Когато ми е тъжно, посягам към книжките му. Колко пъти ме е карал да се усмихвам… Колко пъти ме е утешавал… Колко много следи е оставил в съзнанието ми… С приказките си, със сатиричните поеми, с пиесите…

Когато бях ученик, обичах да минавам по уличката, на която той живееше. До гората. Представях си го как седи в стаичката си и трака на пишещата машинка. Един дребничък човек с огромен талант. Срещал съм го и на улицата, но никога не посмях да го заговоря. Страшничко си е да разговаряш с вълшебник…

През последните години от живота си Валери Петров издаде няколко малки стихосбирки. Те минаха общо-взето незабелязано, даже заглавия си нямат, поетът ги е нарекъл простичко “Стихове 2007”, “Стихове 2008”, “Стихове 2009” и “Стихове 2010/2011”, но в тях има истински шедьоври.

Като например това:

Топло слънцето грее. Гората

е в познатата своя позлата

и спокойно окото ми гълта

на октомври палитрата жълта.

Няма вятър и без шумолене

Меко капят листата край мене,

и те сякаш недопроумели

какво беше, защо са живели…

Такива вълшебни стихчета можеше да пише само той. Сега вече никой не може.

На Валери Петров дължим блестящите преводи на цялото творчество на Шекспир. Той е единственият човек в света, превел Шекспир на родния си език. И то какви преводи!

Освен голям поет Валери Петров беше и честен човек, който ходеше с изправен гръбнак. Когато през 1977 г. съюзът на българските писатели гласува онази срамна декларация срещу Александър Солженицин, само няколко души дръзват да не я подпишат. Това са Радой Ралин, Благой Димитров, Гочо Гочев, Марко Ганчев, Христо Ганев и Валери Петров.

Заради отказа си да се подчинят на заповедта на каскетите, шестимата са изключени от съюза и оставени без работа. В онази епоха честността и достойнството се наказваха.

През 2010 Валери Петров издаде една забележителна книга, която е най-смешното нещо, писано на български език през последните двайсет години. Нарича се от “Иглу до кюнец”.

Прочетете я, много ще се смеете. Не бих могъл да ви я преразкажа. Само ще цитирам едно бисерче от нея:

ПОЕТ И ПРАСЕ

Един поет, минавайки край кочина,

Чу таз молба, към хората насочена:

– Любезни хора, тоз ден “Коледа”,

Навярно празник ваш любим е,

но свинският род ви моли да

го назовете с друго име,

понеже коренът му “коле”,

сред нас отколе

поражда мисли – кви-кви-кви! –

сами се д’сещате какви! –

Поетът, чул я, трогнат беше,

Ала пържол’ му се ядеше.

*От фейсбук