Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Йордан Караджов:
- Г-н Караджов, какво стана с ордена, който трябваше да получите за 60-годишнината си?
- Оооо, много хубава тема... Както казах преди време, най-истинският орден за мен е публиката, респективно публиката на "Сигнал". Тези хиляди хора сами ни закачиха "орден". Г-н Вежди Рашидов ми съобщи, че за 60-годишнината ми готвят изненада - орден "Св. св. Кирил и Методий" с огърлие. Казах, че това ме ласкае, а той отговори, че е взел мерки да не се раздават ордени като мартеници, но аз и група "Сигнал" достатъчно сме допринесли с музиката си в културно отношение. Това стана преди повече от година.
По неведоми пътища научих, че президентът е върнал предложението на Вежди Рашидов с резолюция, която гласи: "Не съм сигурен, че Йордан Караджов ще трябва да носи първа степен с огърлие."
След интервюто, което дадох в "24 часа" преди три месеца, се завихри нещо и научих, че персоната ми трябва да бъде наградена с орден, но наистина не знам дали е първа или втора степен.
- Наградите имат ли значение за вас?
- Никакво значение нямат. Единствената награда е тази на хората, които почитат музиката на "Сигнал".
- Давали ли сте си самооценка?
- Отговорът е в две части - едната самооценка, колкото и налудничаво да звучи, я прави Марияна - съпругата ми. Това допринася да имам представа как съм изглеждал в обществото през всичките тези години. Тя не е давала и за секунда някой да се усъмни в моето амплоа и достолепие, което не съм търсил нарочно, може би е подсъзнателно.
Изглеждам леко дистанциран от хората, и то заради характера ми
Аз съм свит и срамежлив човек в живота, но на сцената съм друг. Марияна е стожер на това как изглеждам. Другата самооценка, която не знам дали съм си я дал, но знам, че е част от онази самоцензура, която комунистите успяха да възпитат в нас.
Улавям се как ми се ще да разсъждавам по разни въпроси волно, с необходимата свобода, обаче нещо ме спира. Самото занимание с рокендрол ни научи на съвсем друг изказ и присъствие в обществото.
И като кажа, че почти с нищо не ни е попречил комунизмът, някой ще каже, че това не е вярно. Попречи ни единствено, когато спряха групата ни, след концерт в Пловдив, на който пребиха деца с палки, а аз ги защитих. Не мога да говоря за самооценка, а по-скоро за съмнения, които са ме нападали през годините, за една несигурност.
Когато написах първия хит на групата "Любов", се притесних
Нямаше да имам проблем, ако никой не беше харесал песента, защото щях да напиша друга.
Стартът ни беше взривяващ. Чудех се как ще напиша друг хит. Дойде парчето "Мина и Лора", което също стана много популярно и пак си казах - ами сега?
- Как се създава вечна музика като песните, които изпълнявате с група "Сигнал" от 1978 г.?
- Нелепо е да кажа каквото и да е... Трябва да имаш здрав отбор и всички в него да са наясно с компромисите. Важно е да имаш и съгласие в семейството си, че се занимаваш с работа, която изисква да не си вкъщи. Както и да имаш шанс да направиш песни, които да се харесат и хората да ги превърнат в хитове.
Аз съм написал песен, изпратил съм я в пространството, очаквайки хората да я харесат и по този начин да я върнат към нас.
Но ето че и първите
ни парчета днес
се пеят от деца
В началото на 80-те имаше бум на страхотна музика и на хитове, после се завърнаха арендби изпълнители като Кристина Агилера, Бионсе... Но това е в световен мащаб, в България е по-странна ситуацията. Скоро попаднах на мнения на хора, по-скоро злобари в интернет, които говорят за "напъните на дедо Данчо". Бих искал да се срещна с тези мними критици и да ги попитам те какво са направили и оставили?
- Вие наистина много се раздавате на сцената?
- Не мога по друг начин. Питат ме защо пея със затворени очи? Ако ги отворя, ще спра да пея - така усещам нещата. И този усет, който ми е даден, не знам от кого, ме прави горд, че едва ли не всяко парче, което излиза на бял свят, е близко до хората, до душата им, колкото и да са изхабени в момента, защото има едно бездушие.
Не искам да зачеквам моята любима тема за чалгата
Хвърлиха се много усилия, за да се хареса една безкрайно недостойна за нацията ни музика. Може да се окаже, че е достойна, защото нямаме силата да прескочим това падение.
- Все пак сега в "Гласът на България" от лявата ви страна стои Преслава, която е представител на този жанр?
- Не се притеснявам от това, макар че спекулациите веднага започнаха - дали няма да ме привлече към нейния стил музика. Е, не са уцелили човека, на когото да задават подобни въпроси.
- Защо се съгласихте да бъдете треньор и ментор в този тв формат?
- След 42 години на професионалната сцена, без да броя махленските банди, в които съм свирил, подобно нещо липсваше в екзотиката на моята музикантска биография. Винаги съм усещал, че най-сетне ще трябва да покажа на някого това, което съм научил за занаята, наречен рокендрол, и въобще за музиката като изкуство.
Стремежът ми е да оставя нещичко, дори и като история, с това мое гостуване
Горд съм, че ме поканиха от bTV и Продуцентска къща "7/8".Освен знанията си влагам и уважително намерение да защитя тази покана. Защото има хора, които идват само за "борбите" и си отиват.
- За разлика от журито на миналогодишния формат, между вас, Преслава, Вики и Миро има по-голяма комуникация май?
- Има и тепърва ще има, кастингът продължава - 160 души сме прослушали, което е ужасяващ труд. Харесва ми, че в предаванията, които се излъчват, са вкарани и кадри от мейкинга. Журито миналата година се взе насериозно, затова не се получи необходимата спойка. Единствено Миро влагаше настроение и показваше, че е над нещата.
- Какво искате да предадете на младите хора?
- Едни от най-пеещите момчета и момичета са в моя отбор. Посъветвах ги да оставят амбицията и самочувствието си някъде навън, защото те само ще им пречат. Важно е от първия момент на нашата близост да разберат, че това, с което се захващат, е ужасяващо трудно. Надявам се по време на живите изпълнения да дам още повече от себе си, защото, да не звучи нескромно, но страшно много знам за този занаят.
Отворен съм колкото мога да давам
И на моите деца казвам: "Давам ви съвет, който ако приемете, ще спестите 30 години." Но истината е, че сблъсъкът между поколенията е тотален. Синът ми Даниел е китарист, хубаво пее, но не поиска професионално да се занимава с музика.
- Лора доколко се вслушва в съветите ви, защото тя избра музиката?
- Изобщо не се вслушва и не иска да споделя с мен. От една страна ми е малко тъпо, защото вкъщи, макар че вече 8 години не живее при нас, е имало човек, който да й покаже нещо. Тя ми казва, че иска сама да се изгради, за да може да се идентифицира като Лора Караджова, а не като дъщерята на Йордан Караджов. И двамата с Дани, когато започнаха по-разумно да разсъждават, усетиха, че им тежи моето име и се вдигнаха на жесток бунт срещу него. Искаха да убият личността Йордан Караджов, не баща си. Доволен съм, че го направиха, защото Лора отдавна не я спрягат като моя дъщеря.
- По-скоро Лора е известна като гаджето на Део. Те двамата заедно ли са още?
- Да, дори заминаха за Кабо Верде - това е подаръкът й от Део за 30-годишнината й. Но на Лора съм й разказвал как сам съм тръгнал по пътя на музиката. Родителите ми не са ми пречили, правеха всичко възможно да ми купуват китара след китара, независимо от финансовите проблеми през 60-те години, когато никой нямаше пари в тази държава. Дядо ми Йордан, чието име нося, който е баща на баща ми, ми каза нещо, което никога няма да забравя: "Йордане, нищо няма да излезе от тебе!" И на Лора съм й казвал, че това, че съм самоук, ми е помогнало много, за да изградя себе си като личност и в живота, и на сцената. Сам съм изградил усещанията си за музиката първо свирейки на китарата, после опитвайки се да композирам и да попявам. Бил съм на 12-13 години. Другите ми интереси бяха рисуване, футбол и география - в кухнята бях сложил много голяма карта на света.
- Което говори, че сте и пътешественик?
- Пътешествията дойдоха по-късно. Като малък мечтаех да видя езерото Байкал, Куба, мостът Голдън Гейт в Сан Франциско и всичко ми се сбъдна, само реката Колорадо още не съм видял.
- Но преди това ви предстои предизвикателството да направите концерт със "Сигнал" в зала "Арена Армеец" (на 27 ноември)?
- Ужас! Отидох сам в празната зала и видях това чудовище как иска да ме изяде. Почувствах се адски несигурен. Виждал съм три пъти по-големи зали по света, но съм бил зрител. Този път искам да се кача на сцената, което е смазващо предизвикателство за един български артист. Една рок банда не е толкова комерсиална. Ако Лили Иванова напълни тази зала, то говорим за друг вид публика. Докато нас може би ни слуша част от публиката й, но по-голяма част от нашите фенове слушат само рок, независимо дали български или световен. Не случайно дизайнерът Иво Христов ни направи убийствено лого, което е гаранция за 100% рок. Искаме да кажем: "Четирима сме и четирима ще бъдем." Антоан Хадат - китаристът на "Ахат", ще ни озвучава, който е наш приятел и колега. Разчитаме на майсторството му. "Сигнал" е изключително жива банда, без тарикатлъци - дискове, плейбеци, флашки...
Искаме с концерта да покажем, че не сме се изчерпали, както твърдят някои
Преди година пуснах солов проект "Се ла ви" с 9 нови парчета за 60-годишнината си. Искаме като влязат хората в залата, да видят, че не сме се облегнали на "Да те жадувам", "Сбогом", "Липсваш ми", а растем. Дано да намерим спонсори, които да ни подкрепят, както Милко Милков, който финансира част от юбилейния ми концерт и проекта "Се ла ви". Защото има и други хора, които макар и да имат пари, не се интересуват от това, което правим.
- Доколко можете да простите на някого?
- Случаят при мен е особен. Навремето бях много прям - не цепех басма на никого. Може би съм спечелил донякъде, може и да съм загубил. Оттам идваше и това, че бях злопаметен, което разбрах с годините, че ми е пречело. Помъдрях и тези мои "качества" се отмиха. Сега съм доста над нещата и когато някой иска да ме укори или обиди, се поставям на неговата позиция и си казвам, че може и да е прав. Старая се да говорим открито за проблема, което опира до това колко човек е ерудиран, колко е видял и колко се е научил от това. Изригвам понякога, но гледам вече по-леко на нещата.
През 1987 г. получих на два пъти урок
Не знам съдба ли е, какво ли е. Два месеца след катастрофа с групата в Норвегия бях почти на смъртно легло в Ловеч. През тази година е бил пикът на негативизма на моя характер.
- Освен в семейството и в музиката в какво още намирате смисъл?
- Споделям идеята за прераждането, така усещам нещата. Не е възможно човек, който се ражда и умира, това да е единственото му присъствие на Земята. Обяснявам си по собствен начин нещата, може би трябваше да завърша теология, не знам. Някои казват, че животът е обидно кратък. Да, плътта изчезва, а това, което ни движи, кара ни да мислим, да се радваме? За мен ние работим за някого, за някакъв висш разум. Представял съм си, че сме книга от библиотека, която я изваждаш от рафта, четеш я и я прибираш обратно. Когато дойде време, тази книга се взема отново, за да живее.
Ненавиждам религията и църквата
Щом ни е даден животът, по някакъв начин трябва да го защитим. Да не дава Господ болести, катастрофи, катаклизми... Смисълът е да се опитаме да преборим това, което ни е спуснато отгоре като наказание, като шанс да се чувстваме добре, като всеки поотделно употреби себе си в най-добрия смисъл. Защото, считайки, че работим за някого, който борави с нашето съзнание, независимо, че сме облечени в плът, той има полза от всичко това, което му предоставяме, живеейки на Земята. И вероятно онези рафтове, за които говоря, имат смисъл дотолкова, доколкото някой казва: "Ти си свършил добра работа - ще бъдеш тук, ти си бил убиец - ще бъдеш там, долу, и не се знае дали въобще ще бъдеш пратен отново да се радваш на живота."