В сензацията "Розенкранц и Гилденстерн са мъртви" има повей от Годо

“Розенкранц и Гилденстерн са мъртви” е най-новата премиера на Народния театър, към която тръгнах доста скептичен. Екзистенциалната трагикомедия на Том Стопард беляза моята младост на театрален критик. Навремето прочетох пиесата в бюлетина на Съюза на писателите, до който не всеки имаше достъп, и текстът ме порази. Не можех да си представя, че някой ще направи такъв “прочит” на Хамлет, като извади на преден план двама второстепенни, почти незабележими герои и ги постави в центъра, така че през техните наивно-смешни, леко глуповати, клоунски игрички и словесни шеги ще разкаже историята на датския принц.

Пиесата е представена за първи път през 1966 г. от Oxford Theatre Group  в малка зала на фестивала “Фриндж” в Единбург (фестивал на малки трупи или самостоятелни актьори, които не са поканени в официалната листа на Единбург -б.а.). Но мълвата за това необикновено представление предизвиква истински фурор. Постановката става ракета носител за 29-годишния тогава Стопард. Критиците в Единбург го обявяват за сензацията на годината. Триумфът продължава със забележителните 420 представления на Бродуей през 1967 г. и 1968 г. През 1990 г. авторът прави и филмова адаптация със звезден актьорски състав: Гари Олдман, Тим Рот и Ричард Драйфус.

60 години по-късно пиесата, която

обръща класическия текст

на Шекспир с

хастара навън,

не е загубила своята магия. Днес към нея смело е посегнал младият Боян Крачолов, за да я постави на голямата сцена на Народния театър. Тази сцена е като ламя, която може да погълне в своята паст всеки режисьор. По скромното ми мнение освен Сашо Морфов и Диана Добрева няма друг български режисьор, който може да овладее това пространство и да го подчини. А Крачолов е успял да го обиграе, дори да го “разшири”, разполагайки част от действието и персонажите си в ложите, на балкона, в първите редове до самите зрители. 

Умението да постави текста в този мащаб е едната му голяма заслуга. Другата е, че успява да преведе зрителя през театралния разказ така, че той да не се загуби в неговия лабиринт. Защото пиесата е дълга и сложна, изисква театрална и философска култура, интелектуална енергия и концентрация, за да следиш действието. Боян Крачолов е имунизиран срещу заразата, покосила много от младите режисьори, които се стремят да покажат колко много знаят и колко трикове владеят, като напълнят представлението си с “уау” елементи, с визуални ефекти, с препратки към други изкуства, без това да допринася с нещо към същината на разказа.

Крачолов (ученик на Иван Добчев от театралната академия) се е опазил от този вирус и умно, в същото време с чувство за хумор и приятни хрумки ни води в продължение на 2 часа през живота на двама заблудени и объркани персонажи, които

с игра на ези-тура се опитват да

изберат посока

на безславното си съществуване. Публиката се смее на наивните им и абсурдни действия, очаквайки да вземат решение, което изобщо не зависи от тях. Защото реалността изглежда като сценарий, който някой друг е написал. В крайна сметка Розенкранц и Гилденстерн не вземат решение, с което, без да искат, начертават пътя си. По-точно той вече е предначертан от съдбата и те само трябва да го извървят и изиграят. Малко е объркано, но няма как, това е пиеса на абсурда с всички компоненти, характерни за жанра. Тя е трибют на Бекет и неговия Годо, тук наследен от Розенкранц и Гилдинстерн. 

Главните роли са поверени на Ненчо Костов и Пламен Димов (подкрепян в публиката на моето гледане от Радина Кърджилова). Те са забавни и остроумни, играта им е лека и въздушна, простодушно лежерна и трогателна.

В цялото им поведение и излъчване, дори в дрехите, с които са облечени, се усеща повей от Годо.

 Без никакъв напън двамата млади актьори пресъздават безпътието на своите персонажи, повикани от Дания да разберат причината за полудяването на Хамлет и да озаптят принца. Там по пътя към Англия, двамата неудачници попадат на пътуваща трупа актьори или измамници, или и двете, и ги помъкват със себе си. И тук идва третият успешно взет изпит на Крачолов - той прави театър в театъра, защото пътуващата трупа разиграва собствено паралелно представление (отлична роля на

Александра Василева,

неузнаваема

в мъжки образ

като главатаря на актьорите). Така две представления текат паралелно, всяко със своя самостоятелен живот, но подчинени на обща идея и цел. В кралския двор актьорите се срещат с принца, с Офелия, с краля и кралицата, с целия антураж на класическия Хамлет, но видени през очите на Розенкранц и Гилденстерн и разиграни с пищни тържества от многолюден екип актьори. 

Боян Крачолов е отлично подпомогнат в работата си от Борис Далчев и Михаела Добрева. Тяхната сценография ведно с костюмите е красива, находчива, нестандартна, без да е натрапчива и самоцелно доминираща.

“Розенкранц и Гилденстерн са мъртви” е театрално-философски размисъл за житейската предопределеност, за случайността и съзнателния избор, поднесени като комедия с трагичен край на герои, които според заглавието са мъртви, но стоят пред нас живи и разиграват живота си на ези-тура. Темите за идентичността (във всеки смисъл – географски, културен, социален), за пръста на съдбата в живота ни и за изгнаничеството са актуални и досега, разгърнати от автора със средствата на театъра на абсурда.

Стопард със сигурност е повлиян от собствената си житейска история, която е запокитила него и семейството му евреи от родната Чехословакия през Сингапур и Индия до Великобритания, за да намери там свободата и да разгърне своя талант.

“Розенкранц и Гилденстерн са мъртви” е много добро представление на Народния театър и младият режисьор заслужава адмирации за избора си.