Махат го от “Сълза и смях” след комедия на Петър Маринков, присмивала се на “отговорни другари”, тръгнали на лов

С Красимир Спасов се сближихме, когато пишех книгата си за Коко Азарян. Те бяха добри приятели, а двамата плюс Николай Поляков са били легендарна компания по време на следването си във ВИТИЗ.

Краси споделяше почти изцяло моите възгледи за театъра, актьорите, литературата. Когато живеех в “Младост 2”, често замръквахме у колегата театровед Николай Недялков (вече покойник). Живееше наблизо и преди Краси да продължи към жилището си в “Младост 4”, се отбивахме у Кольо Недялков, изключителен гостоприемник.

Естествено, че театърът беше несекващата тема. В онези години Краси беше режисьор в театър “Сълза и смях” - най-силното време на този екип под директорството на Стойчо Мазгалов. Той обичаше онзи театър с конфликти и персонажи на социална тематика, който лекомислено наричахме публицистичен. Чистите душевни мятания не го вълнуваха. Хората в спектаклите му изживяваха илюзиите и щастието на обществото. Те слушаха не гласа на сърцето си, а протестите на митингите и логиката на заседанията. Неслучайно първата постановка, след като се премести във Военния театър, беше “Прокурорът” по пиесата на Джагаров, отдавна консумирала силата си в спектакъла на Народния и епигоните му из страната. Но на Краси не му пукаше за това и извика на сцената два змея - Йосо Сърчаджиев и Наско Атанасов.

Стана спектакъл за учебниците. Впрочем една характерна особеност на Краси Спасов беше дидактиката в мислите и вълненията му. Той се стремеше да образова артистите, с които репетираше. Очакваше да работи с умни и знаещи хора.

А се премести от “Сълзата” в “Армията”, след като БКП разгроми театър “Сълза и смях”. Беше грандиозен скандал с резултат унищожението на цветущ театър. Но художествените катаклизми не занимаваха идеологическите чиновници.

Катастрофата започна след премиерата на “Хиляда метра над морето”, комедия на един нов автор - Петър Маринков, спечелил конкурс с този текст. Сюжетът се присмиваше на “отговорни другари”, които пришпорваха служебните коли за редовната среща на лов из сокаците. Не знам Тодор Живков ли е видял себе си в тази ловна дружинка, някои от висшестоящите доносници ли е посочил с пръст за по-внимателно вглеждане, но постановката беше забранена. Скоро след това табу последва уволнението на директора Стойчо Мазгалов, който бе назначен за редови артист в Народния театър. Никога не си излекува душевната рана след това. Беше уволнена драматургът на театъра Ана Иванова, изключително способен във всекидневната практика театрал. Не знам нейната съдба, съжалявам.

Накараха да се махне Цветана Манева, основна актриса в театъра. Не ѝ дадоха място в Народния и тя няколко години остана извън художествения живот на страната.

Предложиха на Краси Спасов да поиска да се махне и той трябваше да забрави триумфите с “Полет над кукувиче гнездо” с Марин Янев в главната роля и “Заровеното дете там отзад” на Сам Шепърд. Марин Янев беше преместен в Народния, другите артисти се пръснаха тук-там.

Краси Спасов започна в Армията, внасяйки в постановките си любимата си класицистичност и свойствената си дълбинна аналитичност. Казват, че негови представления привличат публика 20 години след премиерата си. Той ще остане главна фигура в този театър заедно с Азарян и Леон Даниел.

Чета с насълзени очи писаното за него от дъщеря му Касиел Ноа Ашер, както винаги с нейните думи, силно емоционални и въздействащи. Още не ми се вярва, но мрежата все повече се насища с тъжната вест. Сбогом, приятелю!