Въпреки че почти цялата ми офицерска служба е преминала под командването на Добри Джуров като министър на отбраната, за пръв път се срещнах с него, след като вече бе свалил пагоните на армейски генерал.

За негов рожден ден с колегата Николай Москов отидохме да го поздравим в софийския му апартамент от името на вестник “24 часа”, където работехме и двамата - аз като военен репортер, а Николай като кореспондент за Ловешкия край. Николай носеше бутилка сливова ракия от село Врабево, Ловешко – където Джуров се е родил на 5 януари през далечната 1916 г.

Аз пък носех бутилка червено вино от родното село на баща ми – Бръшляница, Плевенско. Там майката на малкия Добри се задомява, след като първият ѝ съпруг загива в Първата световна война.

Имахме идея да направим поне блицинтервю с юбиляря, но апартаментът вече бе пълен с близки и колеги, дошли да го поздравя, и само измъкнахме няколко благодарствени изречения от Джуров и поздрави към родното място и селото, където бе израснал.  

Всъщност от баща ми знаех, че Джуров много малко се бе задържал в Бръшляница. Майка му, която цялото село знаеше като баба Гана, твърде рано бе усетила, че момчето ѝ расте умно и схватливо, и го пратила да учи в града.

Първоначално в Софийската духовна семинария,

но след като го изключват за ремсистка дейност, завършва през 1937 г. Търговската гимназия.

По-късно минава в нелегалност и повече е известен като командир на партизанския отряд “Чавдар”, който оперира в Стара планина около връх Мургаш. Неслучайно единствената мемоарна книга на Джуров се нарича “Мургаш”. С отряда “Чавдар” се свързва и нелегалната дейност на Тодор Живков.

 Добри Джуров е министър на отбраната цели 28 г. – от 17 март 1962 г. до 19 декември 1990 г. В по-новата ни история е известен с това, че е част от групата членове на Политбюро на ЦК на БКП заедно с Петър Младенов и Андрей Луканов, които замислят оставката на Тодор Живков от поста му генерален секретар на ЦК на БКП и организират гласуването и на прочутия пленум на 10 ноември 1989 г.

Благодарение на Джуров армията, която по това време е била доста внушителна 120-хилядна сила, е останала по гарнизоните въпреки призивите на някои партийци: “Тази власт с кръв сме я взели и без кръв няма да я предадем”. Джуров стана известен и с фразата: “Такова беше времето”, с която се опитваше да обясни някои непопулярни решения на т. нар. народна власт като Голямата екскурзия на българските турци например.

Добри Джуров бе запален планинар. Той познаваше не само чукарите около Мургаш, но бе обикалял и най-известните български туристически маршрути. По този повод някои армейски зевзеци пуснаха шегата: “Добре, че министърът ни не е боксьор, а само планинар”.

Малцина знаят, че всяко лято армията минаваше на туристически релси. Като правило випуските на военните училища и военната академия преминаваха по нелеки планински маршрути с автомати на рамо, преди да получат първите си офицерски пагони и дипломи.

Производството ми в лейтенант например стана на площада в Сливен, а като випускник на Военната академия “Гeорги Раковски” - в Димитровград.

И в двата случая преди това извървяхме доста километри из дебрите на Стара планина и Средна гора. През далечната 1978 г. пък като пратеник на в. “Народна армия” трябваше да изкача първенеца на Балканите връх Мусала заедно с випускниците на Военновъздушното училище “Г. Бенковски”.

Такъв дъжд и градушка ни биха по билото на Рила, че и досега потръпвам

Въпреки трудния маршрут начело на колоната вървяха командващият ВВС ген. Любчо Благоев и началникът на училището ген. Димитър Караджиков. Видях го с очите си.

Тогава връчването на дипломите се състоя на площада в Благоевград. Преди това обаче трябваше да предам в редакцията поредната дописка за деня. В ония времена нямаше мобифони и диктувахме по телефона на стенографката Дешка. Къде ти обаче поща в  планината! В такива случаи началниците отпускаха на нас, журналистите, някакъв превоз до най-близкото населено място с поща.

Всички коли обаче  са в разход, разпери ръце ген. Караджиков. Вече предчувствах скандала в редакцията, когато той предложи нестандартно решение – 40-местен автобус да ме откара до близкия град Рила. Срам - не срам – автобусът с единствен пътник потегли надолу. На вратата на пощата се сблъсках с колегата Николай Петев – бъдещ председател на Съюза на българските писатели, който вече бе предал дописката си в редакцията. С Николай 3 г. преди това бяхме завършили военна журналистика в украинския град Лвов.

Джуров участваше в походите със своята туристическа дружинка “Незабравка”

Така и не стана ясно какво значи названието на дружинката , но във всеки брой на всекидневника “Народна армия” публикувахме описания на маршрутите на министъра и неговите придружители с посещения на исторически места и дори с подробно изреждане на менюто за закуска и обяд.

Като автори на пътеписите не бяха журналисти от вестника, а почти винаги хроникьорът на дружинката генерал-лейтенант Тако Кръстев.  С “Незабравка” Джуров се включваше в почти всички маршрути. Военен вертолет го пренасяше от планина на планина, така че да извърви с всеки випуск поне част от задължителния маршрут.

Легенди се носеха за вечерите край хайдушкия огън на дружинка “Незабравка”, за които отиваше сериозна армейска логистика.

От прекия ми началник в “Народна армия” полковник Рангел Златков знам и за друга спортна страст на Добри Джуров – тенисиста.

Всяка божа сутрин един от кортовете пред стадион “Народна армия” бе запазен за министъра

Той обикновено си избираше млад тенисист от спортната рота за партньор на двойки, а отсреща заставаха двама полковници – нерядко военният журналист полк. Златков и зетят на министъра полк. Георги Христов, шеф на ЦСКА.

В дългогодишната си кариера на военен министър Джуров бе създал някои железни правила в кабинета си. Първо – че в него никой няма право да пуши, второ – че всеки ден в него се доставя по едно истинско кисело мляко, и трето – че  в малката стаичка до министерската канцелария Джуров имал навика да подремва поне за половин час в края на своята кариера.  Тези правила ги научих, когато като съветник на министър Каракачанов имах възможност по-често да влизам в кабинета, в който, смея да твърдя, още витае духът на Добри Джуров.

Различните министри само сменят местата на бюрото, работната маса и дивана с фотьойлите. Влизал съм в много по-просторни кабинети, които обаче не притежават аристократичността на кабинета на военния министър.  Това, разбира се, не се дължи на Джуров, а най-вече на архитектите, издигнали сградата до Народния театър “Иван Вазов” през далечната 1938 г. 

Джуров обаче не тръгнал да я ремонтира в стила на сградите от Триъгълника на властта, строени в началото на 50-те години на миналия век. Предполагам, не заради историческия факт, че именно в тази сграда е бил решен въпросът за властта в размирния септември 1944 г. А просто заради желанието да се запази почеркът на архитекта и чувството за традиция и историчност.

Ген. Добри Джуров си отиде на 17 юни 2002 г.