Филмът “Една жена на 33” бе спрян от социалистическата власт поради липса на художествени качества.

Дойде светлият 10 ноември 1989 г. и съвсем скоро филмът бе реабилитиран като забранен от комунистическите сатрапи, само дето филмът наистина за нищо не ставаше – схематичен, лишен от игра, дори от история.

Сценаристът обаче изобличаваше социалистическия мушморок, който ходи с “дипломатка” и къта в куфарчето чаршаф, върху който бурно люби отчаяните за кариера моми на соца. Тънкият намек за Христовата възраст остана дълбоко закодиран само в заглавието.

Христовата възраст на демокрацията ни обаче ни кара да се чувстваме като морски свинчета на колело, което въртим с твърдото убеждение, че ще се превърне на път – дълъг, широк, удобен и водещ към нещо, различно от сегашното.

Денят, когато новината от Политбюро започна да пробива уличния ефир и да влиза в ушите на все повече хора, бе сюрреалистичен.

Между шепнешком до бурни крясъци

всички опитваха да осмислят новината, че другарят Живков е махнат от позицията си на социалистически цар приживе. Дори поданиците на монарси не са така шашнати, че е извършен преврат спрямо краля. И какво можеше да последва след другаря Живков?

На 18 ноември 1989 г. докато “цялото българско човечество” (за когото не помни – така започна пожеланието на кандидатка за мис за всенароден просперитет) все още се почесваше по главата в колебание да изпадне в бурна радост или по навик да си трае и да изчака, дойде първият митинг, организиран от КТ “Подкрепа” и “Екогласност”. За първи път виждахме хора, които наистина скандират и веят различни знамена от преобладаващото червено.

На 7 декември бе създаден Съюзът на демократичните сили - СДС.

На 25 декември в Букурещ публично разстреляха Николае и Елена Чаушеску. Ароматът на кръв и барут бе толкова близо, че отново тихо и под сурдинка българите се запитаха кого би било добре да изправим до стената.

Назидателно, бързо, необратимо.

У нас на 29 декември ЦК на БКП реши да бъдат върнати имената на мюсюлманите. Хей така – бил си Мюмюн, станал си Момчил, но ако те влече – ето, бъди си Мюмюн, Галя, няма проблем да си отново Гюнай. Това е то – да го няма другаря Живков!

Народната власт обаче не бе пуснала именно властта и затова кротко приседна на кръглата маса на 3 януари 1990 година за безкръвна промяна на онова, което отърва.

Едновременно към “Панорама” и водещия Иван Гарелов се устремиха всички нови лица, които предизвикаха “шок и ужас” – Петър Берон, Георги Спасов, Александър Йорданов, Любомир Собаджиев, д-р Тренчев, Христофор Събев - Фори Светулката – все брадати и ужасни.

Към тях се добавиха още мъже, които говореха за престъпленията на народната власт, за ужасиите на миналото, сред гостите растеше броят на тези, които бяха жертви на мероприятията на народната власт.

Оратор като

Петър Дертлиев предизвикваше ярост с интелигентния си и обоснован изказ,

Петко Симеонов владееше словото, Димитър Луджев, Александър Каракачанов, Петър Корнажев, Михаил Неделчев, Стоян Ганев бяха мъже, от които социалистите се страхуваха, защото те бяха реална класа и авторитет.

Омразата към тях растеше успоредно със страха, че всъщност изобщо не е ясно какво предстои да се случи. Митингите, които нарастваха по честота и брой участници, носеха заплашителната енергия на метежа.

Седмици наред телевизията бе обсадена от скандиращи хора и работното време свършваше понякога и в полунощ. Беше страхотно – стотици хора искаха да чуват гласа си и да споделят този глас с всички други гласове.

Ясен и категоричен удар нанесе Евгений Михайлов, който на стъпалата на Народното събрание случайно записа думите на Петър Младенов: “Танковете да дойдат!”.

Попадението беше за “Пулицър” - сякаш цяла България едновременно чу какво биха направили комунистите срещу своя народ и призивът звучеше като почти сигурна победа – нито един народ не би избрал онези, които биха насочили към него дула!

Митингите из цяла България се случваха един през друг, пътуването от град на град бе изтощително. Вечерните митинги завършваха с вечеря и тогава участниците се напиваха зверски. И се почваше: “Ти знаеш ли аз какво съм направил!”; “Ти на мене ли ще ми говориш – ти знаеш ли на деда ми комунистите какво…”. И започваха да замахват един към друг с олюляване.

Петър Берон бе изключително динамичен и ловък

в разтърваването на младодемократите и бързо ги поставяше обратно по столовете. Разговорите за демокрация се изчерпваха относително бързо, защото още тогава беше ясно, че всеки очаква за себе си нещо съвсем различно, което е правдиво в неговите очи и често свързано с директно отмъщение и право на насрещна облага.

Никога не чух думи, свързани с национално добруване и дългосрочни цели. Всеки искаше да постигне нещо свое на мига!

“Пиянството на един народ” по Вазов получи директно изражение сред лидерите по места – страшно много пиене, ломотене, заплахи към майките на цялата комунистическа клика. Понякога лидерите на СДС стояха като звероукротители срещу мъже, изпълнени с гняв, бяс и алкохол.

На място, сред местните водачи ставаше все по-ясно, че следовниците на СДС предусещаха нов Народен съд и искаха да строят на площада доскорошните си мъчители или онези, заради които семействата им са страдали.

Поривът за реваншизъм бе по-силен от всяка дългосрочна цел

за смяна на политическата система.

Насоката и енергията на множеството по площадите бяха вече кристално ясни, защото и посланието бе завършено: “45 години стигат, времето е наше!”. Истината е, че текстът и музиката бяха гениални от гледна точка на запяване. Радостта достигна връх с “Развод ми дай” и размаха на “вземи панелите, трабанта, но въздухът ми остави”.

Едновременно започнаха да се случват две неща: докато възторгът, ентусиазмът, вдъхновението, устремът и надеждите на хората растяха, напрежението сред местните лидери и отношенията помежду им се изостряха.

И тогава СДС направи фатална грешка: отпечата плакат на картата на България, обсипан с черепи. Те трябваше да показват всички места на лагерите, където народната власт е убивала враговете си. Този плакат обаче стресна до смърт не само комунистите, но и онези, които не искаха вече да бъдат част от миналото. Плакатът звучеше като призив за мъст и хората видяха къде “новите” ще се разправят със “старите”.

В началото СДС не бе партия, а обединение за премахване върховенството на държавата и член 1 на конституцията; движение срещу маститите привилегии на наследниците на селско-партизанската каста. СДС не предлагаше принадлежност по задължение, а кауза и житейска позиция и макар мнозина да не бяха членове на СДС, те бяха „седесари“.

Някак колебливо, но обръщенията другарю и другарко започнаха да се превръщат в госпожо и господине. Бутне се човек в жена в автобуса и рече: “Извинете, госпожо”, а тя ще разпери перушина: “Не съм никаква госпожа, другарка съм!”.

И обратното също вървеше: “Другарко, прощавайте!”. “К'ва другарка съм ти на тебе, аз съм госпожа!”. Факт е, че само жените реагираха в такива ситуации.

Още не знаехме какви са тези права, които искаме за бъдещето, не можехме да ги формулираме дори, но не искахме предишното угнетяващо битие, в което нищо не зависеше от нас. Правото на избор, свободата на избор бяха върховна цел.

Заплахата за танковете на Петър Младенов обаче потъна и се превърна в приключена тема, защото танкове не дойдоха, но се появиха плакати с черепи по картата на цяла България и тези плакати бяха разлепени за една нощ.

Протестите на местни лидери и предупрежденията, че това е върховна глупост, не са чути от лидерите – те вече всичко си знаят. Знам, че някои от доброволците с кофите с лепило са отказали да лепят. Но какво от това?

Видимо подемът на митингите продължи, но на практика отливът започна почти веднага – плакатите бяха налепени навсякъде и не беше лесно да бъдат премахнати толкова бързо, че онези, които са ги видели, да ги забравят.

А моят плакат - той бе отпечатан в четири милиона копия

Това бе тир, пълен догоре с плакати. Бях на 19.

Петко Симеонов ме изпрати в студио някъде на “Раковски”, където преди мен снимаха младо момиче с изкуствен корем като бременна, младеж до момиче – усмихнати, и последна бях аз – държах картонче с абревиатурата СДС – правели снимки на млади хора, които ще са бъдещето, което СДС предлага.

Никой и никога не ми каза, че гръцката печатница ще ме върти в милионен тираж, никой не ме и предупреди, че когато една сутрин изляза от къщи, от ужас ще хукна по улицата, за да избягам от цяла стена с лицето си, само, за да се озова срещу витрини, обсипани със същия фотос.

Големият митинг на 7 юни на Орлов мост бе последното величествено събитие от бликащия ентусиазъм на хората. Д-р Желев повтаряше, че сме победили, че победата е наша. Не знам що за импулс ме накара да застана с лице към него и да кажа: “Няма да победим.

Никой няма да ни остави да победим!”

“Какво говориш! Погледни това! Победихме! Победихме!” “Не, няма да победим!” – почти злобно повторих. Той ми обърна гръб и приближи към Лили Иванова. Няколко минути по-късно всички заедно пеехме, държейки се за ръце, а аз гледах напред към множеството, чиито край не се виждаше, и бях наясно, че това никога вече не може да се случи.

Множеството носеше емоция, равносилна на вулканичен пирокластичен облак, който е така мощен, че се равнява на ядрен взрив, и понякога достига стратосферата. Точно до стратосферата стигнаха вълненията на онзи паметен и най-велик в нашата история 7 юни. Остана и последният ден на единогласния устрем.

На утрото след изборите, на които СДС не победи, хората започнаха да свалят от балконите си сините знамена, плакатите, знаците, че са били поддръжници. Сигурното си е сигурно.

На 26 август бе подпален Партийният дом. Никога няма да научим точно какво от всичко, което трябваше да бъде унищожено, изгоря там. Нашите комунисти бяха живи, нямаше кой да ги стресне по почина на румънските и те действаха по план.

Д-р Желев стана първият президент на демократична България, на освободена от гнета на СССР България. Само дни по-късно Петър Берон бе избран за председател на СДС. Д-р Петър Дертлиев скочи в заседателната зала на “Раковски” 134 и заяви, че взима своите социалдемократи и напуска СДС. С бурния си темперамент и типично “р” Берон незабавно му пожела да върви със социалдемократите си на…друго място.

Отзад в залата, облечен с тъмен костюм, с двойно преплетени крака и силно изкривена наляво глава в странната поза на човешка питанка седеше бъдещият отново брадат лидер на СДС и премиер на България – Филип Димитров.

Големият разлом в СДС настъпи с приемането на новата конституция през 1991 г. От една страна, трябваше да градим демокрация и да се търси национално помирение, от друга, бе правдивото искане за лустрация и реабилитация на жертвите на социализма. Палатковият лагер на 39-мата депутати от 1991 г. постави началото на

цепенето на мравки и кинжали,

на площада пред президентството бе изгорена книгата на д-р Желев “Фашизмът”.

Когато д-р Желев сам разкри, че Петър Берон е бил в списъка с доносниците на ДС, това взриви завинаги отношенията между тях. А Петър Дертлиев вече бе извел БСДП от СДС и продължи да се бори сам.

През 1992 г. в София родих дъщеря си, а срещите ми с познатите лидери бяха случайни и спорадични.

През 1997 г. СДС бе учреден като партия начело с Иван Костов.

През 2022 г. сградата на “Раковски” 134 завинаги приключи историята си като дом на СДС.

33 години след тайфунното начало на нашето освобождение от чужда и партийна зависимост, когато съм вече на 52, някои хора ме питат какво се е случило и защо животът им се е разпаднал. Повечето хора, които познавам, обаче се справят успешно и използват пълноценно свободата си.

Днес моята дъщеря е на 30 години и се готви за предстоящата си сватба, а аз издадох 420-странична книга с истории, посветени на удивителни места по света, наречена “Свят за обичане”.

С всички огромни дефекти на безкрайния ни преход живеем свободно. Свободата е всичко, заради което се случи 10 ноември.

Беше нещо като първичен вариант на

“България търси талант”

Спорно е кога и кой е казал на ръководителите на СДС, че трябва да намерят миловидно женско лице, което да ги освободи от стигмата на брадите, сключените вежди и старческото излъчване, но помня, че отказах първото предложение да се ангажирам със СДС. Тогава се намеси Петко Симеонов и с категорична убедителност ме доведе на среща със създателите на СДС в някогашния Руски клуб.

Когато през 2015 г. той стана собственост на криптокралицата Ружа Игнатова, минах по улицата и се загледах: моят живот се обърна изцяло след среща на дълга маса на втория етаж в тази сграда. Там седяха доктор Желев, Георги Спасов, Петко Симеонов - от другите хора не помня нито един.

Малко по-късно стартира тв студиото на СДС, договорено с Българската телевизия (тогава още не беше БНТ) за предизборната програма, и изведнъж то се наводни от несбъднати театрали, филмови режисьори, сценаристи и те започнаха да се надвикват, да измислят супер оригинални неща, да се тупат по бедрата от възторг към себе си, да се смеят гласовито, да обръщат по много чаши, да пушат до задушаване и да търсят лична изява на всяка цена, дори участие като лица на демокрацията и израз на творческото си страдание през годините.

Беше нещо като първичен вариант на “България търси талант”, но кастингът бе само със застаряващи участници с дебело его.

Как Петър Берон ми спаси живота

Кога и как се появи “Символът на демокрацията”, “Лицето на демокрацията” нямам спомен - ежедневието ми беше непоносимо тежка въртележка между гневни на целия свят несбъднати кинаджии, несбъднати лидери, които искаха да ги споменавам с добро, редящи се едно след друго публични събития.

Просто в един момент от трибуните на митингите ме представяха като Лицето и хиляди хора надигаха гръмовен рев. Нямах житейски опит и затова говорех искрено за онова, което искам тепърва да се случи, като мечта и надежда. Енергия, мощна като буря, даваше огромни сили и вдъхновение.

На митинг в Ловеч, макар да ми бе абсолютно забранено да подавам ръка от сцената, се протегнах да поздравя хората. Свалиха ме долу за секунда и така, както всички ме прегръщаха, започнах да виждам червени звездички.

Изведнъж някаква мощна сила ме изтръгна нагоре и вече лежах без дъх на сцената – Петър Берон видял как ме смачкват и с яките си ръце ме беше издърпал нагоре сякаш бях планинска раница.