Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Осъдиха ме на смърт, защото исках да съм българин по паспорт

В днешно време, ако се пишеш българин, рискуваш най-много да те екстрадират от някоя богата страна. А само преди 50 години за такава прищявка, и то в родната България, те осъждат на смърт.

Доказва го биографията на Илия Траханаров, обикновен българин от Неврокоп, днешния Гоце Делчев. Той е осъден на смърт, но отървава кожата и прекарва общо 13 години по лагери и затвори, упорствайки, че е българин.

"Роден съм през 1926 г. и съм човек "с тъмно минало", както казваха при онзи режим. Трагедията на нашата фамилия започва още от Балканската война през 1912 г. Майка ми и баща ми са

бежанци от Егейска Македония,

българи от Македония", разказва Траханаров.

"Баща ми, като българин, е бил въдворен от гръцките власти на остров Крит. Успява да избяга с параход. Връща се в селото, в което е живял, взел жена си и детето си - брат ми, който е бил само на няколко месеца, и минава границата, за да дойде в България."

"След Втората световна война за Пиринския край имаше спогодба между Георги Димитров и Тито, с която се предвиждаше уреждане на македонския въпрос. Разбира се, това е тайно споразумение, но се изпълняваше от двете правителства. Пиринският край да отиде към Вардарска Македония, а Западните покрайнини, които

също са чисто български,

като компенсация да минат към България. Вече имаше Македонска република в рамките на федерацията Югославия. Веднага след тази договореност се изпратиха учители, които да ни преподават "македонски" език. Започна и натиск да се запишеш македонец", обяснява Траханаров.

"През 1946 г. учех в гимназията и още не се бях дипломирал, когато ме изпратиха в първия концлагер - "Росица" в Севлиевско. Строеше се каналът на язовира. Бяхме изпратени четирима души абитуриенти. Формалният повод беше, че ние казвахме, че сме българи от Македония, а не македонци от Македония, защото такъв народ не съществува. Такъв език също няма, но Коминтернът беше взел решение, че има", усмихва се старият лагерник.

"Трудно е днес да кажеш какви са били мотивите ни, получи се някак от само себе си. Бяхме четирима души, по-будни, и попаднахме във водовъртежа на национализма. Издавахме така наречения стенвестник, в който казвахме, че сме българи, а не македонци. Той беше с едно мото: "Не искаме миналото, презираме настоящето, борим се за бъдещето." Лозунг незаменим! Това е девизът на анархокомунистите, който е валиден за всички режими. Една вечер ни разкриха. Предал ни комшия", продължава разказа си Траханаров.

"Няма съд, няма присъда. Сега е обяснено, в досието си чета, че като хулиган съм изпратен в ТВО. Не могат да пишат, че сме борци и радетели за българщината, и затова - хулигани", казва той относно причините да бъде изпратен в лагера.

"Условията бяха тежки.

Строг режим.

Къртене на камъни

и чукане на чакъл

Ако не изкараш нормата, те държат на слънце с един камък на рамо. Прийомите бяха такива, че да те накарат да се пречупиш. Имаше и убити, и побоища, а храната беше като за затворници. Единственото предимство за нас беше, че по това време бяха въдворени много млади офицери, току-що върнали се от фронта. Те ни помагаха да си изкараме нормата", спомня си Траханаров.

След 5 месеца престой и 4-мата гимназисти излизат от лагера. Но явно "непоправили се", продължават да се опълчват на т. нар. политика на БКП по македонския въпрос.

"Македонският въпрос все още не е решен за България. Въз основа на това се създаде и нашата организация за борба против решението на БКП и за спасяване на българския елемент. В интерес на истината проблеми с властта сме имали и преди 9 септември 1944 г., след като ВМРО беше поставена извън закона през 1934 г. от Дамян Велчев и Кимон Георгиев. Така че нелегална организация имаше, тоест нарушавахме лошите закони, но без амбиция да убиваме или да крадем, а заради убежденията ни, които в свободните страни са разрешени. Затова въпреки репресиите за нас беше съвсем естествено да продължим да си отстояваме правото, че сме българи, а не македонци", обяснява бившият лагерист.

По онова време всички онези в Пиринския край, които не са се писали като македонци, са подложени на тормоз от властта.

"След като излязох, заради споразумението нашият край да мине към Югославия

изпращаха и учители

по "македонски" език

Ние се свързахме с тези учители, станахме близки с тях и сме си говорили. Помня, че дори те казваха: "Братко, това е политика, може би имате право." Изкуствен е македонският език - нищо друго освен сърбизирана версия на българския", смята Траханаров.

"Само заради това, че съм българин, а не македонец, не ме пускаха да излизам изобщо извън града. Бяха сложили бариери - ако не ти е сменен паспортът и не си писал в него, че си македонец, не можеш да излезеш - връщат те. Оттам тръгна войната в нашия край, защото не ти дават документи да излезеш и да работиш. Бил съм предавал на американците сведения - какви сведения може да предадеш в такава ситуация?!", недоумява Траханаров.

Скалъпен му е процес за шпионаж в полза на САЩ и малко след това 22-годишният младеж е осъден на смърт.

"Ето смъртната ми присъда - показва той. - В продължение на една година бях смъртен в Сливенския затвор - 9-о отделение. То беше наказателно и ни държаха в специални килии, най-малко с още един човек - сам не може, и под наблюдение от шпионката от специални надзиратели да не би нещо да се случи."

Все пак в резултат на случайни обстоятелства най-тежкото наказание е отменено.

"Въпросът с отмяната на смъртната присъда е много сложен. Основната причина беше в един от другите осъдени по моето дело, което беше за шпионаж. Той беше на 40 години, а аз на 22. Притиснаха съпругата му и тя стана сътрудник на ДС. Това се оказа и един от мотивите - не можеше да отменят на него присъдата, а на мен не, защото са свързани. И от Върховния съд я промениха на "до живот без право на обжалване". След това, като се измени законът, я направиха на 20 години.

Правилото два работни дни да се броят за три излежани съществуваше, но първоначално затворниците с по-тежки политически присъди

изобщо нямаха възможност да работят

След това излезе вътрешна разпоредба на затворите - всички политически трябва да бъдат изкарвани на работа навън, а който откаже, остава на хляб и вода. Единственият в България, който каза: "Ще умра, но няма да работя", беше Илия Минев. В Сливен съм бил с него в една килия. А през 1999 г. пак аз го изнесох от смъртното легло, на което беше изоставен в къщата му, и го закарах в болница", разкрива Траханаров.

На репресии е подложено и семейството му. През 1949 г. цялата фамилия е изселена в Рибарица. Заминават три жени - майка му, сестра му, още ученичка, и снаха му с две малки деца.

Брат му Асен още през 1946 г. влиза за 1 г. в лагера "Куциян", а след това е в "Ножарево". Като по чудо успява да избяга оттам, а после и от България, минавайки гръцката граница.

"Като лагеристи са строяли къща на някакъв болшевишки велможа. Веднъж заедно с друг затворник носили тухли "на самар" на майсторите да зидат. В един миг изсипват тухлите, неутрализират охраната и успяват да избягат. Минават през цяла България. Навсякъде се движат пеша. Някъде в Пловдив се разделят с другия човек, който е бил турчин, разказва Траханаров. - На брат ми кой да му подаде ръка - естествено, най-близките - брат му, баща му. Ще предадеш ли брат си?! Никога!

Рискувам живота си,

но никога няма

да го предам

Важно е да се каже, че тогава имаше жестокост и насилие много, но нямаше този контрол на границите като в годините след това. Един месец се кри в землянки в гората и ние го хранихме. През това време се свърза и с други, които също се готвят за бягство, и успя да избяга през границата", спомня си Траханаров.

"Но с това премеждията му не свършват. Много е било трудно да докаже, че не е бил изпратен от нашето разузнаване. Най-накрая го приемат като емигрант. Дори като по-буден го вземат в ръководството на организацията, която се занимава с изпращане на емигранти в Драма. По-късно се прехвърля в Германия за няколко години и оттам заминава за САЩ. Първоначално живее в Ню Йорк, а накрая се установява в Калифорния", разказва лагерникът за брат си.

"Общо 13 години без един ден бях по лагери и затвори. В смъртната присъда се казваше, че ми се отнема и цялото имущество и съм осъден да платя 1 милион лева глоба. Когато излязох от затвора, първите два-три месеца ме спряха заради глобата, която имам. За нея пишеше, че може да се замени с една година излежаване в затвора и затова направих веднага молба да ме върнат обратно, защото цял живот не мога да платя такава сума. За моя радост премахнаха глобите с указ", не скрива задоволството си репресираният.

"И досега не ни връщат имота от близо 6 декара, защото според мотивите на скорошно съдебно решение, въпреки че имаме нотариален акт от 1937 г., не сме доказали, че сме собственици. Другото основание е истинско свръхнахалство - не сме доказали, че сме наследници на майка ми. На всичкото отгоре в акта някой от 5688 кв. м е поправил площта на 5687 и заради този квадратен метър върнаха всичко отначало", оплаква се той.

Особено ярки в паметта му са спомените от затвора в Белене, където прекарва цели четири години.

"Гогов, Газдов, Йонков и всички, които по-късно отидоха в Ловеч, действаха в Белене. По мое време гърбавият Гогов и старшината Йонко Йонков бяха палачите. През зимата на 1954-1955 г. е един от най-трагичните моменти, които съм прекарал в затвора в Белене. Тогава се получи ледоходът - разказва Траханаров. - Скъсването на румънската дига спаси политическите затворници, иначе

всички щяхме

да се издавим

и Дунавът щеше да се осее с трупове. Гледаш как приижда водата и залива първите етажи на така наречените сгради, които бяха направени от летви, покрити със слама. Когато водата се покачи, всички от администрацията и от вишките изчезнаха. А ние, над 2000 души, се бяхме скупчили в най-високата част на острова.

Спомням си и подвига на двама души, политически затворници, които избягаха с греда, докарана от течението на ледохода. Те са герои - единият беше българин, а другият турчин. През нощта тези двамата вземат голяма дъска. Излизат от България и бягат към Турция. Предадоха ги техни близки. Единствените хора, които не ги съдиха и не им дадоха вътрешни присъди. Условията бяха ужасни и през лятото - само дървеници и комари", продължава Траханаров.

Безпогрешно си припомня и хората, с които е бил в затвора на острова:

"В Белене беше един от най-добрите хирурзи в България - д-р Грозев, един от прочутите водачи на легионерите. Спаси стотици затворници, тъй като

с обикновено ножче правеше операции

от апендицит. Той и д-р Дертлиев бяха затворници-лекари."

Старият лагерник казва, че не се отказал да се бори.

"Ако ме питате: как издържахте толкова години? Отговорът е еднозначен: Воля и характер, а характерът се гради на навика. На мен не ми трябва власт, нужна ми е демокрация, общество, в което да има човешки ценности. Не да има врагове, а да има опоненти, които да се стремят да се убеждават в правотата на каузите си. На този принцип съм, а не по пътя на омразата.

Много е важно сега да се говори и за историята ни, да знаят младите, защото млад човек, който не познава близкото минало, няма нито бъдеще, нито настояще", съветва Илия Траханаров.