След Освобождението "връзваме" лева към франка и ставаме част от тогавашната eврозона

Българският лев винаги е бил привързан към чужда валута, като единственото изключение, когато е самостоятелен в периода 1990 - 1997 г., завършва с нокаут и кома.

„В Първото българско царство, в което се роди „Златният век" на българската култура и което действително при Крум и Симеон Велики тропа на портите на Константинопол и диктува политическия дневен ред в региона, няма никакви свои пари, а данъкът от Византия пристига в ромейски златици - обясни пред „24 часа" историкът и археолог Тодор Чобанов. - България емитира свои монети, но те следват византийския модел, като в тогавашния оборот техните преобладават. Първата българска златна монета е от типа на златната перпера. Изсечена е по времето на Иван Асен II (1218 – 1241). Надписите по нея са били на български и по-рядко на гръцки, но по същество това е византийски тип монета, тъй като е използвана във Византия между XI - XIV век."

След Освобождението от турско робство България гори от желание да навакса 5-вековното мракобесие и да се състезава с останалите европейски икономики. За целта още тогава хъшовете, които с кръвта си са извоювали свободата, бързат да интегрират страната не в паричната система на Задунайската губерния, каквито са амбициите на Русия, а в Латинския валутен съюз. Той е създаден през 1865 г. между Франция, Белгия, Италия и Швейцария, които се споразумяват валутите им да са обезпечени с фиксирано съотношение между злато и сребро. Една от целите е взаимно да признават стойността на издадените от тях монети и спокойно да могат да търгуват. По-късно към този своеобразен валутен съюз, който поразително прилича на днешната еврозона, се присъединяват Испания, Гърция, Румъния, Австро-Унгария, България, Сърбия, Черна гора, Сан Марино, Ватиканът и др.

Логиката на тогавашните строители на България е била, че само със стабилна валута могат да привлекат инвестиции, да изградят инфраструктурата от нулата и по този начин България да заеме своето достойно място като европейска страна.

Но освен присъединяването към Латинския съюз, управляващите тогава създават още една гаранция за лева и го „закачват" към най-стабилната тогава валута - френския франк - в съотношение едно към едно. 

Благодарение на тези две „котви" и на неумолимата амбиция на прадедите ни да докажат, че са способни на икономически подвизи като европейците, страната се развива с невиждани темпове. За съжаление, този безпрецедентен ентусиазъм внезапно е прекъснат от избухването на Балканската война през 1912 г. Година по-късно левът вече се е обезценил с 15%, след което започва стремглаво да губи стойността си. За да се покриват нарастващите разходи за армията, се печатат все повече пари и до 1920 г. златните ни резерви буквално са изядени от кръвопролитния конфликт. Ако преди войната националната валута е имала 40% златно покритие, то след нея то е сведено до мижавите 1,5%.

9 години по-късно икономиката надига глава, левът се е стабилизирал благодарение на натрупани златни резерви, но желанието на САЩ да налагат необяснимо високи мита на останалия свят води до Голямата депресия. Панически левът отново е „завързан" за франка, но резервите вече са се стопили до под 30% от стойността му. Независимо от това, с „котвата" България бързо преодолява кризата и през 30-те влиза в топ 10 на най-бързо развиващите се икономики.

След 9 септември 1944 г. страната е окупирана и напълно разорена от съветската армия. Емисарите на Кремъл с правото на победител нахлуват в БНБ, златните резерви изчезват, както и натрупаните средства в пенсионния фонд, а хранителните продукти масово се товарят на вагони за СССР.

През 1952 г. левът е закачен за съветската рубла в съотношение 1 към 1,17, като златното му покритие е 0,76 грама. Дали защото сме натрупали твърде много дългове към Москва, или сме изплащали обезщетения като окупирана страна, но през 1962 г. Тодор Живков решава да направи нещо напълно необяснимо – той предава златните ни резерви на Москва. От този момент зад лева не стои нищо, освен „кукичката", с която е закачен за рублата. В случая Първия е нарушил важен ангажимент в международните финанси, тъй като до 70-те години валутите са имали задължително златно покритие. Именно то е гарантирало, че те не са обикновени хартийки. Тези правила, изглежда, не били толкова важни за соцлагера, където една целувка между Брежнев и Живков е гарантирала финансовото благополучие. Но тъй като системата бе колос на глинени крака, катастрофата през 1989 г. в Източния блок бе неизбежна.

С настъпването на демокрацията българският лев е освободен от руската „котва", вече няма фиксиран курс и благодарение на „уменията" и „финансовата грамотност" на тогавашните политици цените излитат като изтребители в небесата с около 290 - 300%. Стигна се до чудовищни дефицити и купони за основни хранителни стоки, до среднощни опашки за хляб и мляко и до историческата реплика на премиера Димитър Попов: „За бога, братя, не купувайте, ако ви се вижда скъпо." 

Но това все още бе нищо на фона на кошмара, който предстоеше в периода 1996 - 1997 г. Тогава при управлението на страната от социалистическия лидер Жан Виденов и икономическия министър Румен Гечев (днес депутат от БСП) един долар стигна 3000 лева, пенсията се закрепи на 3 долара, а заплатата се колебаеше между 5 и 20 долара. Това бе краят на лева, управляван ръчно от българските социалисти.

Очевидно бе дошъл моментът за рестарт и за двукомпонентния подход на легендарните хъшове, изправили новоосвободената България на крака - привързването на лева към най-стабилната европейска валута и членството в европейски паричен съюз.

Днес Латинският не съществува, тъй като Европа е създала много по-модерен и мощен съюз, обединяващ 20 от най-развитите икономики на континента.

Или ако трябва да се обобщи – прадедите ни от Първото българско царство насам никога не са водили битка за самостоятелна българска валута.