Неизвестните приключения на британеца и французина Ламартин в България

През повече от 13-вековната ни история няма пътешественик, хронист или писател, който, преминал през България, да не се е впечатлил ту от красотите ѝ, ту от народа. Като се започне от византийските, после през албанските, италиански и гръцки хронисти, продължим с Йосиф Асемани, Евлия Челеби, по-късно Жером Бланки, Вито Монтегаца, французите Ксавие Омер дьо Бел и Беланже и много други. Сред тях е и Адриано Колочи Веспучи, потомък на Америго Веспучи, италиански търговец и картограф, взел участие в испанска и португалска експедиция край брега на Южна Америка, на когото е кръстен новооткритият континент в края на XV век. Мнозина от тях характеризират българите с обичайното им гостоприемство, работливост и миролюбие. При други обаче липсва добронамереност и те споменават за дивашки вид на овчарите, за дълги мръсни коси и тъп израз на лицето, а

някои дори си служат с описания като “враг на всяка цивилизация”

Всеки има право на свое мнение, но две от световните литературни имена - Байрон и Ламартин, преди два века правят България популярна по целия свят. Доста след тях и Джордж Бърнард Шоу ще напише пиесата “Героят и войникът”, която пък съвсем неотдавна ще разпали българските страсти.

Сред големите симпатизанти на България обаче е Джордж Гордън Ноел Байрон, шести лорд във фамилията и затова известен по целия свят като лорд Байрон, лидер на английския романтизъм, на който придава бунтовен привкус. Най-известните му поеми са “Гяур”, “Абадоска невеста”, “Манфред”, “Корсар”, “Лара” и ”Обсадата на Коринт”. Освен с поезията си Байрон е прочут и с бурния си живот, изпълнен с екстравагантност, многобройни любовни връзки, раздели, дългове, обвинения в кръвосмешение и содомия. Заради радикалните си възгледи за живота спечелва ненавистта на английското аристократично общество. Наричат го Метежния лорд. Завършил е Кеймбриджкия университет, а от 1809 г. е член на Камарата на лордовете.

Едва 21-годишен, през 1808 г. предприема задгранично пътешествие, което продължава три години, част от което са Гърция и Албания. Тогава се среща с Марко Бочар. Байрон гостува в дома му и дори упоменава, че единият му прислужник бил християнинът Васил. В “Странстванията на Чайлд Харолд ” той описва Македония, която “праща мъже непокорни”, което е плод на преките му впечатления. В “Абадоската невеста” обаче той споменава за имена и събития, пряко свързани с родната история. Действието ѝ се развива по време на бунтовете на видинския управител Осман Пазвантоглу срещу султана. Там на няколко пъти Байрон споменава името на крайдунавския град. Освен това и в “Дон Жуан” на два пъти го отбелязва.

И тук логично изниква въпросът

бил ли е Байрон в България?

Някои учени отговарят категорично. Известно е, че по време на първата си задграничната обиколка след Гърция и Албания посещава Цариград и древните останки на Троя. Поддръжниците на пребиваването му в България твърдят, че преди да пристигне в Цариград, слязъл на бургаското пристанище и се разходил из града и околностите му. Очевидно е обаче, че споменаването на Видин дължи на разказите на своя приятел Марко Бочар.

През 1816 г., вече 28-годишен, а и достатъчно скандализирал благопристойното английско общество, Байрон напуска завинаги Англия. Живее известно време в Швейцария, Италия и от 1823 г. отново е в Гърция, за да помага на гръцките въстаници за национално освобождение.

В аналите на историята е и дали авторът на “Рибен буквар” Петър Берон се е срещал с Байрон. В хрониките на арменските монаси от манастира на остров Сен Лазар край Венеция е записано, че на 26 април “пристигна един млад просветен българин Пиетро Беронович”. Той посетил килията, в която бил отседнал дни преди това лорд Байрон.

После заминал за Венеция и Генуа, където по това време броди английският поет. За това, че са се срещали, говори и следният факт. След 20 години Петър Берон отново посещава манастира на острова и говори свободно арменски. Когато монасите го запитали защо го е научил, той отговорил: “Реших да не изоставам от Байрона”.

Скандализиращият поет продава яхтата си “Боливар” и каляската, почти копие на Наполеоновата, оборудва кораба “Херкулес” за своя сметка и на 13 юли 1823 г. отплава за Гърция. Установява се в Мисалонги преди обсадата му. На гръцките борци за независимост той оставя цялото си състояние, оценявано на огромната за времето си сума от 59 000 долара, поддържа и финансира отряд от 500 души и успява да издейства голям заем на Гърция от най-популярните банки в родината си. По време на битките за свободата на гърците Байрон със

сигурност се среща с българи

Командир на въстаническата конница е хаджи Христо Българин, който след освобождението на страната става адютант на първия крал Отон. Руският декабрист Лерор, също участник в боевете в Мисолонги, си спомня, че поручик от тяхната артилерия бил Райко, който станал приятел на Байрон, и бил назначен за началник на артилерията. В Мисолонги е бил и старият приятел на англичанина Марко Бочар, който вече е станал пехотен командир и успешно отбива опитите на многобройната османска армия да превземе крепостта. На 20 август в полунощ начело на 450 свои бойци той се промъква в лагера на Мустафа паша и го убива, но е тежко ранен и умира от раните си. Погребан е в църквата на Мисолонги. Осем месеца по-късно до него ще бъде погребан и лорд Байрон. В битката победата затвърждава братът на Марко – Константин, който със своите войници унищожава лагера на аскера.

След това победоносно сражение Байрон организира и обучава доброволците, снабдява ги с оръжие, укрепва дисциплината и ги подготвя за решителния бой. На 16 февруари обаче получава първата си криза от маларична треска, състоянието му се влошава и умира на 19 април. Гръцките патриоти настояват да погребат останките му в родината си и го полагат в църквата в Мисолони до Марко Бочар. След години лорд Байрон е препогребан в малката църква в Хакнол, а не в Уестминстърското абатство, както настоявал приятелят му, шотландецът Уолтър Скот, известен автор на исторически романи. Очевидно бурният живот на Байрон продължава да скандализира и след смъртта му. За разлика от аристократичното детство на английския лорд, в което всичко му било позволено, любимото четиво на тази възраст на Алфонс дьо Ламартин било Евангелието. Нищо не предвещава, че той ще пътешества и ще пробва щастието си в дипломатическата кариера. Той е наследник на собственици на три замъка в родината му, но по ирония на съдбата затънали в дългове.

През 1833 г. Ламартин пътува из Османската империя

и българските земи в нея.

Впечатленията му, изпълнени със симпатии към българския народ, са отразени в книгата му “Пътуване из Изтока”. През лятото Ламартин отсяда в Пловдив само за три дни в къщата на богатия търговец Георги Мавриди. Тя е построена от неизвестен майстор, но днес има забележителна архитектурна стойност заради трите си нива на разположение. Причината за престоя на Ламартин в Пловдив е доста прозаична – поетът, дипломатът, а по-късно и член на Френската академия се разболява. Той тръгва от Марсилия с кораба “Алцест” заедно с жена си и единственото си дете, което умира по пътя, спира в Цариград и след това преминава през Ветрен и Пловдив по обратния път за родината си. Според някои изследователи той бил приютен в село Ветрен, докато мине болестта му, и Георги Мавриди му изпратил най-добрите лекари, но в пътеписа си той не споменава подобно нещо.

Когато е в Пловдив с един немски католически мисионер при разходка в града поспрели и започнали дълго да се дивят на гледката и къщите му и в унес повтаряли: “Каква хубава страна”. Докато се възхищавали обаче, багажът им изчезнал. И немецът добавил: “И крадлива.”

За разлика от много западни пътешественици, независимо от тази случка, Ламартин се

изказва доста ласкаво за народа ни

Според него за “полуварварското си състояние” те не били виновни и то не било пречка, да намерят пътя към освобождението. След сърбите следвало българите също да се надигнат. Освен това той ги смята за добри и простодушни, готови да се освободят: “Напълно узрели са за независимост... ще поставят основите на бъдещите си държави.” Най-интересното му пророчество е, че нежни по природа, българите страдали от превратностите на съдбата, която им била отредила да живеят под сянката на велики империи – Римска, Германска, Византийска и Османска. Докато всяка от тях загивала от корупциця и старост, те винаги оцелявали, пише той. Под влияние на преките си впечатления от Ориента и България Ламартин през 1840 година се изказва за унищожаване на Османската империя и предлага Цариград да се даде на Русия, Египет – на Англия, а Сирия – на Франция.

Днес обаче никой не говори за къщата на Мавриди – всички я знаят като Къщата на Ламартин. А и Богдана Карадочева я възпя в твърде мелодична песен.

Кой е реално Марко Бочар

За Марко Бочар през 1844 г. френският учен Спириер Робен пише, че е българин. Същото твърди и Г. С. Раковски, който през 1841 г. пътува до Атина и там се среща със съпругата му, която живее в града, но “не научила гръцки, а говореше български”. Бащата на Марко - Кръстьо, и чичовците му Георги и Ноте се преселили от Видин заради преследвания от заптиетата на Осман Пазвантоглу, който дори дръзнал да се опълчи срещу султана и да отдели свое владение. Самият Марко е роден през 1788 г. във Воден според едни, и през 1790 - според други. Заедно с брат си Константин организира чета, сражава се срещу османските турци, а след битките се укрива в Сулиотските планини край Йонийско море, кръстени на етноса, който ги населява. Укрива се в крепостта “Сула”, в която по-късно се настанява и семейството му.

Как поетът се озова в Пловдив и какво го впечатли в града

“Потеглихме от Андрианопол за Филипополи. Пътят минава през гористи и приветливи проломи и речни басейни, макар и пусти, между високите вериги на планините Родопи и Хемус. Красиви села. Вечерта, на три левги от Филипополи, забелязвам в равнината кавалкада от турски, арменски и гръцки конници, които се притичват към нас. Един красив млад човек, възкачен на великолепен кон, пристига пръв и докосва дрехата ми с пръст. След това застава до мен; той говори на италиански и ми обяснява, че тъй като пръв ме е докоснал, трябва да приема неговата къща, колкото и да настояват другите конници да ме заведат на друго място. След това пристига кехаята на управителя на Филипополи, поздравява ме от името на господаря си и ми казва, че управителят ми е приготвил обширна и удобна къща и вечеря и че иска да ме задържи няколко дни в града; но аз упорствах да приема настаняването в къщата на младия грък г-н Моридес.

Влизаме във Филипополи – 60-80 конници; тълпата е по прозорците и по улиците, за да види това шествие. Ние сме посрещнати от сестрата и лелите на г-н Моридес: обширна и красива къща; хубава приемна с 24 прозореца, обзаведена по европейски, където управителят и старейшините на различните народности в града идват да ни поздравят и да пият кафе. Трите дни във Филипополи са прекарани, като се възползвахме от възхитителното гостоприемство на г-н- Моридес и като приемаме и правим посещения на турци, гърци, арменци.

Филипополи е град от 3000 души, на 4 дни път от Андрианопол, на осем дни от София, разположен на брега на една река, върху едно планинско възвишение от изолирани скали в средата на една широка и плодородна долина. Това е едно от най-красивите местоположения на град, които можеш да си представиш. Планината образува един рог с два върха; и двата еднакво увенчани с къщи, градини и улици, които се спускаха, криволичейки кръгообразно, за да омекотят наклона на реката, която пък обикаля в подножието на града и го опасва с ров течаща вода; изгледът на мостовете, градините, къщите, на големите дървета, които се издигат по бреговете на реката, на гористата равнина, която отделя реката от планините на Македония, на самите тези планини, чиито склонове са прорязани от пороища, чиято пяна се вижда да се белее, и осеяни със села или големи гръцки манастири, прави от градината на г-н Моридес едно от най-възхитителните места за наблюдение. Градът е населен наполовина с гърци, арменци и турци. Гърците са, общо взето, образовани и са търговци; по-личните от тях изпращат децата си да бъдат възпитавани в Унгария; след това турският гнет им се струва по-тежък. След като техните братя в Пелопонес извоюваха независимостта си..., те копнееха за нея. Запознах се там с трима очарователни млади гърци и гърци, достойни по дух и енергия за друга съдба и друга родина.”