“Вадихме ги през счупените прозорци, оглеждах за затиснати под автобуса”, спомня си Антон Елкин

- Д-р Антон Елкин, вие сте един от лекарите, които първи помагат на пострадалите деца. По кое време стигнахте?

- Не съм викан на сигнал. Пътувахме и абсолютно случайно попаднах на катастрофиралия автобус. Движехме се с автомобила си по магистралата и изведнъж двете колони рязко намалиха скоростта си. Зачудихме се какво става. Бяхме буквално от първите коли, които спряха в движение. След нас започна да се образува колоната. Секунди след като намалихме скоростта, видяхме падналия автобус. Спряхме мигновено и слязохме. Ваденето на децата вече беше започнало. Преди мен се оказа, че е спрял още един лекар по професия. Аз помогнах за последните.

- По какъв начин помогнахте?

- На първо място, с изваждането на тези, които още бяха в автобуса. Той беше паднал от дясната си страна, сиреч откъм вратите. Те бяха затиснати, а прозорците от другата страна - счупени, за да могат да излизат пътниците. Когато извадихме и последните, аз реших да обиколя, за да огледам внимателно за някой останал в автобуса. Опитах да видя дали няма и някой затиснат под него, когото може да сме пропуснали. За щастие, извадихме всички живи. След това трябваше да преценим кой от тях е сравнително стабилен и кой се нуждае от помощ.

- Имаше ли такива, които бяха в много тежко състояние?

- Да, имаше. По мои спомени две деца и двама възрастни. Имаше и един човек с премазан крак. Помислих си, че може да е другият шофьор, защото по принцип такива автобуси имат по двама шофьори, за да се редуват. Това го казвам с уточнението, че не съм сигурен дали е бил той. Не искам да разпространявам фалшива информация. Мисля, че този, който е шофирал в момента на катастрофата, ходеше нормално и говореше с властите, които дойдоха на място. Не мога да опиша дали е бил притеснен. Гледах да обърна внимание на останалите, които имаха нужда от помощ. Едно от децата беше доста пострадало. Трябваше да го изправим и превържем.

- Спираха ли и други хора, за да помагат?

- Спираха, и то немалко. Хората бяха съпричастни. Питаха кой от какво има нужда. Имайте предвид, че гледката беше тежка за понасяне. За мен - не, защото съм лекар и се абстрахирам. Мисля само как да помогна, ако има тежък случай, така че да предотвратим най-лошото. Виждаш окървавени деца, които плачат от болка. Гледат ръчичките и краката си с рани, бяха много уплашени. В погледа им имаше една безпомощност. Не мога да го опиша с думи. Ако не си със силна психика, няма как да гледаш на това спокойно и с мисълта, че в този момент трябва да ги превържеш и огледаш какви са нараняванията им. Спомням си, че спираха семейства. Те искаха да помогнат, но в този момент техните дечица се стряскаха при вида на своите ранени връстници.

- Кога дойдоха линейките и полицията?

- Спомням си, че един човек се обади. Чудехме се точно на кой километър се намираме, но нямаше време да разсъждаваме с точност върху това. Обяснихме, че сме в посока Стара Загора. Линейките и полицията стигнаха бързо. За да не губим време, някои от децата бяха натоварени и в частни коли. Надявам се всичко да бъде наред и ранените да се възстановят бързо. Радваме се, че нямаше жертви.