Въпросът не е в това какво получава Христго Иванов или който и да е друг. Всяка устройствена законодателна политика трябва да взима предвид най-важния принцип в едно демократично институционално устройство - равновесие на властите, при което власт власт удържа и коригира. В тази посока са и бележките на Венецианската комисия. Промените в Конституцията в своята част за съдебната власт трябва да преследват именно тази цел - коригиране на установени дисбаланси и възможностите, които тези дисбаланси предоставят за корпоративна - олигархична злоупотреба с правосъдието за частни цели, в ущърб на гражданския интерес. Властово концентрираният статут на главния прокурор в конституционната уредба от 1991 г. бе част от една подобна предлагана корекция. Помним как първият избран по новата конституция гл. прокурор Иван Татарчев обичаше да казва - "Над мен е само Бог". В една демократична система не може да има подобна позиция.

Същевременно, всеки реформатор на властови пълномощия трябва да се основава на презумпцията, че при намаляването на нечия власт, намалената власт не изчезва, а се локализира на други персонални и институцинални нива. Намалената власт на главния прокурор в нашия случай може да надари властово по-ниските нива на прокуратурата по нейната йерархия. Сигурни ли сме, че имаме достатъчно гаранции, че един градски или районен прокурор е по-принцип и статут по-независим от главния прокурор, за да разполага с увеличените си правомощия "без изкушения". Имаме ли гаранции за независимост на регионалните прокурори от регионалните олигархични кланове и групи на организираната престъпност? Може би един реформиран прокурорски съвет на върха би трябвало да коригира подобна потенциална зависимост, но именно заради това Венецианската комисия сигнализира за опасността от политизация на този съвет. Необходимо е да се избягва властта "изтичаща" от определена позиция да се концентрира прекомерно в друга институционална позиция и роля.

Аналогичен проблем може да възникне и при свръховластяване на съдийската общност, въпреки, че именно тя въплощава идеята за независима съдебна власт. Нейната независимост и обективност не е абстрактно гарантирана, още по-малко - веднъж завинаги. Всеки американски президент назначава във Върховния съд съдии от своята политическа принадлежност - по-либерални или, съответно, по-консервативни. На много места в Европа се водят битки за правомощията на съдебната власт, а в Израел тази битка достигна до пряк сблъсък за същността на държавата и упражняването на властта в нея. Днес съдийската колегия може да бъде преобладаващо прогресистка, но със смяната на поколенията или чрез други механизми в нейните редици могат да се появят и по-консервативни тенденции. Нещо повече - ако съществува остър проблем на посткомунизма за олигархични въздействия върху главна прокуратура и поделенията на прокуратурата надолу по йерархията, то съдийската колегия - макар и колегия, а не с един "гръмовержец" на върха, също не е застрахована от подобни зависимости и въздействия. Как обществото и другите власти коригират подобни опасности, ако самата колегия е конституционно надарена с цялата регулативна власт на своите институции?

Последно, но не и по значение, поведението на отделните парламентарни групи по проблемите на конституционната промяна е до голяма степен скандално в своята неприкрита чисто политическа аргументация. Те отново се разделиха на управляващи и опозиция, отново в редиците на управляващите припламват враждите от преди "сглобката". Извинете, това е Конституция! Работи се спокойно, с общонационална отговорност и без злободневна политическа конюнктура. Това, разбира се е пожелателно - ние друго не можем освен да си пожелаваме. Но ако конституционната промяна се реализира - или провали по причини на партизански патос, ще ерозира не политическия авторитет на този или онзи - те и без това не са много високи тези авторитети. Ще ерозира институционмалната легитимност на държавата, а тя и без това е сведена до санитарния си минимум в резултат на политическия хаос от години насам.

От фейсбук