Един от най-първите и ярки мои детски спомени е свързан с един необикновен мач. Бил съм пресен първолак, когато в огромния софийски блок, в който живеехме (номер 118, десететажен с пет входа, точно до 3-та градска болница) започна една празнична суетня. Мъжете десетина дни се готвеха да ходят на мач. В България щели да идват някакви „велики германски футболисти".

Не знаех какво точно означава това, но съм запомнил думите, че Германия била „световния шампион" и тези хора били световни шампиони. Най-много се споменаваха две имена – Герд Мюлер, който бил „заклал" холандците, и Сеп Майер. Не знам защо, но последният ми беше нещо като идол, защото беше страхотен вратар, а и името му беше запомнящо се – Сеп Майер.

Аз вече бях прилежен левскар (баща ми е от „Левски"), но нямаше да ходим да гледаме „Левски". Щяхме да ходим до Дупница (тогава Станке Димитров), за да гледаме „Марек" и „Байерн Мюнхен".

Не помня особено пътя, но помня колоната от „Москвичи" и „Жигулита", поела към югозападния край. Ние имахме един вечно поскърцващ Москвич 412, с горни скорости, произведен през 1962 г. (помня, че когато го купувахме, продавачът авторитетно обясняваше: „Нема грешка. От немски каски е." – но тогава не разбирах какво означава това).

Никога няма да забравя огромното море от хора, което беше заляло днешна Дупница и местния стадион. Буквално десетки и десетки хиляди. Около стадиона имаше дървета, по чиито клони се бяха „накачили" десетки, ако не и стотици хора – просто за да хвърлят поглед към терена.

Да кажа, че съм видял кой знае колко от мача – ще излъжа. Беше страшна навалица, заваля и дъжд, и един първолак нямаше как да види много, но „Марек" би с 2:0. Победи най-силния отбор в света по онова време насред стадион „Бончук".

Още помня имената на голмайсторите. Иван Петров вкара първия гол (е как няма да помня, щом е с фамилия Петров – той имаше и близнак Венцислав), а после дойде и бомбеният шут на Сашо Паргов за 2:0. При неговия гол трибуните просто се взривиха като вулкан.

После четох, че за победата си футболистите на Марек получили по един часовник „Ракета" и по едно дипломатическо куфарче (тогава бяха модни и дефицитни).

Защо ви разказвам тази история? Разбрах, че е починал този същият знаменит футболист Сашо Паргов. Бог да го прости. Никога не съм се запознавал с него – всъщност единственият път, когато съм го виждал „на живо", е тогава, през дъждовния ноември на 1977 г.

Но новината за това, че си е отишъл, ме натъжи особено и ме пренесе за миг в онова странно детско време, от което с натрупването на повечко години, за учудване, спомените ми стават все по-цветни и ярки.

Всъщност, общите ни спомени за преживяното, независимо дали навяват радост или тъга, са част от нещата, които ни правят българи.

Затова нека помним Сашо Паргов и футболистите като него. Без да имат задължителните вече „татуси" и „наточени луксозни возила", те правеха българите щастливи. И побеждаваха „непобедимите".