Навсякъде по света футболните треньори са пътници, но в България направо са пасажери в реактивен самолет. Човек има чувството, че още не са се представили, не са отишли до тъча, още не са казали и пет думи на футболистите - и вече ги няма. Единствено в паметта ни остава как след деня на детронацията, с тъжни очи и леко наведена глава, дават по няколко прощални интервюта и се скриват от света за известно време. После пак се появяват в някакъв друг отбор, на друг стадион, казват, че ще дадат всичко от себе си, докато пак изчезнат набегом. После президентите на клубовете, с приглушен тембър, надълго и нашироко обясняват, че
уволнението на треньора е в името на феновете,
изпълнителните директори - в името на традициите на клуба, а пък членовете на управителните съвети - че нещата са стигнали дъното, треньорската смяна е наложителна и повече така не може. Феновете понякога са съгласни, друг път не. Но от тях отдавна зависят много малко неща.
Всичко това се повтаря на три-четири месеца абсолютно по един и същи начин, с абсолютно еднакви изразни средства, без никакъв нов нюанс в сюжетната линия. Говоря за това с искрено съжаление към тази професия тук, особено след последните треньорски рокади в родното първенство. Учудвам се как изобщо някой се съгласява да бъде треньор тук, предварително знаейки за килограмите унижение и тоталния дискомфорт, в който се упражнява тази важна и, бих казал, велика професия. И в белия футболен свят
треньорството е
рисково нещо,
и там падат глави, но все пак имаш усещането за някаква етика, за някакъв толеранс, за някакъв праг. Имаш чувството, че това се случва в някакъв краен случай, когато нещата наистина са необратими. Когато и последната надежда е изтляла. В черния футболен свят, в който за съжаление все още принадлежим, няма такива работи. Тук за две равенства треньорът може да се окаже най-големият неудачник на света, което е направо цинизъм. Което си е подигравка и с професията, и с личността.
Блъскам си главата и се питам как един треньор може да изгради отбор за три-четири, дори и за осем месеца. Какъв стахановец трябва да бъде той!?
По всички книги и закони това е абсурдно, невъзможно. Как за такъв кратък срок може да наложи някаква линия, стратегия? Как може да развие някакви свои мисли, усещания, почерк?
Блъскам си главата и не мога да го проумея
въпреки средната си футболна култура. И особено това да стане в България, където покупко-продажбата на футболисти е в разцвета си. И е голяма рядкост клуб да запази дори за година ядро от играчи, върху които да се гради отбор. А какво да говорим за нюанси, творчество, философия и подобни работи, чрез които всъщност се ражда омаята, пленителността на тази игра.
И затова си мисля, че тук сме или някакви маниаци, или има нещо много сбъркано и комплексирано. Или просто всичко е накуп. Говорим непрекъснато за шампионски лиги, за европейски пробив, за нормална "А" и "Б" групи, в които да има интрига, интерес. Публиката да се върне по стадионите. А всъщност хората, от които най-вече зависи това, са някак незначителни в това говорене. Нямат необходимата тежест в него. И голяма част от тях са се превърнали в плахи наемни работници, а не в творци, което всъщност е основата на тази професия. Наложително е, ако искаме да станем бяла футболна държава,
треньорът в България
да придобие съвсем различен статут
Да бъде по-важен, да носи някаква по-голяма тежест, да бъде качен на много по-високо място в йерархията - не само футболна, а обществена. Така, както е в онези страни и в онези първенства, които гледаме всяка седмица по телевизорите.
Там треньорът е култ, тук - някакъв треторазредник. Там е всичко, тук - нищо. И ако това продължава, голямото говорене за някакъв нормален футболен пейзаж е напълно безсмислено. А и онова нещо, че един отбор може да се изгради за няколко месеца, е пълна глупост. Поне три години като начало, беше казал някъде Кройф. А той разбира от тези неща.