Назначените "служебно" цезари плащат с живота си
за кратък престой на трона

В демократични времена у нас все по-често ставаме свидетели на бягство от властта, но явлението е познато от дълбока древност. Дори могъщата Римска империя е имала кризисни периоди, в които тронът не е бил желано, а опасно място.

Един от най-известните примери е с Клавдий (10 г. пр.Хр. - 54 г. сл.Хр.). Дете, презряно поради физическите си недостатъци, той не е обичан от императорското семейство и вече като възрастен - с неясен говор и нестабилна походка - е държан далеч от всяка обществена дейност. По ирония на съдбата тъкмо физическите му недостатъци и очевидната непригодност да управлява държавни дела го спасяват

да не стане жертва

в боричканията за власт

Въпреки знатния си произход той изобщо не се стремял към властта, още повече че предшественикът му - тираничният Калигула, е убит през януари 41 г.

Съпругата му Цезония и дъщеря му Юлия също са убити. Когато германците от личната гвардия на Калигула научават за смъртта му, те произволно убиват трима сенатори, присъстващи на мястото на убийството.

Научил за убийството на племенника си, Клавдий бързо избягал и се скрил зад завесата до една от терасите в двореца. Според разказите на историците, като Севтоний например, там той бил открит от войниците, които почти насила го пренесли в носилка до лагера на преторианската гвардия - високопоставените охранители на царската власт.

Преторианците, които предпочитали да има император, на когото да служат, отколкото да бъдат уволнени, ако принципатът бъде отменен, побързали да го обявят за нов цезар.

Но и в по-късните години е имало спад в интереса към властта у римските аристократи. В края на ІІ век те вече били толкова отблъснати от рисковете, с които се свързва императорското поприще, че преторианците започнали да предлагат трона на търг. През 193 г. сл.Хр. нуждаещите се от пари гвардейци започнали да агитират по-богатите хора да наддават за престижната и според традицията дори "божествена" длъжност.

Така, когато император Пертинакс е убит от разбунтувалите се войници, недоволни, че им е платил само половината от обещаната сума за престола, за мястото му наддавали някои от най-заможните римляни. Сулпициан, градският префект, кандидатства да стане негов наследник и предлага на всеки член на преторианската гвардия огромната сума от 20 000 сестерции за императорската титла. Обаче друг претендент - богатият сенатор Дидий Юлиан,

с цената на пълното

си разоряване

платил невъзможните 25 000 сестерции на всеки преторианец (равностойно на заплатата им за 8 години!) и станал император. Съдбата и на двамата "служебни" кандидати за трона във "Вечния град" е печална и подкрепя теорията за токсичността на властта, взета по служебен начин.

Царуването на Дидий Юлиан, което му коствало цялото богатство, продължило едва шейсетина дни - от 28 март до 1 юни 193 г. Като император той не успял да прокара никакви големи политически реформи през краткото си управление, ако не броим сериозната девалвация на парите през този кратък период.

Силно непопулярен заради начина, по който получил властта, самозванецът изобщо не могъл да се наслаждава, а само след два месеца бил убит от един от преторианците. Според Дион Касий - историк, който е съвременник на събитията, последните думи на злополучния "служебен" император, който явно е бил силно изненадан да стане жертва точно на тези, на които е платил огромна сума, били: "Но какво зло направих? Кого убих?".

В крайна сметка никой не се смилил над него дори след смъртта му. На всичкото отгоре специално за злополучния император римският Сенат приел damnatio memoriae (осъждане на паметта - лат.), с което името му било тотално изтрито от всички официални записи и обречено на вечно очерняне.