• Крадците на картини и антики често работят по поръчка, те са образовани, от средната класа, някои - обсебени от изкуството
• Незаконно отнето платно на Караваджо красяло стените на мафиотския бос Гаетано Бадаламенти, полицията не повярвала на свидетел

Обикновено крадците са хора с криминално минало, които търсят бърза и солидна печалба, продавайки картини и древни артефакти на черния пазар или искат откуп, за да ги върнат. Понякога действат по поръчка на частни колекционери, както и на мафията. Този пазар е за стотици милиарди долари.

Темата стана актуална след дръзкия обир на Лувъра, в който четирима души обраха бижута за 88 милиона евро, между които и такива от колекцията на Наполеон Бонапарт. Двама души бяха идентифицирани по ДНК и арестувани седмица по-късно. Единият - на летище "Шарл дьо Гол", а другият - в района на столицата.

Бившият полицай Робърт Волп, занимавал се с подобни кражби в Ню Йорк, предполага, че някои хора наистина са се специализирали в ограбването на произведения на изкуството. Той твърди, че те се радват на висок престиж в престъпния подземен свят.

Но има и друга категория обирджии - обсебени от изкуството и антиките. Маниерът им е като на героя на Морис Льоблан Арсен Люпен – "джентълменът", който отмъква бижута, ценни картини, антики и документи с изящество, интелигентност и стил. Често престъпленията му са без насилие.

Подобни на него крадци в реалния живот често са образовани и обладани от чувството, че разбират по-дълбоко стойността на откраднатото. Някои притежават нарцистични и асоциални черти - смятат, че заслужават да са собственици на известни произведения. Освен това имат технически умения и познания за сигурност, за да проникнат в добре охранявани музеи, разполагат и с логистика.

Някои са закоравели престъпници. Други се доближават до образа на колекционера и артистичния интроверт. Те рядко използват насилие, а подготовката им може да отнеме години. Според криминолозите част от тях оправдават престъплението си с по-висша идея - патриотизъм, любов към изкуството или презрение към институциите, които търгуват с културата.

За разлика от обирджиите на Лувъра миналата седмица, които счупиха короната на кралица Йожени, повечето не са вандали. Напротив, често боравят с произведенията внимателно, с уважение, дори със страхопочитание. Кражбата е акт на притежание, а не на разрушение.

Най-близо до образа на Арсен Люпен е италианецът Винченцо Пипино, също определян като крадеца джентълмен. Прочул се с над 3000 кражби от музеи и частни колекции на картини, антики, бижута и злато. През 1992 г. той е нает за 200 милиона италиански лири (днес над 100 000 евро) да отмъкне всички картини на Джовани Белини от музея "Корер" във Венеция.

По време на акцията попитал съучастника си кой ги е поръчал. "Аркан", отговорил другият. Пипино бил наясно, че това е псевдонимът на Желко Ражнятович, сръбски командир на паравоенното формирование "Тигри", любител на футбола, обвиняван за редица военни престъпления в Хърватия и Босна и Херцеговина.

Сигурен, че Ражнятович няма да върне произведенията на изкуството в музея, Пипино казал на съучастника си, че трябва спешно да се обади по телефона, и набрал номера на полицията. Така благодарение на италианеца Аркан не получава Белини.

Това не пречи на "крадеца джентълмен" да е отмъкнал множество други картини и ценности. Когато го попитали в интервю какво мисли за седмата Божа заповед ("не кради"), той отговорил, че винаги е изпразвал джобовете само на онези, които са обирали преди него.

По подобен начин обяснява "работата" си и Рене Алфонс ван ден Берг – белгийски дилър и реставратор. През 2012 г. в интервю той казва: "Не съм прост престъпник, аз съм крадец от висока класа. Правех го от любов към изкуството и към лукса. Парите сами по себе си не са лукс."

На него му се е случвало и да комбинира и двете си професии. Помагал е за възстановяването на някои от произведенията - например липсващ фрагмент от гоблен, който свил от църквата "Санто Доминго" в Кастрохерис, Испания. Ван ден Берг се смята за един от най-продуктивните европейски крадци на религиозни и исторически произведения. Признал е за около 30, извършени между 1977 и 1982 г., но според изследователи броят е много по-голям.

Белгиецът се вписва в типичния образ на Люпен - произход от средната класа и образован. Част от неговите "колеги" също имат връзка с изкуството или работят в музеи. Те познават системата отвътре и често я използват срещу самата нея. Такъв е случаят на прословутия крадец на "Мона Лиза" от 1911 г. Винченцо Перуджа и на Стефан Брайтвизер, "набавил" за личната си "колекция" над 200 творби от различни места.

За двамата достъпът до музея е лесен - те не нахлуват вътре. Това ги прави почти невидими. В очите им обществото е недостойно да държи в стъклени витрини нещо, което "трябва да принадлежи на онзи, който го разбира". Възприемат се не като престъпници, а като пазители на красотата или като ръката на възмездието - да "поправят" историческа несправедливост. Както казва Винченцо Перуджа, искал да върне "Джокондата" на Италия.

Част от сънародниците му го възприемат като национален герой, когато през 1913 г. откриват платното на Леонардо в жилището му във Флоренция. Макар и да казва, че иска да възстанови справедливостта, Перуджа в крайна сметка се опитва да продаде шедьовъра и да получи пари за него, но така е заловен. Тоест версията за идеалистични патриотични подбуди не издържа.

За сметка на това също работещият в музей във Франция Брайтвизер пък е обсебен колекционер. Той не пробва да осребри нито едно от откраднатите над 200 произведения. Държи ги у дома си, защото не може да устои на желанието да ги "спаси" от света. Пред съда казва, че страда от синдрома на Стендал, при който хората са толкова завладени от изкуството, че то предизвиква у тях замаяност, сърцебиене и загуба на паметта. Част от откраднатите творби така и не са открити. Подозират, че някои е изгорила собствената му майка.

Мотивацията му е лична. Баща му напуска семейството и взема със себе си всички ценни вещи, включително и колекция от оръжия. Затова Стефан за първи път краде от музей ръчно изработен пистолет от 1730 г.

Преди да пристъпи към обира, често ходел да гледа експонатите. Насочва се към малки музеи с по-малко охрана, за да не го заловят. Съдебните материали и интервюта разкриват, че той е помнел всяка една открадната творба и дори нанасял корекции в списъците.

Също обсебен от изкуството е норвежецът Пал Енгер. Неговата мания са платната на Едвард Мунк. Краде за 50 секунди "Викът" през 1994 г., когато всички негови сънародници са фокусирани върху откриването на олимпиадата в Лилехамер, Норвегия. Тогава картината е оценена на 55 млн. долара.

Парадоксът е, че е нает от престъпници да похити прочутата творба, докато е в затвора за кражбата на друга картина на Мунк – "Вампирът". Обещават му "Викът" да остане негово притежание, а в същото време го използват да отвлече вниманието на властите, за да могат да отмъкнат други ценности. Когато е заловен отново, казва в интервю, че "Викът" е станала световноизвестна заради него. След като излиза от затвора, става художник и прави собствени изложби. Но когато прониква в музея, за да вземе "Викът", оставя бележка: "Благодаря за лошата охрана."

Още по-драстичен по отношение на мерките за сигурност е румънецът Раду Догару, който през 2012 г. отмъква 7 картини, между които платна на Гоген, Матис, Моне и Пикасо. Той съди музея "Кунстхал" в Ротердам, че нито едно от платната не е било оборудвано с аларма въпреки огромната им стойност (18 млн. евро). "Не можех да си представя, че толкова ценни произведения ще бъдат изложени, без да се гарантира тяхната безопасност", казва Догару. Той е заловен, но произведенията не са намерени. Подозира се, че поне част от тях са унищожени или скрити.

Друг вид крадци на антики и изкуство се мотивират от адреналина. Например Веран Томич, наричан Спайдърмен, който е движен от тръпката за взлома през нощта и естетическото удоволствие от докосването до красиви неща. През май 2010 г. прониква бързо и прецизно в Музея на модерното изкуство в Париж. Открадва 5 картини на Матис, Пикасо, Модиляни, Жорж Брак и Фернан Леже, оценявани на стотици милиони евро, без алармите да се задействат. Задържан е след една година, но творбите още не са открити.

По време на няколкото си посещения в музея преди обира Томич успял да организира кражбата с взлом, като дискретно напръскал с киселина крепежните елементи на прозорците, за да могат лесно да бъдат демонтирани по-късно. След това в ранните часове на 20 май 2010 г. свалил стъклото от прозореца, срязал катинара и веригата на металната решетка зад него и влязъл.

По това време Томич вече бил опитен крадец от години, обирал богати парижани. Установил е бизнес отношения с Жан Мишел Корвес, на когото продавал крадените бижута и други контрабандни стоки. Именно този търговец дал на мъжа от хърватско-босненски произход списък с художници, от чиито картини се интересували клиентите му. Първоначално искал да вземе само едно платно на Фернан Леже, но като видял, че алармата не се е задействала, прибрал и другите. Осъден е на 8 г. затвор и глоба от 200 000 евро. След присъдата остава известен като "крадеца с вкус" - пред съда твърди, че картината на Модиляни "Жена с ветрило" му "внушила" да я остави и че това било предупреждение.

Обсебен от изкуството и антиките е и Джон Тилман - канадец, който нарича своите обири "мисии". Често му помагат съпругата му и нейният брат. "Колекцията" му стига до 10 000 експоната, между които 200-годишна акварелна картина, която задига от законодателния орган на област Нова Скотия и копие от 150-годишното първо издание на "Произходът на видовете" на Чарлз Дарвин.

Според Хектор Лойд, водещ следовател от Канадската конна полиция, натоварена със случая, Тилман много се гордеел с дейността си. За него това било начин на живот. Пред съда наблягал, че не е използвал никога насилие.

Повечето от хладнокръвните престъпници, мотивирани от печалбата, са по-склонни от "колегите", любители на изкуството, да използват агресия и да повредят ценните експонати. Например мъж заплашва охранителите в Шведския национален музей в Стокхолм през декември 2000 г. с картечница. В това време други двама маскирани съучастници открадват две картини на Реноар – "Млад парижанин" и "Разговор с градинаря", и автопортрет на Рембранд. Оценени са общо на 30 милиона долара. Особеното е, че не са били застраховани. Тримата бягат с моторница. По-късно са арестувани осем мъже, след като искат откуп, за да върнат картините. От шедьоврите е открит само "Разговор с градинаря" на Реноар при акция за борба с наркотиците, но другите две платна все още липсват.

Различен вид крадец е бунтарят или моралистът - той иска да отправи политическо, социално или етично послание. Британката Бриджит Роуз Дъгдейл е от богато семейство, образована в "Оксфорд", но иска да раздаде пари на бедните и се радикализира, като се присъединява към Временната ирландска републиканска армия (IRA). На 26 април 1974 г. заедно с цяла банда тя прониква незаконно в имението "Ръсбъроу" в Ирландия и открадва 19 картини. Сред тях са Вермер, Гоя, Рубенс и Гейнсбъро на стойност 19,2 милиона долара. Нейната мотивация е политическа - казва, че ще върне платната, ако властите освободят ирландски затворници.

Тя е крала и от родителите си преди това, за което е получила 2 г. условно. Роуз Дъгдейл твърди, че се бори с несправедливостта и неравенството в обществото, което ѝ е осигурило предимства чрез парите, възпитанието и образованието. Тя раздава хиляди паунди от доходите си на хора с ниски доходи. Подарява 50 000 долара на жената и децата на своя любовник. "От години семейството ми взема пари от бедните. Просто се опитвам да възстановя баланса, като им дам част от тях", обяснява Роуз.

Такъв е и случаят на сънародника ѝ Кемптън Бътън, който открадва портрет на херцога на Уелингтън, рисуван от Франциско Гоя, от Националната галерия в Лондон през 1961 г. В пет съобщения до Ройтерс и телеграфната борса поискал откуп от 140 000 паунда, за да върне картината. Твърди, че никога не е възнамерявал да я запази. Парите смятал да даде за благотворителност - за телевизионни лицензи за възрастни пенсионери в Нюкасъл. На процеса през ноември 1965 г. той е признат за виновен само за кражбата на рамката, а не на самата картина, тъй като защитата излиза с хипотезата, че тя само е "заета".

Съдбата на заловените крадци на изкуство и антики обаче е сходна - кратък миг на триумф, последван от провал. Повечето не постигат това, към което се стремят. Перуджа умира в бедност. Брайтвизер прекарва години зад решетките, губи "колекцията" си, след като майка му я унищожава в пристъп на паника. Томич признава, че никое произведение не му е донесло удовлетворение, след като го е заключил зад вратата на апартамента си.

При част от тези хора има една обща психологическа нишка - илюзията за контрол над гения. Това обяснява защо често се фиксират върху определен художник или епоха - Перуджа към Леонардо, Брайтвизер - в барока, Томич - в модернистите, Енгер – в Мунк. Някои определят това състояние като форма на естетическа наркомания - изкуството става зависимост, а кражбата - нейният ритуал.

Парадоксът е, че крадците на изкуство участват в митологизирането му. Светът лудва по "Мона Лиза" след кражбата ѝ. "Викът" на Мунк добива ореол на прокълната картина. А преди седмица целият свят разбра за златните накити на Наполеон и короната на кралица Йожени.

Що се отнася до възмездието, повечето от тях не лежат в затвора или влизат за кратко време. Странно е защо законите в различните страни сякаш "толерират" такива кражби. Не се предвиждат тежки наказания. Перуджа получава символична присъда, лежи в затвора едва 7 месеца и Стефан Брайтвизер е осъден на 3 години, от които реално лежи 26 месеца във Франция. Всъщност той не успява в "мисията" си, защото част от произведенията на изкуството са унищожени от майка му, за да прикрие следите му. Догару и съучастникът му получават присъди от 6 години и 8 месеца. Само Пипино получава повече, но е съден много пъти за различни престъпления.

Всъщност това са заловените крадци, които според Робърт Волп са около 10% от всички. Още по-любопитно е как неизвестните извършители на подобни престъпления успяват да прикрият следите си. Един от най-драстичните случаи е похищаването на "Рождество Христово със св. Франциск и св. Лаврентий" на Караваджо от Палермо преди 56 г. Съществуват значителни доказателства, че в него е замесена италианската мафия. Огромното 2 на 2,7 м платно е било в дома на известния бос Гаетано Бадаламенти, ръководил трафик за хероин за 1,65 милиарда долара, вече покойник.

За това разказва през 2001 г. бившият директор на Богословския факултет на Университета в Палермо монсеньор Бенедето Роко пред режисьора Масимо д'Анолфи. Разговорът им е по повод документален филм за откраднати произведения на изкуството.

"Няколко месеца след кражбата в дома ми пристигна писмо. Крадците заявиха: "Имаме картината. Ако искате да сключите сделка, трябва да подадете тази обява в Giornale di Sicilia (ежедневник на Сицилия)", разказва монсеньор Роко. После получава второ писмо с част от картината.

"Те бяха изпратили парче от нея точно както обикновено изпращат пръст или ухо на жертва на отвличане", обяснява Д'Анолфи. 17 години след разговора му с монсеньор Роко полицията потвърждава версията. Бадаламенти обаче е продал картината на дилър в Швейцария и оттам следите ѝ се губят.

Това не е единственият мистериозен и неразкрит и до днес случай на кражба на изобразително изкуство. Според списъка на Интерпол в най-големите престъпления в този сектор са още картини на Ван Гог, Пол Сезар, Леонардо да Винчи, цигулка "Страдивариус", както и антики. Стойността им нараства с годините. И колкото повече време минава, толкова по-малко вероятно е да бъдат открити, а извършителите - наказани.