• КРИБ подкрепи мобилизацията на държавата за еврозоната още през 2024 г., но предупреди, че законодателната ескалация може да  стане административна тежест за бизнеса, казва финансистът
• Не самото извънредно законодателство, а начинът, по който се комуникира, е критичен. Нека не превръщаме подготовката във „военно положение", това рискува да генерира паника, а не готовност
• Еврото не решава проблеми, а ги пренарежда. Дава нови инструменти, ако се научим да работим с тях, печелим. Ако не, вината ще е наша, не на валутата
• Отговорността ни не е само да овладеем инфлацията или да намалим дефицитите, а да гарантираме, че пазарът на труда, жилищният пазар, както и общият икономически модел, остават отворени и за младите
• Българинът не обича да му „вземат нещо", дори когато не го ползва. А левът, този красив, но фиксиран към еврото символ за мнозина олицетворява остатъчен маркоикономически суверенитет
• Еврозоната не решава автоматично въпроса с неравенството, но и не го създава. Ако искаме по-малко неравенства, трябва да работим върху това какви възможности даваме, не с какви банкноти плащаме

- Вече е ясно, че ще влезем в еврозоната, но се питаме дали ще стане без проблеми. Каква е вашата прогноза, г-н Костов?

- Не, няма да минем без проблеми. Но не това е мярката за успех. Както при всяка значима трансформация, ще има технически предизвикателства, грешки в процеса на адаптация, единични случаи на злоупотреба с преходната несигурност. Не визирам непременно недобросъвестни търговски практики, а по-скоро манипулация на страховете и незнанието, което неминуемо съпътства всяка голяма промяна.

Подобни явления сме виждали и преди. Темата Шенген, се експлоатираше години наред, при внедряването на 5G, се стигна до абсурдно конспиративни нива. Преминаването към безоловен бензин тип А 95H в края на 90-те също беше съпроводено с колективен страх от „повреди по двигателя", „измами с добавки" и дори „риск за здравето".

В крайна сметка просто се адаптираме. Това ще се случи и с еврото. Не очаквам структурни сътресения. Икономиката ни вече е в т.нар. „полувалутизирана" среда — над 60% от депозитите са в евро, част от кредитите също. Бизнесът и гражданите оперират с референтни цени в евро. Културната и финансовата адаптация е започнала , предстои формализиране. Ако направя прогноза: първите няколко седмици ще са шумни - технически, медийно и дори емоционално. След това, проблемите, където ги има, ще се разрешават по естествен път.

- Прясно изследване обаче още показва паритет – колкото хора искат, толкова не искат еврото. Само заради страха от цени, спекула или нещо непознато ли са причината? Има ли други?

- Честно казано, има. Наблюдавам с интерес поведението и доводите на цялата палитра както от поддръжници, така и от скептици. И в двата лагера виждам както хора с компетентни, аргументирани позиции, така и хора, които реагират чисто емоционално. Страховете съществуват, но има и един дълбок културен пласт. Българинът не обича да му „вземат нещо", дори когато не го ползва. А левът, този красив, но строго фиксиран към еврото символ, за мнозина олицетворява някакъв остатъчен маркоикономически суверенитет.

Живеем в „евросреда": кредити, спестявания, дори покупки на имоти се мислят в евро. Но символичното усещане за контрол върху валутата стои. Има и рационални аргументи – страх от спекула, ограничаване способността за парична политика при евентуални бъдещи кризи, опасения, че членството хипотетичо би могло да увеличи по някакъв начин задълженията ни към европейски стабилизационни механизми без сигурен ефект за страната. Някои са основателни, повечето – митове.

Например според ИПИ най-големият риск е не самото въвеждане на еврото, а разхлабване на фискалната дисциплина след това, и това е реален дебат. Еврото не решава проблеми, а ги пренарежда. Но пък дава нови инструменти, ако се научим да работим с тях, печелим. Ако не – вината ще е наша, не на валутата. Еврозоната изисква зрялост, но и учи да растем.

- Оценете готовността на институциите. Дори и оптимистите очакват проблеми първите 6 месеца. Основателни ли са опасенията им?

 - Напълно разбираемо е хората да очакват напрежение в първите месеци след такава системна промяна. Намирам обаче тези 6 месеца не като период на реален риск, а по-скоро като психологически прозорец за окончателно излизане от зоната на несигурността. Убеден съм, че след половин година липса на апокалипсис, обществото ще се успокои, а държавата ще премине пълноценно на по-висока предавка в интеграцията си в ЕС. Не сме първата държава, която преминава по този път.

В последните 20 години редица страни от Централна и Източна Европа- Словения, Словакия, Естония, Латвия, Литва и Хърватия преминаха успешно по него. Нито една не преживя институционален колапс или тежки структурни трусове. Данните сочат, че инфлационният ефект е еднократен, ограничен и в рамките на до под 0,5% върху годишния индекс на потребителските цени.

Още с присъединяването си към ERM II през юли 2020 г. България започна подготовката си. Да, ще има закъснения, ще има нужда от донастройка, ще има и опортюнисти, които ще опитат да се възползват от хаоса. Но това са „детски болести" на прехода, не симптоми на провал. Истинският тест за институциите не е дали ще има проблеми, а дали ще ги адресират навреме, компетентно и прозрачно. Аз съм по-скоро оптимист, че ще го успеят. Имаме ресурсите, нужно е и спокойствие.

- Но приехме извънредни промени в закони, които не излъчват спокойствие, а се приемат като знак, че държавата е в мобилизация...

- Дори и с добри намерения, въвеждането на каквото и да е нещо извънредно неминуемо създава усещане за напрежение. Поради силно вкорененото недоверие в държавните органи, хората по условие тълкуват мобилизацията на институциите като сигнал за криза, а не като превенция.

Затова извънредните мерки възприемам като „нож с две остриета" – от една страна демонстрация на решимост, от друга – малко нагнетяване на тревога. Например, разширените правомощия на КЗП, на КФН, на НАП, включително възможността за извънредни проверки, по-бързи санкции, задължителни указания и др. Решения, създадени с цел да гарантират гладкото прилагане на еврото, в очите на част от обществото, за съжаление се превръщат в индикатор, че „нещо не е наред".

КРИБ още в началото на 2024 г. излезе с официална позиция , в която подкрепи активната роля на държавата, но изрази притеснение от възможността някои от тези мерки да се превърнат в административна тежест за бизнеса... и все пак, даде кредит на доверие с оглед на намаления срок на действие и редактираните прецизирани текстове. За сравнение, нито една от държавите, приели еврото не преминаха през чак такава законодателна експанзия в навечерието на присъединяването си към еврозоната.

България излиза като свръхподготвена, но комуникационно уязвима. Когато една държава не е обяснила ясно защо предприема дадени действия, гражданите започват да търсят скрит смисъл дори там, където няма такъв. Нека не забравяме, че фискалната стабилност, фиксираният курс и широкото използване на валутата са факт у нас, така че реалната промяна не е така мащабна, колкото внушава извънредният шум около нея.

- Изненадващо, бизнесът очаква повишение на заплатите веднага след въвеждането на еврото. Какво подхранва такива нагласи, работодателите не обичат да вдигат заплати?

- Това е интересен феномен. Обикновено бизнесът не търси причини за вдигане на разходи. Но тук се задейства един психологически ефект: „Еврото = Сърцето на Европа = Повече Просперитет" и то не само на приказки. И служителите го усещат. А работодателите опитват да изпреварят вълната на очаквания. Дори в големите браншови организации има коментари, че „ще е трудно да обясниш на хората защо заплатата им остава същата, когато страната влиза в нов валутен съюз."

От финансова гледна точка, това е пълна заблуда, няма механизъм, по който самото въвеждане на еврото да повишава покупателната способност. Но усещането за „нова епоха" създава нови очаквания, които трябва да канализираме правилно. Моят съвет е, бизнесът да отговори с разум: повече фокус върху продуктивността, по-добро управление на разходите и неефективностите, и активна вътрешна комуникация.

- Казвате ми, че еврото няма да направи богатите по-богати, а бедните – още по-бедни?

- Това не е въпрос на валута, а на политика. Нито левът, нито еврото, нито златните франкове, червонците, дукатите или систерциите в римски времена сами по себе си са били причина за задълбочаване или не на неравенствата. Разпределението на благосъстояние във всяка епоха е функция на конкретни икономически политики, социален договор и институционална култура. Парите са проводник на тези процеси – те не ги причиняват.

Приемането на еврото няма да направи бедните по-бедни и богатите по-богати. Ако неравенството се задълбочава, това ще бъде следствие не от самата валута, а от липсата на активни политики за социална мобилност, ефективен пазар на труда, инвестиции в образование, регионално развитие и технологична адаптация. Ако няма структурна промяна, като подобряване на ефективността на капиталовите разходи, ограничаване на сивия сектор, дигитализация на администрацията и по-добро прилагане на правилата, винаги ще има риск доходите да се разпределят неравномерно, независимо в каква валута са деноминирани.

Нека обаче не пренебрегваме, че еврозоната сама по себе си предоставя набор от макроикономически дисциплиниращи механизми, които, ако бъдат разумно използвани, създават предвидима среда за дългосрочен растеж. Не е справедливо да приписваме на валутата ефекти, резултат от политически и управленски избори. Еврозоната не решава автоматично въпроса с неравенството, но и не го създава. Решенията остават наши. Ако искаме по-малко неравенства, трябва да работим върху това какви възможности даваме, не с какви банкноти плащаме.

- 1/3 от бизнеса си признава, че се разплаща с работници и доставчици, извън банките. Размерът на кеша, трупан с години може ли да изненада институциите, когато трябва да замени левове с евро?

- Винаги, когато говорим за сивата икономика, стигаме до старата шопска истина:„всеки си мисли, че печели, докато не му дойде редът да губи". Да не си кривим душата - сивата икономика не е просто явление, а цяла паралелна реалност. И като такава, може да създава временна илюзия за печалба – ниски разходи, по-малко отчетност, повече кеш под дюшека, но това си остава илюзия. А що се отнася до евентуално нуждата от повече евро в брой – да, възможен е временен натиск върху „логистиката", ако част от тази „спестена" от години кешова маса реши да излезе на светло – било от нужда, било от страх.

Но това не би било проблем, а по-скоро ще е симптом, че в системата се влива скрит ресурс, който досега не е участвал в създаването на БВП. Ако част от сивата икономика се извсетли при прехода към еврото, това ще е нещо положително, дори и да създаде малък административен дискомфорт. По-добре да отчетем забравените банкноти под дюшека, отколкото да продължаваме да се преструваме, че ги няма.

Иначе всяка страна, въвеждаща еврото, преминава през строг сценарий на предварителни разчети и буфери от страна на централните банки и ЕЦБ. БНБ е добре подготвена и ще има готовност за гъвкаво управление на нуждите от брой пари, а и нека погледнем нещата в сравнителен аспект – дори и да се окаже, че по обем сивата е равна на „светлата", това няма да предизвика шок в европейския монетен двор.

- Преди година казвате, че виждате зараждането на младо гневно поколение, останало извън пазара на домове и на труда, което може да се радикализира. Още ли мислите така, или опасността отминава?

- Не само че още мисля така, но тревогата ми е още по-аргументирана днес. Пазарът на недвижими имоти продължава да се движи в посока, която последователно изключва цели групи, особено млади хора от пълноценно участие. Средната цена на жилище в София вече надвишава 3 324 лева на квадратен метър – 1 700 евро, че е по-лесно за сметки и сравнения, а разходите за поддръжка и комунални услуги растат – между 12 и 18% годишно.

Доходите на младите професионалисти не нарастват със същото темпо, а трудовата несигурност в някои сектори остава висока. Когато големи групи от способни хора изпитват системна невъзможност да изградят стабилен житейски хоризонт – дом, семейство, нормален достъп до качествена среда – фрустрацията е естествена. А когато се добави усещането, че играта е нечестна, че възможностите се „разпределят от други", вече говорим за потенциален социален риск, който не можем да неглижираме.

Икономиката не е само числа и индикатори, тя е и не по-малко психология, и усещане за справедливост. Ако оставим цяло поколение да се чувства безучастен наблюдател, вместо активен участник рискуваме не само икономическа стагнация, но и институционално недоверие, социална апатия или още по-лошо – радикализация. Затова отговорността ни не е само да овладеем инфлацията и намалим дефицитите. А и да гарантираме, че пазарът на труда, жилищният пазар, общият икономически модел, остават отворени, достъпни и мотивиращи за младите – не само като обещание, а и като практика.

- Когато стане дума за инфлация и дефицити, всички сочат с пръст пенсионсиите, които били огромни. Причините не са ли други- корупция, неефективни разходи, огромна администрация?

- Въпросът е логичен, но така формулиран се превръща в капан – а именно подмяната на анализа с обвинение. Не мисля, че е редно или продуктивно да търсим "виновник" сред една или друга обществена група, било то полицаи, пенсионери, майки, администрация, или която и да било друга.

По-важното е да говорим какво означава дисциплина в публичните финанси. Не всяко харчене е проблем, но всяко недоказано въздействие от харченето – е. Не съм привърженик на мантрата, че социалните плащания задължително водят до дефицит. Тя е вярна, ако останалата част от системата не работи – разходите не водят до ефект, политиките не са добре насочени, контролът отсъства, стимулите не са правилно подредени.

Истинската заплаха за стабилността на бюджета не е размерът на помощите, а безконтролното им раздаване. Ако инвестициите не водят до продуктивност, до растеж, до по-високи приходи, дефицитите ще бъдат не просто временни, а системни.

Разбира се, има и структурни проблеми. Да, администрацията е по-скоро раздутa. Да, в България още липсва функционален механизъм за оценка на ефективността на публичните инвестиции. Да, корупционният риск подкопава доверието в системата – и директно води до "изтичане" на ресурси. Но това не се решава с нито с упражнения по реторика, нито с посочване с пръст, а с реформа, независими оценки, отговорност по цялата верига на вземане и прилагане на решенията.

Ако говорим за инфлация и дефицити, нека говорим за институции, за контрол, за прозрачност. И да не забравяме, че устойчивите публични финанси не са резултат от орязване на разходи, а от съзнателен избор на приоритети и спазване на ясни правила. А къде са най-дълбоките причини за хроничните ни дефицити, това заслужава друг разговор. Не толкова фискален, колкото институционален и културен. Надявам се да имаме отделна възможност да го водим.