Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Тържественото погребение на цар Фердинанд у нас на 29 май повдигна отново, както се очакваше, споровете около неговата личност. Прекалено крупен, за да бъде неглижиран и заобикалян, но също и хулен и обвиняван във всякакви грехове, покойният монарх отново успя да събуди небивал интерес.

Учудващо, но дори повече от 106 години след абдикацията и 76 години след смъртта му мненията и оценките за него остават диаметрално противоположни – от основател и баща на независима и модерна България, до главен виновник за две национални катастрофи. Безспорно, като държавен глава, управлявал най-дълго Третата българска държава - цели 31 години,  царят е натрупал много негативи, но дали самият той не е бил в известна степен жертва на един прекалено висок национален идеал?

В опит да изясни противоречията с този въпрос, „24 часа - 168 истории" се обърна към историци.

В историята няма „ако", но истината е, че без да оневиняваме Фердинанд, който като държавен глава носи главната отговорност, има натрупване на множество фактори, които водят до тези печални събития, твърдят историци.

„Според мен, въпреки че може да прозвучи малко крайно, цар Фердинанд е по-скоро изкупителна жертва – коментира историкът Мариян Гяурски. – Знаем каква е българската национална доктрина след идването му на власт – да се води война срещу Османската империя, за да се присъединят българските територии, които остават извън пределите на страната, както и всеобща мобилизация. В случая говорим за всички нива на обществото, затова той е изразител на тази политика. Така че той, разбира се, има грешки, но в същото време се явява изпълнител на „народната воля".

Реално въпросът за началото на Междусъюзническата война е много спорен, но ми се струва, че там малко повече е вината на изпълнителната власт в лицето на правителството, а също и неблагоприятно стечение на някои обстоятелства, затова аз лично много не бих го винил. Съвсем друг е случаят с битките за Чаталджа, където мисля, неговото голямо его в някаква степен го подвежда. Смятам, че е било опит той да изпъкне – виждал се е император и дори си е поръчал каляска, с която е бил готов да влезе в Цариград, което е щяло да предизвика огромен отзвук. От една страна, става дума за показност, за нереалистична претенция, но от друга - той все пак я има в кръвта си и за него е била напълно естествена. Но за нас днес е по-важно да погледнем другите неща, които е направил – как българското общество е модернизирано по негово време, европеизирането ни и разбира се, самото обявяване на страната ни за независима. Така че има безспорни заслуги пред лицето на България."

А в началото, през 1912 г., наистина положението е изглеждало съвсем различно. Големите успехи на царството във всички области са получавали адмирации от цял свят, като никога не било пропускано да се отбележи, че те се дължат главно на неговия просветен монарх, който е с „блестящо потекло". Ето например каква оценка дава в онези години в една своя слабо позната у нас реч американският президент Теодор Рузвелт за страната ни: „Няма народ, който през последния тридесет и пет годишен период да е напреднал толкова много и тъй бързо, както българският. Американците имат причина да се гордеят, че Роберт колеж е дал не на малцина челни български граждани образование, та с това са играли една особена роля в издигането на българския народ... Издигането на самата Япония дори не е било повече бележито и неочаквано от издигането на България."

Но след това идват Балканските войни. Още от времето на Санстефанския мирен договор България има доста големи очаквания какво точно й се полага от разпадащата се Османска империя. Ако погледнем настроенията, отразени в тогавашния печат, а и лозунгите, които издигат основните партии в страната, ще забележим едно поначало непремерено желание за бърз и категоричен успех. Още повече, особено в началото, той изглежда лесно постижим. А когато идват изумителните победи при Одрин и Люлебургас, вече едва ли има българин, който да се е съмнявал, че страната ни трябва да има доминиращо положение на Балканите. Чертаят се карти, в които България опира на три и дори на четири морета, и даже се превръща в наследник на Източната Римска империя – блянове, които няма как да не са се отразили и на държавния глава, описван от всички съвременници като максималист. Явно и той вече е повярвал, че скоро ще се види като император, и затова дава нареждане за кръвопролитните, но безплодни атаки на Чаталджа. В случая може да е бил окуражен от флота на съюзна Гърция, който е преградил Босфора и не позволява пиле да прехвръкне, камо ли османски части от азиатската част да бъдат прехвърлени на фронтовата линия. През 1912-а дори достолепният вестник "Таймс" констатира: "В Източна Европа се роди нова военна сила, която даже великите сили не ще могат да удържат".

И досега остава загадка как точно монархът си е представял завладяването на древната столица, при положение че има ясна декларация от страна на Великите сили в лицето на Руската и Британската империя, че подобен сценарий е невъзможен.

А и след това няма добро обяснение защо изгодният Лондонски мирен договор от 1913 г. е загърбен и е дадена заповед на българската армия да атакува едновременно позициите на сърбите и гърците, с което започва Междусъюзническата война? Как да си обясним подобна грандоманщина и само Фердинанд ли е виновен за нея?

Документите от епохата свидетелстват, че тази позиция се е споделяла от цялото ни общество. В брой 17 от 25 ноември на в-к „Българин", близък до идеите на ВМОРО, излизал през ноември и декември 1912 в окупирания от гръцката армия Солун по време на Балканската война, например се казва: „За цялостна и неразделна българска Македония ние твърдо държим. В противен случай ние бихме били изменници пред паметта на хилядите загинали борци в Македония, ние бихме били изменници пред целия български народ... Чуждото ние не желаем, но и своето не даваме. За сметка на нашето българско тяло друг не може да се увеличава. Това е желанието на всички българи."

По-късно, след загубата, по думите на един чужденец, който е съвременник на събитията у нас: „Всяка от десетте български политически партии обвинява един от лидерите на друга партия, но всички се обединяват в това да хвърлят основната част от вината върху самия Фердинанд".

От своя страна, резултатите стават предпоставка и накланят везните и на чия страна трябва да се намеси България в Първата световна война. Скромната оферта, която ни представя Антантата, не отговаря на въжделенията не само на царя, а и на всички негови поданици, които продължават да мечтаят за реванш и връщане на „изконните български територии".

„Има грехове, само че не ги е извършил просто за да стане велик владетел или да влезе с някаква карета в Цариград – обяснява акад. Георги Марков пред „24 часа - 168 истории. - Той се стреми да създаде голяма българска държава, следователно да обедини българите. Въпросът е, че начините, както и някои негови постъпки, са погрешни. А и той самият така и никога не поема вината за греховете си. Вярно е, че същото правят и министрите и генералите, които му стоварват цялата отговорност. Така че прехвърляне на вина има, но той като държавен глава не може да бъде изцяло оневинен за националните катастрофи. По отношение на Първата световна война, за разлика от Втората, когато цар Борис III e нямал възможност да избира, цар Фердинанд е можел, но изборът му е погрешен. И той е предупреждаван, включително и от българския пълномощен министър в Берлин, че Германия, колкото и да е силна, не може да победи, защото няма ресурси. Разбира се, и в този случай имат вина и Радославов, както и други политици – не е само той. А и накрая все пак се проявява като дипломат. Когато Андрей Ляпчев се завръща от Солун след среща със Съглашението и Фердинанд го пита: „Какво казаха за мен?", Ляпчев му отговаря: „Ваше Величество, добре се отзоваха за Вашия син, той ще бъде един достоен владетел". Фердинанд казва: „Да, абдикирам", с което спасява монархията у нас."

И наистина това е прецедент, защото останалите победени страни – Германия, Австрия и Турция - стават републики.

Но сега, след като макар и посмъртно Фердинанд се завърна у нас, може би най-интересното е, че дори цял един век не стигна, за да може да се даде обективна и еднозначна оценка на ролята му в историята ни. В същото време парадоксът е, че обикновено базата за сравнение са също неговите изключителни постижения в предходния период и дори след оттеглянето си той оставя България със значително по-голяма територия, отколкото е била, когато поема властта. Нещо повече – злополучните решения, които е вземал навремето, са били широко подкрепени от правителствата, висшите военни, а на практика и от цялото общество.

Затова няма как еднозначно да му се приписва вината за всички неуспехи. По тази причина и повечето изследователи на миналото се задоволяват да кажат, че той би бил много положителна личност, ако не бяха шестте години войни, които в крайна сметка завършват неуспешно за България.

Друг е въпросът, че ако ги беше спечелил, той щеше да си извоюва име на най-великия герой в цялата българска история...