Срещнах го в НАТФИЗ през 1990 година. Преподаваше ми руска литература.

Аз бях студент по театрална режисура и като всеки млад, наивен човек имах много заблуди и много предразсъдъци.

По онова време правех грубата грешка да си изграждам мнение за хората по онова, което съм чувал за тях.

А за Каракашев бях чувал само лоши работи – комунистически цензор, маша на властта, спирал представления, забранявал пиеси…

Влязох в първата му лекция настроен враждебно – какъв е тоя цензор, дето сега ще ме учи на руска литература?

Първите му думи пред студентите бяха нещо като: „Вижте, аз нямам намерение да ви предъвквам банални анализи на произведенията на руските класици. Тия произведения ще си ги прочетете сами. Или няма да ги прочетете. Аз ще ви разкажа за живота на авторите. За причините да пишат такива неща. За мотивацията им. За копнежите им и разочарованията им. Защото там е ключът към произведенията им…“

И започна.

Няколко минути по-късно вече го слушах с удивление и възторг. Това, което разказваше, беше някакво чудо. Нещо, което не бях очаквал.

Владо Каракашев се оказа човекът с най-модерното мислене в цялата театрална академия.

Лекциите му бяха абсолютно нестандартни. Той търсеше причините за романите, разказите и пиесите в личния живот на авторите.

Не пропуснах нито една лекция при професора.

От него научих за премеждията в живота на Достоевски, за комплексите на Гогол, за сложните отношения между Чехов и съпругата му – актрисата Олга Книпер.

Владо Каракашев ми отвори очите за автори като Анна Ахматова, Осип Манделщам, Иван Бунин.

Лекциите му не ми стигаха и всеки път оставах след часовете, за да му задавам въпроси. Той ми отговаряше с удоволствие и с прочутото си иронично чувство, с което напомняше „не се вземайте насериозно“.

В края на курса по руска литература дойде време за изпит.

Изпит като изпит – теглиш си билетче с въпросите и говориш, каквото си научил.

Влязох, посегнах да си изтегля въпрос, но Каракашев ме спря. Каза: „Иво, не си тегли билет, аз нямам нужда да те изпитвам. Знам познанията ти и интереса ти към руската литература. Ако ще трябва сега тепърва да ми ги доказваш, значи нищо не сме свършили през тоя курс на обучение“.

Взе книжката ми, написа ми шестица, без да ми зададе нито един въпрос и ми я върна.

„А сега да поговорим за онова, което те интересува“, каза. „За кой автор искаш да говорим?“

Говорихме почти два часа. За Гогол, за Булгаков, за Ердман, за Маяковски… За илюзиите и възторзите на руските автори. За личните им трагедии.

Това беше най-великият изпит, който съм имал в живота си.

Няколко години по-късно научих, че професорът е болен.

Отидох у тях, той беше на легло. Тялото му беше безпомощно, но духът му беше жив. Същият ироничен, язвителен, безкрайно ерудиран човек.

Говорихме много, смяхме се… Уж аз отидох да му вдъхна оптимизъм, а се оказа обратното. Той ми даде опора, каквато винаги съм търсел в учителите си.

След няколко месеца, връщайки се от едно пътуване по света, разбрах, че си е отишъл.

Погребението му минало тихо. Едва десетина човека отишли да го изпратят.

Медиите не го отразиха. Не знаеха кой е.

Аз обаче знам кой е.

Владо Каракашев е противоречива, но забележителна личност.

Има много грехове (кой ги няма?), но и изключително красив ум, който продължава да ме вдъхновява.

Той ми отвори очите за причините за литературата. За онези дълбоко лични подбуди, които са довели Гогол до „Мъртви души“, Чехов до „Вишнева градина“ и Булгаков до „Майстора и Маргарита“.

Отиде си самотен.

Но аз продължавам да чувам гласа му.

И оная иронична усмивка, с която казваше:

„Не се вземайте насериозно“….

*От фейсбук