Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Ники Илиев:
- Ники, как ти дойде идеята за филма “Чужденецът”?
- Имах желание да направя продукт, който по някакъв начин да отразява филмите, които харесвам и съм гледал като дете. Исках да направя филм, който чувствах, че като зрител искам да гледам в България. Усещах, че българското кино има нужда от позитивен филм с красиво послание, който да накара хората да се почувстват по-щастливи, след като го изгледат. Исках всички герои да бъдат обединени от любовта. Включих неща, които съм харесвал през годините - има препратки от френските комедии от едно време, филмите с Ален Делон, уестърн филмите. С късометражната версия на “Чужденецът” кандидатствах на сесия в Националния филмов център (НФЦ) и тогава спечелих първо място, но
не ми достигнаха две точки, за да финансират пълнометражната версия. Ядосах се много, че не спонсорираха филма и си казах, че ще си направя частен филм, който няма да зависи от никого. В крайна сметка написах сценария за пълнометражен филм и започнахме да събираме пари от спонсори.
- Във филма участват всичките ти приятели.
- Аз съм на мнението, че кино трябва да се прави с приятели, защото се сработвате много по-лесно. А и ако харесат идеята и сценария, както и стана, започват да ти помагат повече. От друга гледна точка, още докато пишех сценария, си представях конкретни хора. Започнах от Саня и Любо и навързах няколко сюжетни линии, които започнаха да се надграждат. Много ми помагаше това да създавам образи за хора, които познавам на ниво сценарий, за да правя образите по-богати.
- С какви проблеми се сблъска, докато снимаше филма?
- Най-трудната част беше финансирането, защото стана постепенно. Не исках да отлагам филма с години, както правят мои колеги. Това за мен е пагубно, защото идеята се размива, режисьорът преправя сюжета и губи реална преценка за това, което е искал първоначално да направи, и му писва. Започнахме да събираме пари от януари и малко по-малко от различни фирми започнаха да идват малки суми и междувременно с това търсех френските актьори. Решихме, че ще снимаме през месец май миналата година, независимо с колко пари разполагаме. Събрахме пари, колкото да заснемем филма и да платим на хората. Исках филмът да е красив и природата да е основен акцент, затова целият филм е сниман на открито. За съжаление не останаха пари за пост продукция.
- Явно сте спазвали доста стриктно плана, за да свършите навреме.
- Всичко вървеше по план, но не и с лекота. Беше голям стрес. В дистанцията на времето гледам на това като на приключение, но си беше стрес. Всеки ден се чудех дали изобщо ще можем да довършим филма. Няколко души бяхме твърдо решени да направим филм. Реално погледнато, нищо не можеше да ни спре. Бяхме решили, че ще спестим от каквото можем, за да се получи добре. Хванахме сушата в България, при която никой не даваше пари за кино. За радост имаше спонсори, които искаха да помагат, защото киното е във възход, а няма достатъчно филми. Много режисьори ще се обидят за мнението ми относно киното, но аз мисля, че трябва да се дават по-малко пари за повече проекти. Последния път, когато кандидатствах, но не бях одобрен от НФЦ, бяха отпуснати 2,7 млн. лв. Тези пари се разпределиха за три проекта. Ако НФЦ бяха дали по 200-300 хил. лв. за по един проект, щяха да се снимат поне десетина филма за същата сума. Финансирането на моя филм излезе около 300 хил. лв., това е четири пъти по-евтино от филмите, които се финансират от НФЦ. Разбира се, е важно да се отбележи, че аз, който
съвместявам 4 длъжности във филма - продуцент, режисьор, сценарист и актьор - само съм вложил. Мисля, че в България така трябва да се прави кино. В момент на криза, с толкова малък пазар ми е странно как някои режисьори си позволяват да си купуват коли и апартаменти от хонорарите си, а не да ги вкарват във филмите. Киното трябва да се прави в името на идеята и след това да се чака възвръщаемост.
- Разкажи някои интересни моменти от заснемането на “Чужденецът”.
- Може да се каже, че на повечето места снимахме нелегално. В Париж нямахме разрешение да снимаме, защото не можехме да си го позволим.
Платихме си само там, където снимахме с Кристоф Ламбер и Катрин Готие
и беше солено, а дори не беше в Париж. Бяхме доста небрежен екип, правехме се, че уж не снимаме. Има сцени във филма, които сме заснели в Гърция. В Солун ни питаха какво правим и се наложи да излъжем. Има сцена във филма, в която Саня се къпе във фонтан. За да я направим, излъгахме, че снимаме документален филм за момиче, което пътува из Балканите. Гърците много се притесниха за тези снимки покрай проблемите с кризата, които имат, но ги уверихме, че филмът няма нищо общо с политическата им ситуация. Те дори останаха и си изгледаха сцените. А в село Лещен имахме доста екстремен момент. Саня трябваше да дои крава. Оказа се, че в това село кравите си тичат свободно и никой не ги връзва. Отидох в дворчето, където трябваше да снимаме сцената с животното, и попитах кога ще доведат кравата, а те ми казаха: “Ей сега идва, трима души я водят.” Това ме изненада и притесни едновременно. След малко тръгнах по пътя с колата, за да свърша малко работа и по пътя засякох трима души от екипа, които държат кравата с едни въжета, а тя буквално лети срещу мен. Вкараха я в двора и тя така се разбесня, че дори ритна един човек и му разби ръката. Саня толкова много се изплаши. Нямаше как да позволя да се доближи до това животно и поръчах да доведат една коза и нея да дои.
- Винаги ли си искал да се занимаваш с кино?
- Като малък си мечтаех за две неща - да правя филми и да стана футболист. Като дете ме гледаше баба ми, израснах в Пазарджик. Там по цял ден играехме футбол, защото нямаше какво друго да правим. Явно не ми е било чак толкова интересно, защото идеята да стана футболист умря още тогава. След това на около 10-годишна възраст дойдох в София. В началото ми беше кофти, защото малкият град е доста по-приятно място за едно дете. Играеш си по улиците и никой не те притеснява. Преместването в София ми предизвика голям стрес. Тук имах нови приятели и не можех свободно да се движа. Всичко беше по-забързано, а и началото на 90-те години бяха опасни времена. По-големите ученици нонстоп дебнеха да крадат маратонки, якета и сме ходили, озъртайки се по улиците. За щастие
не ми се е случвало
да попадам в бой
Винаги, когато съм имал сблъсък с някого, е бил много по-голям от мен и с компания зад гърба си. Не съм имал смелостта да се сбия, защото все още не тренирах и не съм си позволявал. Сега 5 години се занимавам с бойни изкуства.
- През 90-те години беше много модерно да употребяваш наркотици. Ти пробвал ли си?
- Никога не съм вземал наркотици под каквато и да било форма, нито съм пушил трева. Не пуша цигари, а и отдавна не пия никакъв алкохол, защото не виждам смисъл в това. Не знам сега как е, но когато бях тийнейджър, голяма част от децата вземаха наркотици. Това бяха по-отворените момчета и момичета, които го правеха, за да покажат колко са готини и да се бунтуват. Винаги съм бил по-затворен и смотан и те не са ме приемали в техните компании, а и аз не съм имал интерес да съм част от групичките им. Но разбирам хората, които вземат наркотици, защото в едни трудни времена намират всякакви начини да избягат в някой по-добър свят. В прехода ситуацията в България беше такава, че много хора бяха безпътни. Мисля, че вече нещата се пооправят, но тогава беше трудно. Опитвайки се да избягат, прибягваха към най-лесното, но човек трябва да има повече воля и разум. И на мен много пъти ми се е искало да избягам в друг свят по някакъв начин и затова се занимавам с кино. Затова и направих “Чужденецът”. Имах нужда от български филм, който да накара хората да бягат от реалността. Нарочно го направих нереалистичен, дори тъжните сцени са преувеличени, за да са по-забавни, показах българското село като извадено от картичка, а сцените в Париж са като от приказките. Посланието, което изпращам с този филм, е, че въпреки всички глупости, които се случват, любовта обединява хората. Прекалено много реалистични продукции се появиха, които потискат хората още повече. Не казвам, че тези филми са лоши, но мисля, че трябва да има баланс и да има продукции, които карат хората да се чувстват добре.
- Със Саня сте заедно от доста време. Не е ли опасно да се влюбиш в колежка?
- Опасно или не, любовта се случва. Човек не избира в кого да се влюби. Мисля, че е по-добре да имам връзка с колежка, защото съм имал и предишни връзки, и мога да направя сравнение. Чувствам връзката си по-пълноценна и по-взаимна. Имаме общи интереси и се подкрепяме. Ако не беше Саня, “Чужденецът” едва ли щеше да съществува. Никога не съм имал особено голямо самочувствие. Важно е да има някой, който те разбира, помага ти и ти дава кураж. Да се влюбиш в колежка, е по-скоро добре, отколкото опасно. Това, което се случи между нас, си беше класическата любов от пръв поглед. До голяма степен се случи като на филм. Засякохме се на кастинга за сериала “Забранена любов” и когато я видях, усетих, че нещо в мен се промени. Тя ме впечатли с красотата си, но почувствах, че между нас има нещо специално и различно. В този момент не си помислих:
“Влюбих се, това е жената”, може би жените повече си го казват, но не винаги го усещат по начин, по който го правят мъжете. Почувствах се специално и след като мина малко време, усетих, че с нея ми е приятно и имам нуждата да я видя пак. Нещата се развиха добре и още сме заедно. Имаме напълно нормална връзка. Караме се за всички неща, за които двойките се карат. Не бих казал, че се ревнуваме. Тя е тази, която повече се пали, нейните емоции са по-силни, което е нормално. В последните 2 години не съм усещал от нея силна ревност.
- Правиш ли  романтични изненади?
- По някакъв начин го има романтика в мен. Спомням си, че за първия ни св. Валентин бях подготвил изненада за Саня. Организирах всичко - хотел, вечеря, рози, вино - но тя не беше много впечатлена. Тогава  казах, че щом не се впечатлява, повече няма да правя специални неща. Видях, че тя предпочита да съм искрен в отделни моменти пред това да се опитам да създам атмосфера, която не е реална.
 - Баща ти е известен театрален режисьор. Разчитал ли си на него, за да пробиеш в шоубизнеса?
- Баща ми няма нищо общо с киното. Никога не съм разчитал на него, за да вървя напред. Не е използвал контактите си, за да ми помага. Направихме няколко представления заедно, но най-интересното беше, че не той каза: “Вземете Ники”, а обратното - от два частни театъра се обърнаха към мен и искаха да направим пиеса, аз се съгласих и препоръчах баща ми за режисьор. И двамата сме необщителни и затворени и страним от артистичните среди. Това са си някакви хора в тесен кръг, които се подкрепят. Никога не съм искал да съм сред тях. Нямам нищо против актьорските среди, но ми се струва смешно и странно да съм част от тях.
- Според теб какво е нужно, за да се пробие в България?
- Много пъти съм размишлявал над това. Има хора, които дълго време са в шоубизнеса и се опитват по всякакви начини да станат популярни, и не се получава. От друга страна, има и такива, за които това е някаква досада и са успели да станат известни. Според мен човек трябва да има харизма. Трябва да притежава нещо, което прави впечатление, за да може, като го поставиш до другите като него, да изпъква по някакъв начин. Не е задължително да е красив. Всеки трябва да има търпението и постоянството да преследва това, което иска. Трябва да носи искра в себе си и да има късмет.
- Чувстваш ли се късметлия?
- Не се чувствам късметлия. След като направих “Чужденецът”, почувствах, че най-накрая съм направил нещо, което съм искал, и мога да застана зад него и да кажа, че успях да изразя себе си. Това не стана с късмет, а с много труд, време и голяма упоритост, както и помощ от други хора. Донякъде се откриха шансове пред мен, но чак когато бях започнал филма. Има хора от нашата професия, които постоянно се оплакват и казват, че нямат работа и никой не ги търси. Истината е, че всеки трябва да се опитва да задвижи сам нещата си. Дълго време, след като участвах в сериала “Забранена любов”, никой не ме ангажираше за нищо. И въпреки това със Саня използвахме момента да направим нещо свое и то се случи. Това ми беше детската мечта и се осъществи не благодарение на късмета, а благодарение на това, че рискувах да го направя.
- Получавал ли си неприлични предложения, докато беше манекен?
- Явно манекенството и неприличните предложения вървят ръка за ръка. Честно казано, не. Хората се интересуват от тези среди, но специално покрай мъжете модели не се случва нищо кой знае колко интересно. В България никой не обръща внимание на мъжете в този бизнес.
Манекените винаги са били придатък към манекенките. Към жените е имало повече внимание, да речем от богати бизнесмени. Опитвали са се да стигнат до мен по някакъв начин, но не мога да кажа, че причината е моделството. Аз бях водещ в предаване паралелно с това и хората ме познаваха. Имаше момичета, които ми звъняха и ми пращаха съобщения. Все пак водех предаване за тийнейджъри. Работите около моделите и манекените са много по-скучни, отколкото хората си мислят.
- Как обичаш да се забавляваш?
- Не си падам много по забавленията, но със Саня често ходим на кино. Сутрин по принцип пиша, чета от време на време, спортувам и пътувам много. Рядко тръгваме с кола, защото на Саня  става лошо. Последно бяхме в Дубай при сестрата на Саня. Много ни харесва там и вече втора Нова година ходим. Хората са направили така, че да впечатлят целия свят. Арабите са готини хора, които се държат много добре, поне в Дубай. В Саудитска Арабия или Пакистан сигурно е различно. Имат красиви плажове. Не е като в Южна Франция или Италия, където нещата са стари и се усеща духът на времето. Но хората са направили атракция. Беше много забавно преживяване да карам бъги, когато бях в пустинята. Качихме се на един джип, на който му се спадат гумите и карахме по дюните. След това сменихме джипа с бъгита и продължихме. За по-разнообразна програма има направен оазис, където се наслаждавахме на белиденс танцьорка. Голяма атракция беше човекът, който бълваше огън, както и жената, която рисува по тялото с къна. Ядохме арабска храна на земята. Беше много готино. В Дубай е странно отношението към дамите. Чуждите жени все едно не съществуват. Всички поздравяваха мен. На летището шофьорът взе само моя багаж и остави Саня да си мъкне куфара.
- Подготвяш ли нов проект?
- Преди да заснемем “Чужденецът”, бях блокирал и за да се отделя умствено от сценария, реших да пиша нещо друго. Написах един сценарий на шега. Така дойде идеята за филма “Боен дух”, който е спортна драма за двама братя. Става въпрос за приятелство и саможертва в името на близкия човек. Основно се разказва за кикбокс и ММА, но съм заложил и идеята за любовта. Странно е, че има толкова много жанрове, които не са използвани в България. Прави се филм след филм за прехода и комунизма, но не разбирам защо не се правят жанрови филми, които се харесват от хората. Сега има голяма мания по ММА. Искам да покажа по-скоро достойната страна на свободните боеве, а не бруталната.