Днес си е отишъл един голям български поет. Кръстьо Раленков. Толкова харесвах стиховете му. В "Поетите" съм казвала само две негови. Искала съм да ги кажа всичките. Неговите стихове миришеха на пръст и земя. На опит. Мъжки опит. И на още приживе - небе.
Естествен поет. Автентичен. От ония, които все повече ще ни липсват в бъбривата логорея на новите ChatGPT поети/поетеси.
И винаги някъде там се появяваше някоя жена, някоя любима. Някоя небесна кръчма. Нечий двор, за който някой търпеливо се е грижил...
Ужасно ми е мъчно.
Ето едно негово стихотворение, което толкова много харесвам. Ако ви хареса, потърсете и останалите..
Светъл път, поете.
МОЛИТВА
Налива залезът своето вино
и пълни вечерната бъчва.
Привечер мъжете униват.
Привечер мъжете
имат нужда
от кръчма.
Имат нужда да вампирясат,
да смучат кръвта на гроздето,
да литнат с крилете
на страстта му разпасана,
да литнат,
да стигнат
до Господ.
Да седнат до него, да се разпсуват
за всичко, дето душите им мъчи.
Един
по
един
Господ ги чува
сред кръчмарската глъчка.
Господ, разбира се, много не пита.
Знае,
че нещо отдавна е сбъркал.
Знае,
че всяка псувня е молитва,
знае,
че кръчмата всъщност е църква.
Тежко е виното, а душата олеква.
Даже олеква някак без мярка.
И си тръгват мъжете с крака омекнали
сред рой ангели и мухи-винарки...
КРЪСТЬО РАЛЕНКОВ
1965-2025