Трагичният край на българските опълченски командири
- Комендантът на Пловдив по време на Съединението кап. Райчо Николов е застрелян в гръб от открадналия парите за делото шеф на пощата
- Олимпи Панов е разстрелян за участие в русофилския заговор срещу Батенберг. Витаят съмнения дали починалият 3 дни преди атентата срещу Стефан Стамболов негов зет Сава Муткуров не е убит в Неапол
Голяма част от българските командири от опълчението по време на Руско-турската война (1877-1878) имат трагична съдба. Някои са осъдени на смърт и екзекутирани, други - убити или отровени, трети умират от раните, получени в бойните полета, или от болест, четвърти - потънали в бедност.
Те враждуват помежду си след Освобождението, като влизат в противоположни лагери по актуалната тогава разделителна линия русофили срещу русофоби. Има и такива, които заповядват или изпълняват смъртни присъди на другарите си от Шипченската епопея. По-малко са тези, които се сродяват, като се женят за сестри на свои съратници в битките, и поддържат братски отношения.
Народът ги възприема като герои, като символ на храброст и смелост и им се възхищава, че са се жертвали за свободата на страната. Русия и новото българско княжество ги награждават с ордени, Иван Вазов ги възпява в одата "Опълченците на Шипка". Почти всички избират военната кариера в новосъздадената българска държава, завършват военно училище и се издигат в йерархията. Има дори и министри и главнокомандващи на армията.
Рядко обаче българите, командири от опълчението, завършват живота си спокойно. Райчо Николов, който командва I рота в IV дружина, например е единствената жертва на Съединението. Убит е в Пловдив на 6 септември 1885 г. Назначен е за комендант на града от временното правителство, което сваля управителя на Източна Румелия Гаврил Кръстевич. Като част от високопоставените заговорници той знае, че от София са изпратили пари, за да помогнат на обединението на Княжество България и Източна Румелия. Наясно е и че шефът на пощата Костадин Тодоров е откраднал ковчежето с жълтиците.
Кап. Райчо Николов тръгва да го търси и го заварва пиян в кръчмата на албанеца Венети, която се е намирала до Джумая джамия, разказа изследователят на Пловдив Димитър Райчев пред "24 часа - 168 истории". Опълченецът се опитва да го накара да предаде парите и заплашва пощаджията, че ще му отреже главата със сабята си. Какво се случва, така че комендантът да излзе от кръчмата, остава загадка. Но когато се качва на белия си кон с гръб към заведението, Тодоров го застрелва.
Директорът на пощата се уплашва и тръгва да бяга, като се скрива в мазето на друга пловдивска кръчма. Много хора обаче са видели какво се случва и се събират 150-200 души, обграждат го и го принуждават да се предаде. Тогава много от тях стрелят в тялото му, в което после са намерени 120 куршума, добавя Райчев. Качват го на една каруца и го хвърлят в река Марица.
А опълченецът кап. Николов е погребан с почести. За Съединението заедно с него работи и Стефан Любомски, който оглавява рота в X опълченска дружина в Руско-турската война. След Освобождението служи в милицията (така наричали армията) на Източна Румелия, но оттам го уволняват, след като управителят Гаврил Кръстевич получава доноси за тайната му работа. Съкращават го два дни преди обединението на Княжество България и Източна Румелия - на 4 септември 1885 г., отнемат му офицерското звание и го екстрадират под конвой извън пределите на васалната на Османската империя провинция.
По този повод Захари Стоянов пише в своя вестник "Борба": "Майор Любомски е арестуван. Арестува ся той по начин башибозушки, по начин, по какъвто бившето турско правителство ловеше и водеше на бесилка всички поборници за народната свобода. А знаете ли защо? Защото Любомски се подозирал, че работи за истинското съединение на Румелия с Княжеството. Ще ли народът да търпи?".
Въпреки че се намира извън границите на Румелия, Любомски продължава да действа за Съединението и когато то настъпва, а кап. Райко Николов е убит, го назначават за комендант на Пловдив. И не просто му връщат офицерския чин, ами е повишен от майор в подполковник. Два дни по-рано руският император Александър II е отзовал всички руски военни и Любомски се оказва един от малкото подполковници в обединена България. Той става командир на Хасковския отряд, чиято задача е да предотврати нахлуването на изпратената да спре Съединението османска войска.
На следващата година като командващ базираната във Видин Втора бригада на българската армия бесарабският българин застава на страната на превратаджиите русофили срещу Александър Батенберг. После неговият приятел Захари Стоянов го убеждава, че властта трябва да бъде върната на княза. Любомски променя мнението си и обявява неутралитет. Монархът се завръща на престола, но за кратко. Без благословията на руския император е принуден да абдикира отново. Именно Стефан Любомски е човекът, който го изпраща извън границите на България. Придружава го от Лом до Видин, където организира тържество в чест на детронирания княз.
През зимата на следващата година Любомски е уволнен от армията и пенсиониран предсрочно. Умира на 54 г., след като е бил и депутат в 7-ото обикновено народно събрание. Причината за смъртта му не е ясна. Като участник в Руско-турската освободителна война, Сръбско-българската и в Съединението на България вероятно е имал сериозни рани.
За друг опълченски командир – Олимпи Панов, се знае, че е разстрелян, при това по заповед на своя боен другар от войната ген. Рачо Петров.
А когато трябва да изпълнят присъдата му, Олимпи Панов и останалите офицери отказват да се обърнат в гръб или да посрещнат смъртта със завързани очи.
Преди да бъде заловен, той прави опит да се спаси от подобна участ, като избяга в Русия през Дунав, но не успява. Заедно с него е друг участник в Русенския бунт - командирът на рота в III опълченска дружина Димитър Филов. Той също умира от куршум, само че без да дочака присъдата си. Бащата на бъдещия министър-председател Богдан Филов е улучен в гърдите, когато тръгва да преминава река Дунав. Умира от тежката рана в болницата в Русе, докато в същото време е осъден на смърт заради заговора срещу княза.
Преди това има ключова роля в следосвобожденска България. Участва в процеса на Съединението и Привременното правителство на д-р Георги Странски и Сръбско-българската война. Той е един от пратениците на офицерството, които трябва да убедят Александър Батенберг да се върне в София и да се откаже от абдикацията. Мисията му е неуспешна и се оказва, че Димитър Филов заедно със Стефан Стамболов и Петко Каравелов са едни от последните, които виждат детронирания княз и го изпращат кораба "Ориент" за Германия.
Димитър Филов е уволнен от армията от друг опълченец - командирът на рота в V дружина и впоследствие военен министър ген. Данаил Николаев. Неговата кариера е най-просперираща от всички съратници в Българското опълчение. Доживява до дълбока старост (90 г.). Но трагичната съдба не го подминава - в атентата в църквата "Света Неделя" загива единственият му син Никола.
Данаил Николаев играе ключова роля за Съединението, тъй като на негово подчинение са голяма част от източнорумелийските милиции. Свързан е приятелски с бойния си другар от опълчението Коста Паница, на когото става кум и на сватбата му се запознава с най-малката сестра на булката. Впоследствие тя става негова жена. Бъдещият ген. Николаев оглавява военното министерство, когато Батенберг абдикира. И като такъв потушава бунтовете на проруски настроените офицери, вкл. Русенския, където главни действащи лица са други поборници от Опълчението.
Роденият в Болград от търновско семейство мъж става много близък на цар Фердинанд и подписва след него манифеста от 22 септември 1908 г., с който България обявява независимост и се превръща от княжество в царство. След абдикацията на Фердинанд ген. Данаил Николаев продължава да служи и при сина му. И двамата монарси са ценели дълбоко заслугите на генерала, което се вижда и от факта, че през 1937 г. цар Борис III го прави кръстник на княз Симеон Търновски.
5 години по-късно ген. Данаил Николаев и жена му даряват 150 000 лв. на Военното училище в памет на сина им. Определят по две стипендии годишно за най-добрите абитуриенти - кавалерист и пехотинец. Наградата е получена само веднъж - през 1943 г. По 4800 лв. са дадени на подпоручиците Кирил Стоянов и Здравко Пампулов. След идването на БКП на власт през 1944 г. не е ясно какво става със средствата на ген. Данаил Николаев. Той обаче е починал 2 години по-рано, малко след като е дарил парите.
Също като сина му в атентата в църквата "Света Неделя" загива и съпругата на опълченеца Георги Тодоров, чиито братя са филологът акад. Александър Теодоров-Балан, софийският кмет Мартин Тодоров, съдебният лекар Атанас Теодоров и инж. Михаил Балански. В един момент Георги Тодоров е и главнокомандващ на армията през 1918 г., когато титулярят ген. Никола Жеков се разболява. България е победена. А Георги Тодоров трябва да проведе демобилизацията на армията и да съветва младия български цар Борис като негов генерал-адютант. Офицерът е уволнен от армията през 1919 г. Тогава се включва активно в средите на запасните офицери и става председател на съюза им, захваща се и със съвсем други дейности, като влиза в ръководството на мина "Перник". Впоследствие младите македонски дейци като Иван Михайлов го изместват и от поста му на окръжен управител на Петрички окръг. След смъртта си е погребан с военни почести.
Друг опълченец, командир на I опълченска дружина и участник в преврата срещу княза - Константин Кесяков, намира смъртта си внезапно. След връщането на Батенберг на власт и неуспеха на заговора на русофилите през 1886 г. роденият в Пловдив и завършил военно училище в Петербург офицер емигрира в Русия. Там кариерата му е възходяща. Служи във войската и постепенно се издига до генерал-майор. В един момент решава да се върне в България, където изведнъж умира, при това на националния празник 3 март 1900 г. Няма сведения дали е имал тежки рани от многото сражения, в които е участвал, или е получил инфаркт.
Кесяков е най-високопоставеният български командир по време на Руско-турската освободителна война. Датата на смъртта му съвпада с тази на ген. Сава Муткуров, който обаче си отива от този свят 9 г. по-рано. Кончината на известния генерал, който се бие във войната не като опълченец, а като младши офицер (командир на рота) в 54-и мински пехотен полк на редовната руска армия, е най-мистериозната. На около 38 г. (1890) му откриват сърдечна недостатъчност, която лекува неуспешно във Варна. За да обърне внимание на здравето си, подава оставка като министър на отбраната и в знак на благодарност за работата му княз Фердинанд го произвежда в чин ген.-майор. Лекарите му препоръчват да замине за Неапол и той се отправя за южния италиански град през 1891 г.
Умира внезапно - според официалните съобщения това е станало в театър "Сан Карло" (операта в града, която е от 1737 г.). В българските вестници журналистите гадаят дали не е бил убит от хора от противникови на Стамболовите среди. Съмненията се засилват и от факта, че тялото му е било балсамирано, което прави невъзможно да се открият следи от насилие, ако е имало такова. Загадка е и с кого е отишъл в прочутата неаполитанска сграда.
Градските власти са изпратили смъртния му акт до кралския прокурор, но няма информация дали е имало разследване на смъртта му и какви са резултатите. В него пише: "Един от въпросите около смъртта на генерала е защо, ако някой е тежко болен, ще ходи на театър? Вероятно здравословното състояние на г-н Муткуров е било значително подобрено. А ако това е така, какви са причините за смъртта му?".
Документът е получен и в българското посолство. 9 дни след кончината му останките му са докарани в София, където е извършено опело в църквата "Света Неделя" и е погребан с военни почести в храма "Свети Спас". На 15 март е направен опит за убийство и на неговия шурей Стефан Стамболов, но килърите застрелват финансовия министър Христо Белчев. Това кара изследователите да подозират, че двете покушения са обмисляни в едни и същи кръгове.
Събитието има връзка с осъдения и разстрелян за заговор срещу Фердинанд предишната година Коста Паница, който също е опълченец, макар и не командир. За да отмъстят за неговата смърт, македонски емигранти начело с Димитър Ризов и Наум Тюфекчиев предприемат покушение срещу видния русофоб и министър-председател.
Това са само част от примерите за трагичния финал на българските командири на 7444-мата опълченци в епопеята от 1877-1878 г., но остават в паметта на поколенията като герои.
