След началото на Балканската война се появява и Законът за спекулативно придобити пари и имоти, в който слагат равенство между престъпници, спекуланти и депутати

Историята показва, че съществува ли държава, то винаги има богати, които са привилегировани, и такива, които се опитват да ги достигнат по състояние с не особено законни средства. Българският обществен живот не може да прави изключение от правилото.

Първи се опитват да богатеят извън правилата представителите на обособената веднага след 1879 г. многобройна група на родните чиновници в държавните и общински органи на управление. Те се възползват от служебното си положение и да трупат пари и имоти. Явлението добива толкова големи размери, че през 1895 г. се налага Народното събрание да приеме първия Закон за преследване на незаконно обогатени чиновници. Членовете му най-общо предвиждат на всеки държавен служител, за когото има подозрение, че се е обогатил незаконно, да се направи проверка. За това е достатъчно някой да подаде сигнал до неговия началник, че подопечният му е придобил притежание, несъответстващо на неговите доходи.

От своя страна

набеденият трябва да

докаже произход за всяко

свое придобито движимо

или недвижимо имущество извън доходите му от заплата или производство и търговия. Не се предвижда създаване на специален разследващ орган, а това вършел съответният началник. Той изисквал от набедения да предостави сметка с източниците на замогването си. В случай че откажел, то му се налагала глоба от 300 до 3000 лева, която по-късно е променена от 1500 до 15 000 лева. При установяване на вина началникът препращал делото на прокуратурата, тя установявала фактите и тогава вече всички имоти и пари се отнемали в полза на държавата. Ако обаче чиновникът хитрувал и прехвърлял богатството си на трето лице, то и от него се отнемало полученото в полза на държавата. Какъв е размерът на кражбите, можем да съдим по това, че законът без промяна действа близо 40 години.

През 1919 г. XVII сесия на Народното събрание гласува

Закон за спекулативно

придобитото богатство

Той е третият от поредица по този казус. За да е борбата с незаконно забогателите по-мащабна, той допълва член 4 от Закона за съдене на виновниците за народната катастрофа, приет на 12 ноември същата година и публикуван в “Държавен вестник” на 19 декември 1919 г. Гласи, че на конфискация подлежат: “Народните представители и всички лица, възползвали се от своето служебно или обществено положение, които са повлияли за подготовката или обявяване на войната и са използвали създаденото от войната положение за лични облаги и спекулативни сделки”.

Преди да се приеме Законът за спекулативно придобитото богатство, на същото заседание от 11 април депутатите гласуват Закона за нищожността на сделки за недвижими имоти в новите земи – тези, които са влезли в пределите на царството след 5 октомври 1912 г. т.е. след началото на Балканската война. Според него в полза на държавата се отнема придобитото от частни сделки, извършени след тази дата, и срещу нея не могат да се завеждат никакви искове. След това се преминава към второ четене на законопроекта за отнемане в полза на държавата на незаконно придобитите имоти след 17 септември. Докладчик е все още членът на Демократическата партия проф. Ал. Цанков. Спорове сред депутатите възникват още във формулировката кои са незаконно придобити имоти. В проекта те са разделени на три категории и там се слага

знак за равенство между

престъпници, спекуланти и

народни представители

В чл. 1 се казва, че се конфискуват: “Имотите, които обществени служители, включително министри и народни представители са придобили вследствие или във връзка с извършено от тях престъпление или нарушение на служебна длъжност, както и чрез използване на своето служебно или политическо положение”. 

Чл. 2: “Имотите, които частни физически или юридически лица са придобили:

а/ Вследствие или във връзка с извършено от тях престъпление

б/ Чрез използване на извършено от обществен служител престъпление или нарушение на служебна длъжност

в/ Чрез пристрастно облагородяване от страна на държавни органи.”

Чл. 3: “Имотите, придобити чрез използване затруднението на пазара посредством спекулации, забранени от законите разпоредби.”

Само дето докладчикът не може да довърши четенето на първите три члена, защото състоятелните българи в Народното събрание се скарват.

Към трибуната се втурва земеделецът Александър Механджийски, натрупал милиони от сделки, които попадат в тия членове на законопроекта, и прави декларация, че

“ако моето богатство

е незаконно, то ще

бъде на България”

И започва пространни обяснения за сделка, която е сключил веднага след края на войната.

Правителството е обявило оферта за купуване на 2500 тона памучна прежда, 400 тона дървено масло и 400 тона сапун за пране. И се оказало, че точно офертата на Механджийски, отправена чрез френско дружество, е била най-изгодна, спечелил е търга и получил парите. За оправдание казва, че стоките на стойност 160 млн. тогавашни лева не били внесени, защото демократът Григор Василев написал в партийния в. “Пряпорец”, на който е редактор, че сделката е незаконна. Като депутат обявил това и в Народното събрание, а и бил председател на Дирекцията по продоволствието и така спрял сделката.

Механджийски обаче минава в контранастъпление и обявява, че самият народен представител Григор Василев взел 1 млн. лв. от доставка на захар, която осъществил с испанеца Кори.

Съпартиецът земеделец Иван Кирков настоява същата декларация да направят Крум Чапрашиков и всички останали милионери. Такава логично не последва, защото те много добре знаят произхода на парите си. Христо Гендович се обажда уж между другото: “Аз съм за закона и нека се конфискува. Богатството на Гендович е от 50 години.” Допълва, че заместник-директорът на Дирекцията на продоволствието Петър Петрович е извършил “сума ти злоупотреби”. Това се оказва вярно, но е вярно също, че именно този заместник е осуетил сделка на Гендович за милиони. Отказалият се от декларация Крум Чапрашиков също има своите основания. Той попада под ударите на чл. 4 от Закона за народната катастрофа. На следващата година Софийският военнополеви съд образува срещу него следствено дело №206. През 1920 г. заедно с брат си Александър подават оставки като народни представители. Разследвани са, вината им е доказана и от затвора ги отървава само превратът срещу Александър Стамболийски.

След това в пленарната зала законопроектът продължава да се чете и нататък той предвижда в полза на държавата

да се отнемат и незаконно

придобити имоти,

прехвърлени на съпругата,

както и на възходящи и низходящи сродници, дори и на “сватове до трета степен включително”.

Всяко лице, заподозряно от съда в незаконно забогатяване, е длъжно да предостави сметка-декларация за всичките си движими и недвижими имоти и за начина, по който са придобити. Производството по издирване на незаконно придобитите имоти се извършва от нарочно отделение на Апелативния съд на първа инстанция и от Върховния касационен съд – на втора. Ако органите на съдебни, административни, военни власти, частни лица и кредитни учреждения не изпълнят задълженията си да предоставят информация, се глобяват 20 000 лева. Под ударите на закона обаче не попада старият Георги Губиделников. През 1915 г. той и неговата Българска търговска банка са главните двигатели на останалата в историята Афера “Деклозиер”, която има за цел да източи българското зърно в Англия и Франция, а не в Германия и то се изкупува на значително завишени от пазарните цени. След края на Първата световна война България е осъдена да изплати загубите на френския търговец Фернан дьо Клозиер. Мерките стават още по-строги с новия Закон за имотното състояние, който е приет през 1920 г. Докато той влезе в сила, се спират покупко-продажбите, даренията и всички други видове прехвърляния на недвижими имоти до прокарване на Закона за трудовата поземлена собственост, с който правителството на Стамболийски оземлява малоимотните селяни. През същата година се приема и Закон за данък общ доход.

И за пръв път у нас се

въвежда годишното

подоходно облагане

Целта е ясна – да се обложат индустриалците, банкерите и други с големи доходи. Само че комунистът д-р Юрдан Данчев заявява при приемането му: “Вие смятате, че с този закон ще обложите големите банки, банкери и индустриалци, а всъщност той облага големите народни маси. Ако вие предполагате, че от този данък могат да се вземат 40 млн. лв. при най-благоприятен случай, то най-малко 30-те или 35-те милиона ще легнат върху гърба на грамадните народни маси, които и без това бедстват, на онези, които и без това не си дояждат, които търпят режима на изгладняване от войната, които намаляват своите разходи до минимум.” 

Както може да се очаква, този закон не дава нужния резултат. През 1922 г. България дължи по общите репарации по Ньойския договор от 2,25 милиарда златни франка веднага изискуеми 112 млн. лв. при 2% лихва за предната година, а и при невнесени 45 млн. и за шестте месеца на 1922 г., вече при 5 на сто лихва – 56 млн. лв. За да се скърпи пробитият бюджет, се търсят нови източници на пари. Все така за попълване на хазната същата година е гласуван и Закон за облагане с данък и такса за хазартните и развлекателни игри. Заведенията за тях се разделят на три категории и плащат тримесечни патенти в размер на 150 000 лева за първа, 120 000 за втора и 90 000 за трета.

Едночасовата игра на

табла из кафенетата

е оценена на лев, на карти

– два, и на билярд пет

Ония, които открият заведение и не уведомят в общината, че в него ще се играят хазартни игри, се глобяват 500 000 лева. Предвижда се държавните служители, ако открият някакво нарушение на този закон, да получават 10 на сто от сумата.

На 8 март 1946 г. се приема Закон за конфискуване на придобитите чрез спекула и по незаконен начин имоти. Внесен е от Комисията по Министерството на правосъдието. Мотивите й са “широките народни маси да получат възмездие за дългогодишното безчовечно ограбване”. В цялата страна се провеждат масови събрания и митинги, на които се настоява “за час по скоро приемане на Законопроекта в Народното събрание и приложен твърдо и цялостно от натоварените с това органи на съдебната власт”.

На първо четене са се противопоставили земеделците на Никола Петков, но твърде бързо са укротени.  Предвижда се всички имоти – движими, недвижими, пари, акции и други, придобити след 1 януари 1935 г. чрез спекула или по незаконен начин да се конфискуват в полза на държавата. Ако “те не са налице” поради прехвърляне, консумиране и други, се конфискуват други равностойни имоти, като разликите се уравняват в пари. Уточнява се, че спекула е всяка дейност на физическо или юридическо лице, за която може да се докаже, че е увеличила прекомерно имотното състояние чрез печалби, комисиони, възнаграждения и други, получени при затруднено положение на страната или на отделни лица, както и да се разбира това.

Под ударите на закона попадат преди всичко пак индустриалци и банкери. Една малка част от тях не са подведени под отговорност и създават Клуб на патриотичните индустриалци, който се помещава на ул. “Леге”. Председател е Кирил Савов, а в него членуват Манол Чальовски, Антон Балъкчиев и др. След национализацията на 23 декември 1947 г. обаче всичко им е отнето. 

А и днес продължава борбата с незаконно придобитото богатство, към което се добавя и корупцията. Резултатите са все в духа на наложената вече традиция от 1885 г. Със закони.

Шеф на парламента (1947-1950):

За 9 г. от България са

изсмукани 150 млрд. лева

Председателят на Народното събрание от БКП Минчо Нейков коментира през 1950 г., че за 9 години от България са изсмукани 150 млрд. лв.

“Щом се иска да бъде върнато на народа това, което му е било ограбено, много естествено е, че тези, които са го ограбили, няма да бъдат доволни от законопроекта, който си поставя именно такава цел”, казва той.

Не са доволни и не могат да бъдат доволни от проекта алчните и безсъвестни спекуланти, които за сметка на лишенията и страданията на народа успяха да натрупат за късо време несметни богатства.

Няма никакво съмнение, че през периода от 1935 г., когато се започна подготовката за войната, до 9 септември 1944 г., когато българският народ стана господар на собствената си страна, по най-различни начини бяха изсмукани повече от 150 млрд. лева, кървавият труд на българския селянин, работник, дребен занаятчия, за да бъдат отнесени безвъзвратно в Германия. Ние знаем, че тези милиарди никога няма да се върнат в нашата страна, но българският народ има правото, има и възможността да тури ръка на тлъстите комисиони, възнаграждения, подкупи и други, които предателите на България получиха за съдействието, което оказаха на немците в това безскрупулно ограбване на народното ни стопанство.