Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Някога първите наркотици, които влизаха в страната ни, бяха руска музика Христо Стоянов СНИМКА: Фейсбук

Беше краят на шестдесетте години. Бяхме млади. Бяхме бунтари и понякога този бунт се изразяваше в бой помежду ни заради момичето на квартала.

Биех се да защитя момичето от този, който се бе класирал преди мен при нея. Биех се да запазя момичето, където аз се бях класирал преди други.

После се събирахме в квартирите, къщите, домовете – но задължително в пространства, където можехме да спуснем пердетата – и на големи ролкови „Грундици“ записвахме радио „Метроном“, което заглушаваха и понякога бъркахме „жиците“ на Джими Хендрикс с пиукането на огромните заглушители, които държавата инсталираше, за да не се повредим.

После намирахме найлонови „пластинки“ с Висоцки, когото слушахме толкова тайно, колкото и „Бийтълс“…

Младостта е красива със своите тайни, които насълзяват в преклонна възраст очите на старците, които задължително са били млади… Забраната създаваше естетически категории, оформяше характерите ни.

Колко ли сегашните поколения щяха да мръднат малко напред, ако не им позволяват да слушат чалгата на Слави, която също формира естетически стойности, които напомнят на болна от детски паралич и рахитясала младост… Но, за Висоцки.

Висоцки също го слушахме така, както слушахме Джон Ленън. Окуджава…

По-късно и „Афганските“ песни на Розенбаум. Те не минаваха през „вражеските“ радиостанции, а през куфарите с двойни дъна на пристигащите си от Коми българи. Сега такива тайници има за наркотици.

Значи първите наркотици, които влизаха в страната ни бяха руска музика. Моряците вкарваха грамофонни плочи и ги продаваха на баснословни цени. Тогава май от плочи и книги се изкарваше повече, отколкото от наркотиците сега. Честна дума, така беше.

Когато осемдесетте години в Русия излезе „Нерв“ на Висоцки разправят, че успели да разкачат вагона с тиража на книгата в Русия, да го отбият в глуха линия… И да го продават за по петстотин долара бройката… При това вече не бе „забранен“…

Понякога си мисля, че тази „забрана“ я създавахме ние, защото бяха песни за войната, за алпиниста, за Таганка… Официално никой не го бе забранил, само не се издаваше официално. Което вече беше забрана.

И го слушахме сврени в студентски и бекярски квартири, като спускахме завесите, за да не се види какво слушаме отвън. Сигурно тогава се е появило това: „Гледам и не вярвам на ушите си“… Да се слуша музика в един период от време се искаше смелост…

Както и сега… Защото да слушаш Висоцки, Розенбаум и Окуджава сега се приема така, както и тогава… Тогава се заглушаваше „Свободна Европа“ и „Метроном“…

Сега, за да слушам руска музика трябва пак да спусна щорите, защото шушукайки си хората минават после покрай теб и те обвиняват, че си Путинофил…

А Висоцки дори не бе го предвидил в песните си. Нито Окуджава. А когато в България Слави мечтаеше за „едно ферари с цвят червен“, Розенбаум се дереше от мъка в едно „Черно лале“, което връща мъртвите от Афганистан.

"Така наричат вертолетите, които връщат руските войничета, загинали в Афганистан, за да ги погребат в Родината) Сигурно там вече се раждат песни за други „Черни лалета“, които връщат убитите русначета от Украйна. Ама как да го разберем, като вече сме омацани с онази боя: „Слуша руска музика“…

Е, вдигнах щорите. Сега знаете какво слушам – каквото и преди съм слушал. Защото някъде в Русия пееха бунтовните си песни, а при нас бунтът се изразява не дори в слушането им. Защото ние не слушаме, а ПОД-слушваме какво се пее в тези песни... А някои и буквално подслушват какво слушаме и пак те сочи с показалец на тези, които трябва да знаят...

*От фейсбук