Или как битката за Иран може да стигне близо до нас

Доналд Тръмп обяви “грандиозен военен успех” срещу Иран, но Иран продължи да тормози Израел с ракети. И ако докато четете този текст Техеран още не е вдигнал бялото знаме, значи третата световна война приключи с увертюрата и вече гледаме първото действие.

Дали обаче само ще гледаме? Държави като нашата още не са активно въвлечени, но нищо чудно и това да стане. Затова крайно време е българинът да попита своите политици: “А на нас къде ни е армията?”.

Ами няма я. Оставихме я пред портите на НАТО и Европа.

На книга военните са около 40 хиляди, но от тях едва 15 хиляди са бойци. Горе-долу 1 дивизия. Но те няма как да са бойна дивизия, защото са “рейнджъри”, т. е. обучени са да помагат в умиротворителни мисии в чужбина, т. е. пригодни са да дават караул в складове, лагери и друга логистика. Отбрана на родината от нашествие не се предвижда.

Като няма наборници, няма и запасняци. Публично не се казва каква противовъздушна отбрана ни е останала след помощта за Украйна, но за авиация изобщо не може да се говори. България е беззащитна и слава богу, че все още го има НАТО.

Ако нещо ни гарантира спокойствието засега, то е, че за разлика от Иран, Ирак и Либия нямаме нито газови, нито нефтени находища. Но затова пък имаме живописна територия, през която минават газопроводи. А украинската война, както знаем, до голяма степен се води точно заради тези проклети тръби.

Аз лично не очаквам Русия да стигне до наше село. Както едвам-едвам пълзи по посока на Днепър, за да прегази Румъния, ще ѝ трябват поне още 100 години. Но виж, Турция спокойно може да бъде засмукана в центрофугата на войната и да стане непредсказуема. Слава богу, че сме в чудесни аркадашларски отношения, но познаваме и времена на сериозни кандърми.

Разбира се, за да се разгори войната чак до Турция, първо иранските аятоласи трябва да си отрежат пътя към мирната капитулация. Това ще стане много лесно, ако ударят с ракети някоя от американските бази я в Ирак, я в Бахрейн. Нищо не пречи и да се опитат да потопят някой самолетоносач. Успеят ли, вече няма прошка – ще има нахлуване.

Сега целият свят се пита колко ракети са му останали на Техеран. Според различните източници те са някъде между 100 и 20 000 хиляди. Ако е второто, ще има предостатъчно възможности да вбеси Чичо Сам и да го принуди да защити демокрацията.

Друга възможност за аятоласите да разпалят още повече войната е да затворят пролива Ормуз – било като го минират, било като подложат минаващите кораби на обстрел.

В такъв случай бензинът у нас може да стигне 10 лева литърът и нагоре.

В САЩ подобен скок на цената може би ще предизвика такива размирици, че ще не ще, Доналд Тръмп ще е принуден да разположи нова американска база на самия пролив. Засега това изглежда абсурдно, но ако няма друг начин за смяна на иранския режим, и дотам може да се стигне.

Всъщност битката за спиране на иранската ядрена програма е по-малката цел. Крепостта Иран е изключително важна за глобалния съюз между Русия, Китай, Северна Корея и другите потенциални противници на демократичната империя. Падне ли тя, приеме ли Техеран евро-атлантическите ценности, демокрацията печели стратегическа победа.

Тези войни се планират отдалеч и се водят по отдавна подготвени документи. Нищо не става случайно. И неслучайно принц Реза Кир Пахлави, синът на прогонения ирански шах, вече загрява в Лос Анджелис: “Този режим и неговите корумпирани лидери не ценят нито вашия живот, нито нашия Иран – обърна се той към прогресивните иранци. – Решението е свалянето на Ислямската република чрез улични протести и общонационална стачка!”.

Уви, на този етап не се забелязва в Иран да е започнала цветна революция.

Ако не стане от само себе си и с малко хуманитарна помощ, друго освен сухопътна партньорска мисия не остава. И къде може да е нейният плацдарм? Няма по-подходящо място от Сирия и Ирак, в мекото подкоремие на приятелска Турция.

Втези територии все още няма истинска държава, а САЩ си имат останала от войните готова логистика. Освен това там има предостатъчно местен човешки материал за вербуване или рекрутиране. Там са бившите бойци на ИДИЛ и “Даеш”, остатъците от армията на Башар Асад, които си търсят нов поминък, както и кюрдите, които отдавна мечтаят за своя държава.

Общо кюрдите по света са около 40 милиона. От тях някъде към 20 милиона са в Турция, в Ирак са към 8 милиона, в Сирия около 3-4, а в самия Иран са цели 12 милиона. Много от тях вече имат стара бойна дружба със САЩ.

Например т.нар. Сирийски демократични сили получиха от Вашингтон оръжие, инструктори и логистична подкрепа във войната с ИДИЛ през 2015 година. Те превзеха крепостта “Рака”, а след това си останаха в нещо като автономия. Това много изнерви Турция, защото тя ги смята за терористи, но тъй като са хора на Чичо Сам, не смее да ги вкара в правия път. В Ирак пък бойните другари на Чичо Сам са така наречените пешмерги, което ще рече “тези, които гледат смъртта в очите”.

Тяхната бойна дружба бе изкована в Иракската война през 2003 г., както и във войната срещу ИДИЛ през 2014 година, когато участваха в превземането на Мосул.

Както виждате, районът под корема на Турция е готов плацдарм за демократично нахлуване в Иран. Там има и стари приятели, и складове с оръжие, и логистика. А и от другата страна на границата, в самия Иран, има десетина милиона кюрди. Нужно е само едно – да се обещае на кюрдите, че най-сетне ще получат своята държава.

Нищо чудно в мозъчните тръстове на демокрацията отдавна да са начертали картата на новата държава - Демократичен Кюрдистан. Вероятно това още отсега не дава на Ердоган да спи нощем.

Той и без това вече държи войска и в Сирия, и в Ирак, но ако иска да изпревари събитията, ще трябва да хвърли там всичките си сили. За повод може да се използва я някакво прекъсване на корабните пътища или тръбите в Средиземно море, я акт на тероризъм, я защита на братовчедски етноси – има ли желание, начин ще се намери.

На това отгоре геополитическата поза на Ердоган е взривоопасно двусмислена. Той хем е верен натовец, хем се позиционира като световен лидер на мюсюлманите. Хем сътрудничи с Израел, хем постоянно го заплашва да не прави каквото прави. Да не забравяме, че самият Израел сравнително скоро е бил част от Отоманската империя, така че турските суперпатриоти още изпитват фантомна болка.

Ами ако случайно някоя бомба падне върху мюсюлманската светиня “Ал Акса” в Йерусалим? Или ако Израел реши да възстанови Храма на Соломон? Сред коалицията на Нетаняху в Кнесета има и такива радетели. Тогава вече за Ердоган ще настъпи моментът “или си с нас, или против нас”.