Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

За лекарите, хората и нехората Д-р Любомир Канов КАДЪР: bTV

В медиите с определена честота се появяват съобщения за поредният побой над лекар или медицинска сестра. Както е закодирано в човешката памет “от памтивека” — “всяко чудо за три дни ”.

Съобщението угасва в медийния трафик по точно същият начин по който заглъхва и поредният случай за поредната ограбена и изнасилена бабичка или за дядото завършил живота си на пода в скромната си къща със забита в главата му секира. От тази новина не произтича нищо, освен изключително гнусните псевдо-юридически фрази за “ процесуално-следствени мерки”, “предсъдебно производство” и “мерки за неотклонение”. Сякаш това има отношение към човешкият живот или ще узапти поредният антропологичен девиант “с 21 съдебни регистрации”.

Но да се върнем на лекарите.

От времето на соца в България се установи нагласата, че лекарят, след като прекара половината си живот в учене на много сложни неща, овладяване на изключителни специални умения и отказ от лично време в постоянни дежурства, работа в далечни места където е разпределен да работи по държавна заповед, а не по своя воля и да приеме по аналогия с останалите трудещи се, че е здравен “работник”, най накрая да се храни предимно с духовната храна, която получава от изпълняването на дълга си като целител на страдащите. Много добре!

Лекарите и учителите много десетилетия бяха третирани от държавата (соц и пост-соц), като заслужаващи заплати приблизително равни на монтажник 4 разряд или на началник склад ( без неговите възможности обаче, да краде от склада). В резултат на консумирането на предимно духовна храна немалко от лекарите се амортизираха душевно и морално и се разболяха рано, напуснаха професията или страната, когато вече можеха или пък го удариха през просото и заболяха от душевно безразличие. А други станаха амбулантни търговци на здраве, за да си набавят реална храна.

В общата хуманитарна каша, в която попадна цялата държава в последните 30 години, заедно с напълно сбърканата схема на права и задължения на населението, се появи и задължението лекарите да бъдат безпрекословни изпълнители на волята на етнически и здравно неосигурени групи за силово здравеопазване, налагано с юмручно право в болниците и спешните отделения.

Тоест, към по-предишният режим на препитание с предимно духовна храна и благодарствени бонбони тип “Таралежки” се добави и изискването за мазохистично приемане на силово възпитание от страна на големи тумби правоимащи, чиято дума за този вид общуване се нарича “мариз”.

Важно е да се помни, че много от поведенческите “права” на маризчиите произтичаха от техните избирателни права, които те практикуваха усърдно и възмездно с добър “правозащитен” ефект осигурен юридически от НПО-та и партии с такъв профил.

Верно, след неимоверна съпротива от държавата, пък и от пост-социалистическото население, се прие, че не може да се работи чак пък съвсем безплатно, както беше при лекарите-специализанти, нито на ниво минимална заплата и нещата с доходите постепенно стигнаха горе-долу до нивото на работещите в Лидл. Но нещата с биенето си останаха както преди и възпитаха един здрав мазохизъм у работещите, особено в спешните отделения.

Деморализацията у останалите обаче, доведе до там, че у ненапусналите се възцари нещо като униние, примесено с безразличие към професията. Тъй като това бяха доста лекари, атмосферата между лекари и пациенти се влоши до такава степен на взаимна неприязън, че лекарите биваха наричани “убийци” и “мафия в бели престилки”, е, понякога им ръкопляскаха за малко, но за малко!

Но обществото и всички колективно бързо забравяха за неимоверния, честен, изключително професионален и доблестен труд на хиляди лекари всеки ден, всяка нощ, спасяващи животи на много високо ниво, което далече не винаги може да се види даже в много богати страни.

Изводите:

1. Не може да има хуманна медицина базирана изцяло върху хуманизма и духовният дълг на лекарите в една страна и тази медицина да бъде на висота. Лекарите трябва да получават възнаграждение според уменията им да лекуват и да бъдат оценявани според успехите им от самите пациенти, а не според сръчността им да пишат клинични пътеки и трикове с “реимбурсването”. Има модели за здравно осигуряване и здравни каси, които могат да решат много от проблемите, но намесата на държавата и заставането ѝ между лекаря и плащащият пациент винаги води до соц резултати. Лекарите и техните семейства не могат да се изхранват само с духовна храна, майар че има отделни светци безсребреници, за които се носят легенди. Ако им се повреди колата обаче, те плащат в брой за поправката, която струва колкото месечната им заплата.

2. При гласуване за Парламент, местни избори и за това как да се управлява държавата, включително и медицината, гласът на един лекар трябва да се брои колкото гласовете на всички неосигурени племенни гласоподаватели, които му се е наложило да лекува през живота си. А за биещите го трябва да му бъде даден бонус — никога да не стъпват в болница, където са практикували племенното право на “мариз-медицина” и да им се отнеме завинаги правото на гласуване със закон. Няма как да има общество базирано на трибализъм, мазохизъм и накрая канибализъм. Няма как!

*От фейсбук