълбока същност ни убягва по условие, дали е възможно да се самодефинираме чрез съзнанието си? Дали то ще ни е достатъчно, след като узнаем всичко, до което успеем да се домогнем? Състоим ли се от кварки, вероятно даже от квантови strings, които вибрират в 17 измерения и които съществуват реално само като уравнения с висока сложност, без никакво "реално" битие?

Дали все пак, става дума за някакъв проект на съграждане и разрушаване, от който ние сме част, натоварена със задачата да проумеем, ако не причината, то поне процесите, с който този проект се осъществява? Наричаме го наука, физика или математика. Опитваме се да налучкаме смисъла на всичко това, но опираме накрай до Бог, което е името на нашето незнание. Това ли е краят на нашето невежество или имитация на някакво познание?

Това е което понякога тревожи един не толкова млад човек преди полунощ.

От Фейсбук.