• Операторът Николай Йотов подготвя кадри за филм за алпиниста, но разбира, че е загинал през април 1988 г. и прибира лентата в шкаф. Отваря го 7 г. по-късно
• При това оскотяване на българина хора като Людмил са необходими. Мечтата му беше да се върне със семейството си в Непал и да създаде училища и болници за шерпите, казва режисьорът

В предишен брой ви разказахме как операторът и режисьор Николай Йотов се запознава с великия алпинист Людмил Янков, за да направи документален филм за него, и разбира каква саможертва прави той в опита си да спаси Христо Проданов през април 1984 г. В този брой четете каква е била истинската мечта на Янков, какво се случва със семейството му и защо той знае, че отива на сигурна смърт в Рила. А всичко това влиза в сценария, по който Йотов работи за нов игрален филм за героя от Еверест.

“Людмил Янков беше притеснителен и в това беше силата му - споделя пред “24 часа - 168 истории” Николай Йотов. - Беше неподправено добър човек. Скромен. И родителите му са били такива. Майка му Стоянка си е отишла много рано, а бай Стойо, баща му, беше лекарят на селата около Кюстендил. Людмил с любов и гордост говореше за него, който в 3 ч. през нощта ставал, за да спасява хора.”

Тези неща Йотов разбира от срещите си с него. След като отива и намира Людмил Янков в Кюстендил, двамата обядват, а след това алпинистът го кани на вечеря в бащината си къща, където ще се събира с приятели.

“Те бяха една певческа компания, в която нямаше много алпинисти - спомня си режисьорът. -

Людмил беше великолепен певец и китарист,

въпреки ампутираните пръсти. Пееше планинарски песни. Обичаше песните на големия композитор Аврамов и знаеше целия репертоар на Висоцки. През следващата седмица се върнах с оператора ми Жоро и заснехме една такава вечер.

По онова време той живееше между София и Кюстендил. Учеше международни икономически отношения и постоянно пътуваше, а Магдалена с двете деца живееше при родителите си, за да ѝ помагат, защото тогава тя беше зам.-кмет по културата и много работеше. Светлина и малкият Людмил имаха 10 г. разлика. Синът му беше на година и малко.”

В онези вечери на забава Йотов забелязва, че въпреки компаниите Янков обича да се затваря в себе си. Най-близкият му приятел бил алпинистът Стамен Станимиров-Стамбата, с когото предпочитали понякога просто да си мълчат.

“Няколко дни след първата ми среща с Янков той ми се обади, че е в София и поиска да ме води на едно място - разказва режисьорът. - Заведе ме в един ресторант на Ботевградско шосе. Запозна ме с една бригада, която го бе поканила да кръсти нещо на Христо Проданов. В края на вечерта той се разприказва и ми сподели някои неща.

Говореше за човека “Стена”, който го спира

в малкия град. Той иска да направи нещо, но човекът “Стена” не му позволява - това беше системата, администраторът, бюрократът, съседът завистник. Деликатно говореше на тези теми, но усетих, че има болка у него. Той имаше по-широки интереси от един алпинист. През 1986 г. излезе книгата му “Мечта отвъд долините”. Не успях да бъда на премиерата, но имах бележките му и от тях разбрах повече за човека Людмил. Там откровено казваше повече неща, отколкото в разговор. Той не говореше за себе си. Това го притесняваше. Изчервяваше се, когато някой насочваше вниманието си върху него. Говореше кротко, бавно, с лека усмивка. Големи алпинисти, сурови хора са ми казвали, че той никога не е повишавал тон.”

Николай Йотов снима различни кадри за филма си за истинския герой от Еверест, но през април 1988 г. заминава на командировка в Италия.

“Прибрах се на 19 април - спомня си операторът. -

Никога не четях вестници, особено спорт. Никога

Тогава имахме пощенска кутия. Преди да вляза, реших да взема писмата и вестниците в нея. Отворих вестника на предпоследната страница и просто погледнах долу вдясно и видях карето. В него пишеше: “На 17 април по време на тренировъчно изкачване загинаха алпинистите Людмил Янков и Стоян Наков”. Шокирах се. Не присъствах и на погребението. След това заснех няколко неща от помена му на 40-ия ден и отбелязването на рождения му ден на 11 август на втората тераса на Мальовица, където стои плочата с имената на загиналите алпинисти. Снимах и съпругата му Магдалена.”

Тази новина толкова разстройва режисьора, че той прибира лентата с кадрите за дебютния си филм в шкафа на бюрото си в телевизията и 7 г. не ги отваря. Просто защото не може. Междувременно се среща със Стамбата, който му разказва подробно какво точно се е случило в онзи злощастен ден на 17 април.

“Преди катеренето на Камилата в Рила те се разделят на две свръзки. Людмил поема младия Стоянчо Наков, а Стамбата тръгва с Пламен - отбелязва Йотов. - Целта е старите алпинисти да помогнат на младите да запишат тежки турове. Случва се нещастието. Започват да събират нещата. Пламен е по-концентриран. Стамбата бил много разстроен. Просто разбит. То е било и жестока картина. Людмил е бил обезобразен. Изведнъж Пламен намира и дава на Стамен папка с текстовете на Людмил. Той знае за нея, защото докато пътуват в колата за Мальовица на предишния ден, Янков му казва, че е бил на изпит и докато чака да бъде изпитан, написал 18 страници ръкопис за бъдещата си книга “Стената”.”

Стамен Станимиров отваря папката и започва да чете, а всички настръхват. Не можели да си обяснят

как Людмил е успял да опише подробно собствената си смърт ден по-рано

“Той взема папката и на погребението чете само определени абзаци. Това е било страшно - заявява режисьорът. - Там е подробно описано как ще се случи падането, блъскането в скалите. Във филма това го пресъздадох, като спуснах камерата по въже надолу с риск да я счупя. Едни от последните ми снимки бяха на Магдалена. Заснех я година преди да си отиде - април 1994 г. Тогава тя ми каза да продължа с филма за Людмил. На 8 май 1995 г. тя загуби битката с рака.

Магдалена беше трагична фигура и ще е много сериозен герой в новия ми филм. Тя обожаваше Людмил и живееше за него. Боледуваше без него. Когато той загина, тя направи всичко възможно да се публикуват книгите му.

Тя беше много фина и крехка жена. Красавица

С изключителен интелект и широка култура. Двамата са заедно още от деца. Тя го следва във всичко. Включително и в алпинизма. Те бяха като от друго измерение. Хора на интуицията. Той беше неподправено скромен. С патриархално възпитание. Чист човек, отвсякъде. Не хойкаше, а беше интересен мъж. Тя се откъсва от алпинизма, когато ражда дъщеря им Светлина. Но за да му докаже, че и тя не се спира, записа 2 г. в партийната школа в Москва. След това беше зам.-кмет по културата в Кюстендил. Хората в тази област много я обичаха и уважаваха. Но тя понякога се сърдеше, че той има малко време за нея, защото правеше много неща.”

През 1994 г., Николай Йотов отваря за нещо шкафа си, вижда кутиите с лентите и все едно някой му казва: “Време е”.

“Това е най-трудният и едновременно най-лесният филм, който съм правил - категоричен е режисьорът. - Знаех всеки кадър къде трябва да стои. В моя филм се съдържат откъси от разговори, които ми даде моята колежка Димитринка Тасева. Тя беше записвала как Людмил Янков говори на сина си. Тогава се роди името на филма ми “Разговор с приятел”, който е 39 минути.

Бях един от първите, които смесих документално и игрално кино. Авторът разказва за своите срещи с Людмил. Това са игрални възстановки, които направихме на места, които не можем да заснемем. Филмът започва с нощта на търсенето на Христо Проданов на Еверест, въпреки че беше заснето в Рила. Пресъздадохме какво е правил Людмил там горе. След това възстановихме катеренето на Камилата и падането, включително сблъсъка в земята.

Людмил загина нелепо, за да защити честното си име. Знаеше, че това е огромен риск и отива на почти сигурна смърт. Имаше това задължение, защото беше технически ръководител на националния отбор и се готвеха за експедиция. С тази своя постъпка показа, че

той живееше, за да прави нещо, за да го остави на хората.”

В годините по-късно Николай Йотов следи какво става и с децата му, въпреки че рядко ги вижда. Дъщерята Светлина е в Кипър, а синът Людмил е в Кюстендил, вече е създал семейство и има цех за мебели в едно от селата към града.

И въпреки че са минали 37 г. от смъртта на великия Людмил Янков, режисьорът просто решава да надгради документалния си филм и да направи игрален за него.

“Преди около 3 месеца със сина ми Иван работехме по сценарий за филм за плаване с яхта по Средиземно море и го завършихме - посочва той. - Трябваше да се захвана с нещо ново и видях новината, че ще именуват връх в Рила на Людмил Янков. След това прочетох вашия материал за него за истинския герой от Еверест, видях, че Виктор Божинов е започнал работа по новия си проект “Жестокия път” за изкачването през 1984 г. и реших. Въпреки че се е случило отдавна, аз познавах този човек и трябва да направя такъв филм. При това оскотяване на българина хора като Людмил са необходими и трябва да се помнят. Затова вече работя по сценария и си представям началото на филма - пресъздаването на онази нощ на Еверест с цялата мощ на новите технологии в киното.”

В продукцията ще бъде разкрита и най-голямата и истинска мечта на Людмил Янков – искал е да се върне в Непал с цялото си семейство.

“Той затова учеше международни икономически отношения, английски и непалски – обяснява Йотов. - И по примера на новозеландския алпинист сър Едмънд Хилари

да посвети живота си на помощ на шерпите

Да създаде фондация и чрез нея да гради болници и училища за тях, защото много ги обичаше. Той се възхищаваше на тези хора и на интелигентността на децата им, които много бързо са приемали българските думи и са ги повтаряли. България го стягаше.”

Людмил Янков си отиде без време само на 35 г., но вероятно някъде там в небесата може би е сбъднал мечтата си и е построил училища за шерпите.