Идеята как и кога да се съединят Княжество България и Източна Румелия се обсъжда близо седем години от политици и интелектуалци, от правителства и царски особи. Но Съединението става реалност, когато родолюбието надделява над русолюбието.

Героите на Съединението са от „всякоя възраст, класа, пол, занятье” – от габровеца Продан Тишков - Чардафон Велики до родения във Верона потомствен аристократ княз Александър I Батемберг, от избягалия от Княжеството вестникар, бъдещ писател и политик Захарий Стоянов, до родения в Медово и почти забравен днес Въльо Стефов, от пловдивчанина Иван Андонов до брестовичанина Ганьо Атанасов. Във великия и справедлив исторически акт те са заедно. Стефан Стамболов е красноречив:

" Интригите на руското правителство

имаха своето зловредно влияние над нашата интелигенция, която, заслепена от страстта на властолюбието, мереше народните интереси и нужди според своите лични”.

Тези думи на големия наш държавник са актуални и днес. Именно днес, вместо единение за постигане на национални цели, се зачева поредната русофилска партия, третомартовската. За да бъдем винаги ние, българите, разделени. За да се мразим и ненавиждаме. Русофилството ни убива като народ. То ни прави безсилни и лишени от воля за успех. То е философия на подчинението, на слугинажа пред чуждата ни руска държава.

Съединението не се осъществява от русофилската „съединистка партия”. Тя се нарича Народна, но много бързо именно народът ни й лепва етикета „лъжесъединистка”. Тя се скрива от Съединението в неговото навечерие. И тогава пловдивчани запяват гневно и пресмехулно под Небет тепе:

Долу Бобчев и Маджаров

тия бесни псета.

И Величков и Хаканов

и Вазов поета...

Но защо така са подиграни тези известни личности? Подиграни са, защото са русофили и не смеят една стъпка да направят без одобрение от руския император. А някои от тях са били на руска „хранилка”. Такъв е Стефан Бобчев, чийто бюст-паметник днес краси входа на Университета за национално и световно стопанство в столицата на европейска България. Едно кратко запознанство с този чиновник „за особени поръчения” в администрацията на Временното руско управление на Княжество България не е излишно.

Стефан Бобчев учи в Москва и подобно на някои днешни московски възпитаници става директор (министър) на правосъдието в Източна Румелия. Но Съединението му отнема високия пост и тогава става част от русофилското задкулисие, което организира държавен преврат през 1886 г. След неуспеха на тази антибългарска "специална операция" Бобчев бяга в Русия. Но минават години. И го срещаме отново като председател на руската „пета колона” у нас – „Славянското дружество”.

През 1910 г. той е сред един от руските агенти, които организират т.нар. Славянски събор в София. В това антибългарско сборище участват само „хранениците на Азиатския департамент”, както ще ги нарече Пенчо Славейков. Това е департаментът в руското Външно министерство, който отговаря за отношенията с България. Защото руснаците винаги са ни възприемали като част от "своята" Азия, а не като независима европейска държава, каквато впрочем ставаме едва през 1908 г. И забележете: веднага следва Славянски събор!

Пенчо Славейков и другарите му Пейо Яворов, Петко Тодоров и д-р Кръстьо Кръстев (това е известният литературен кръг "Мисъл") се противопоставят категорично на тази открита демонстрация на руско влияние в България и на пропагандната руска лъжа за „славянското братство”. Като ярки творци и достойни българи те са знаели още тогава, че хората ги обединяват не расови и племенни връзки, а духовни, нравствени и граждански ценности, които заедно споделят. Русия, според тях, няма право да говори за „славянско братство”, защото от векове окупира, репресира и тероризира главно славянски държави и народи. Нищо по-различно не прави и днес Руската федерация.

Пенчо Славейков пише:

„Културно-прогресивна България няма да излезе да ви посрещне, защото тя няма нищо общо със Славянското благотворително дружество в София, с танцувалното заведение „Славянска беседа“, ни с юнаците, които ще упражняват краката си, както Бобчев езика си.”

При одобряване на участниците в „Славянския събор” Азиатският департамент не допуска до участие онези „славянски” интелектуалци, които се борят за свобода и независимост на своите страни. Стефан Бобчев козирува и изпълнява. Затова и Славейков го нарича „щъркел на неославизма“ и „акробат на славянската идея“. Година по-рано от Москва е написал на своята спътница в живота Мара Белчева следните пророчески думи:

„Сбогом, Москва! Чудовище, което ще ме смущава до края на дните.“

„Славянският събор” отминава, но злопаметният русофил Бобчев не забравя „обидите” на поета. И като става министър на просвещението първото му решение е да уволни поета като директор на Народната библиотека. На негово място назначава своя брат Никола. Но, за да унижи още повече Славейков, дребосъкът Бобчев го назначава за уредник на училищния музей, който се е намирал на четвъртия етаж на министерството.Това е гавра, защото страдащият от тежък двигателен недъг още от детинство поет, е трябвало всеки ден да изкачва мъчително стъпалата на министерството, влачейки трудно нозе и подкрепяйки се с патерици. А и за да стигне до музея е трябвало да премине покрай кабинета на министъра. Славейков не приема унижението напуска управляваната от русофили „фасулковци”, както ги нарича, България. Склопява очи далеч от родината. Затова пък Стефан Бобчев става български пълномощен министър в Русия. И доживява до 1940 година.

Михаил Маджаров е също политик русофил. И той е против Съединението, защото то се случва без руско съгласие. И също става част от задкулисието, което подготвя проруския държавен преврат. След което като Бобчев бяга и се крие в Русия. Но след като се връща в България става народен представител в 17 последователни парламента. За известно време е и български посланик в Русия. Той също, както д-р Георги Хаканов, Иван Вазов и Константин Величков, е член на Народната (съединистка) партия, наричана от родолюбивите нашенци „лъжесъединистка”.

Поуката от Съединението е, че политическите партии, техните програми и партийни функционери, не струват и лула тютюн, ако не свършат това, което обещават. Поуката е разчел още Стефан Стамболов, който на 19 ноември 1886 г. във в. „Свобода" (бр. 7) пише:

„От този знаменит ден 6 септемврий се забележва постоянно, че политиката на руското правителство е устремена против нашата независимост и самостоятелност.... Всеки здравомислещ человек разсъждава, че ако Россия е желаела една силна, съединена и независима България, тя трябваше освен да се въсползва от извършеното на 6 септемврий и да поддържа съединението.../Но/ тя употреби всички средства само и само да попречи на народний идеал – съединението.”

Казано е точно, ясно и достъпно, така че да го схване всеки застрелян в ума русофил.

Съединението е първият успешен политически акт, който българите осъществяват сами след пет века османско владичество – без подкрепа „отвън”. И затова за нас то единствено има смисъл на истинско освобождение. При това е защитено със слово, с оръжие и с политика.

6 септември, Денят на Съединението е достоен за национален празник. И е време да прекъснем фалшивата превъзбуда на русофилите третомартовци. Защото на 3 март 1878 г. не се случва нищо, в което да участва българин или България. Докато на 6 септември 1885 г. българите осъществяват велико дело. И защо да не празнуваме този ден като национален празник? Защо трябва наш национален празник да бъде един никакъв ден, в който една империя сключва договор с друга империя. При това договор предварителен, който нищо не ги обвързва. Едва четири месеца по-късно в Берлин на конгреса на "Великите сили" се появява на картата на Европа Княжество България.

Не може българският национален празник да е междунационален ден. Не може на него да се развяват чужди руски знамена. Не може. Време е за български национален празник. И има само две възможни дати: Денят на Независимостта 22 септември 1908 г. или Денят на Съединението 6 септември 1885 г. И не намесвайте 24 май. Този ден е нещо повече от национален празник.

От Фейсбук.