Има добре разработени теории за човешките адаптации към различни и неизбежни житейски ситуации.

Добре осветлени са например стадиите на човешките реакции при екстремни загуби — шок, отричане, обвинение и самообвинение, гняв, депресия, примирение и пр. Тези стадии на човешките реакции дори са станали част от популярната всеобяснителна медийна “научност” на различни експерти или поне считани за такива от публиката. Те често задръстват екрана при различни ужасяващи събития със своята необятна компетентност, свеждайки трагедиите до тривиални социологически безмислици.

Така е и със поп-психологичното позоваване на Пирамидата на Маслоу или с дълбокоумните споменавания на Парето Принципа за 80-20% разпределенията в популацията. Няма лошо. Може и Човекът на Витрувий да се добави за по-голяма убедителност. Ако се добави и Куелю като интелектуална мерудия към този дискурс, нещата, както се казва, заспиват.

Но думата ми е за това, че никой социолог не е описал или поне аз не съм срещнал такъв, който сериозно да се е опитал да обясни фазите на адаптация на народи, подобни на нашия, към култура и цивилизационни норми, които номинално счита за свои, но към които всъщност не принадлежи от векове. А може би и никога не е принадлежал.

Според мен опитът за присъединяване към една огромна, превъзхождаща и различна култура се съпровожда от своеобразен културен шок, много сходен с травмата и нейните стадии при голяма загуба или бедствие. С риск да повторя нещо, което е вече установено или описано и да нахълтам с двата крака в евтината обяснителна лексика на медийната популярна психология, все пак ми се струва, че поне в България, срещата с Евро-атлантическата цивилизационна реалност е травматично преживяване за милиони българи. Съответно, първата реакция ще да е била начален шок, последван от недоверие, че това се е случило и последващ гняв, отхвърляне и прочие, завършващо с отрицание и търсене на нечия вина. Защото да бъдеш преместен от Ориента и Евразия в Европа изобщо не е лесна работа в психологически и житейски смисъл.

Дори географски да се считаш за част от Европа, ти си оставаш манталитетно част от онова, което макар и някогашна люлка на цялата последваща европейска цивилизация, за стотици години е останало като междинно културно понятие, наричано Балканите. Тоест нещо между Азия и Европа. Нашето българско приобщаване към Евроатлантическия свят, няма как да стане гладко. То преминава през своеобразна културна травма за поне два или повече милиона българи.

Във фазата на разгневяването, протеста и отхвърлянето, характерни за наранените индивиди или общности, е почти неизбежно да се появи балкански псевдопатриотичен фюрер, с креслив птичи глас, който да призове травмираните към реванш за това, че са били принудени да се променят. А никой не обича това. Тоест, — призовава този зеленикав индивид — нашите нрави формирани през комунизма и в Балканския феодализъм нека да не се променят, а великият български лев да остане и да надава грозен балкански рев от някоя клисура, напук на изчезналата драхма, марка, франк, крона или куна. А същият този дискантен демагог, който е на път да срине крехката българска уния с Европа, застанал начело на травмираните, но неспособни да се променят наши сънародници, е наистина способен да вкара страната ни отново в Евразия, понесен върху крилете на гневно-ретроградните ни сънародници и разбира се, кацнал върху евразийските субсидии откъм Кремъл.

Как се променя и за колко време една народопсихология?

Мисля, че по-бързо, ако Кремъл стане в близко бъдеще просто един музей на престъпните грешки на Човечеството в Източна Европа.

Така мисля.

Кемал Ататюрк премахна азиатските грешки преди повече от 100 години за своята част от Балканите.

Време е и ние да започнем своята неизбежна промяна към по-разумната цивилизация.

Дали ще стане?

Зависи в крайна сметка от нас.

*От фейсбук