Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Тридесет години изминаха от паметния 15 януари 1992 г! Бяхме първи в.. Евродепутатът Александър Йорданов

ПАМЕТ: КАК ПРИЗНАХМЕ Р МАКЕДОНИЯ

За признаването на Р Македония от страна на България разказвам с много подробности в книгата си „Неудобни думи”, която издадох през миналата година. Тук ще припомня най-важното.

На 8 септември 1991 г. в Македония се проведе референдум за независимост от Югославската федерация. Над 95% от участниците в него казаха „да“ на независимостта. Десет дни по-късно македонският парламент прие Декларация за независимост, а на 17 ноември прие и конституция. Пред всички държави застана въпросът за признаването на новата балканска държава.

По това време бях председател на Комисията по външна политика на 36-то НС. Председател на Комисията по национална сигурност бе покойният за съжаление Йордан Василев, съпруг на вицепрезидента Блага Димитрова. Двете комисии, както поотделно, така и заедно обсъждахме проблема. Същото правеха в различни формати президентът д-р Желю Желев, премиерът Филип Димитров, председателят на парламента Стефан Савов, външният министър Стоян Ганев.

Д-р Желев и Савов бяха на различни позиции. Президентът се колебаеше, а председателят на парламента се застъпваше за координиране на позицията ни с тази на Германия. Той смяташе,че не трябва да избързваме. Д-р Желев бе за признаване на македонската независимост, но не и за признаване на „македонска нация“. Становището на Филип Димитров бе по-близо до това на президента. Стоян Ганев обратно - споделяше позицията на председателя на парламента.

Дилемата, пред която бяхме изправени, бе повече от историческа. България трябваше да постъпи, водена от „историческата романтика“ или от европейския разум, като страна, която желае някой ден да стане член на европейското семейство. Романтиката означаваше първи да подадем ръка на „своите братя“, защото имаме историческото право на това. Разумът диктуваше да съобразим своята позиция с държавите от Европейската общност, още повече, че в този момент те сенамираха пред далеч по-важно решение – подписването на договора от Маастрих, който създаде възможност за изграждане на Европейския съюз. Важни бяха и предполагаемите реакции на САЩ, Турция и Русия.

Според мен проблемът не бе в скоростта на признаването, а двусмислеността на въпроса, зададен на македонския референдум и респективно – отговорът, който бе получен. Въпросът изключваше отговор с „не“ и гласеше: „Дали сте за суверенна и независима държава Македония, с право тя да влезе в бъдещ съюз на суверенни държави на Югославия“.

От една страна имахме съгласие за независимост, но от друга македонските граждани не изключваха възможността в бъдеще да станат част от нова югославска федерация.

На заседание на Комисията по външна политика, проведено на 20 декември 1991 г., на трпимата големи – президент, председател на парламент и премиер, изслушаха прочетената от мен позиция на държавите членки на Европейската общност. От нея ставаше ясно, че признаването на независимостта на югославските републики предполага изпълнението на определени условия. Всички те – Словения, Хърватия, Р Македония и Босна и Херцеговина (тя още не бе обявила независимост!) до 23 декември трябваше да заявят позицията си по четири въпроса. След като чу позицията президентът заяви, че България не би трябвало да признае независимостта на югославските републики преди Европейската общност, защото всяко избързване конкретно за признаване на Р Македония ще бъде изтълкувано като „наша корист“. Той дори обърна внимание на думите на гръцкия външен министър Андонис Самарас, който бе „заплашил“, че ако признаем „сепаративно Скопие“, това може да доведе до скъсване на отношенията между нашите две страни.

Премиерът пренебрегна становището на Европейската общност и разсъждаваше за това колко е важно да бъде гарантиран мирът. Тезата му бе, че евентуалното непризнаване на Р Македония ще открие възможност „войната да продължи на друго място“. Имаше логика в тези му разсъждения, защото наистина действията на Слободан Милошевич в този период бяха непридвидими. Същевременно Димитров каза че, ако признаем първи Р Македония, ще направим „една огромна стъпка напред“, тъй като ще преодолеем негативните мнения спрямо нашата „традиционна политика от миналото“. Стефан Савов изрази становище, че позицията ни трябва да бъде „предпазлива“ и в никакъв случай „индивидуална“. Йордан Василев обърна внимание, че преди да пристъпим към едно или друго решение, трябва да си осигурим подкрепата на Русия. Ден по-рано Комисията по национална сигурност бе взела витиевато решение, според което е необходимо едновременно да бъде призната независимостта на републиките Словения, Македония и Хърватия, но това да стане „редом с първите държави, които го извършат“. Комисията не казваше, че ние трябва да бъдем първата държава. Същият ден – 19 декември, имаше и закрито заседание на парламента, на което това решение на Комисията по национална сигурност получи одобрение. То практически казваше да не избързваме, но и да внимаваме да не изтървем „момента“.

В дебата участваха и представителите на БСП Жан Виденов, Клара Маринова, Филип Боков и др. Тяхната позиция бе за предпазлив подход.

Моята позиция бе балансирана, защото не възприемах обсъждания държавнически кат като състезание. Много често в политиката е като в живота – последните стават първи. Трудно ми бе да си представя, че в Скопие ще оценят по достойнство нашето първенство. Още повече, че там управляваха бивши комунисти с яка югославска закалка. Самият факт, че точно те инициираха референдума за „независимост“ ми се струваше подозрително. Но имаше и вътрешнополитическа причина за моята по-въздържана позиция. Това бе оформящият се вече конфликт между Стефан Савов и д-р Желю Желев. Той се прояви и по време на това заседание.

Отново възникна спор между тях къде трябва да се формира външната ни политика. Савов правилно настояваше, че България е парламентарна, а не президентска република и следователно в парламента трябваше да се вземат най-важните политически решения. Д-р Желев се засегна от тези му думи и реагира в смисъл, че парламентът е само висш законодателен орган, но не и най-висш орган на държавната власт. Изпълнителната власт в лицето на премиера Филип Димитров замълча деликатно.

Като председател на парламентарната група на СДС не исках да се стига до конфронтация. Трябваше да бъдем единни, защото пред нас бе огромно историческо предизвикателство: смяна на политическата система и трайно отстраняване на комунистите от власт. Имах информация, че в Министерския съвет също няма единство по въпроса.

Отмина Коледа и на 27 декември въпросът бе обсъден и на заседание на Националния координационен съвет на СДС. Решението, което приехме, бе за признаване на независимостта на Р Македония с едновременното признаване на всички югославски републики. Но оставихме въпроса за преценката кога да стане това на нашето правителството.

На 7 януари 1992 г. се проведе ново заседание на Комисията по външна политика в присъствието на министъра на външните работи Стоян Ганев. Той информира депутатите, че предния ден се е състояло закрито заседание на правителството, на което е взето решение българската дипломация да направи всичко възможно, за да не бъде България единствената страна, която ще признае македонската независимост. Ганев изрази и личната си позиция, а именно, че трябва към този въпрос да се подходи предпазливо, с умереност и въздържаност. И призна, че не е срещнал разбиране в Брюксел по въпроса за едно бързо признаване.

Следващото заседание на Комисията бе на 14 януари., вторник. В него взе участие заместник-министърът на външните работи Стефан Тафров, тъй като министър Ганев бе на официално посещение в Германия. Неговият заместник ни информира, че в министерството разполагат с „неофициална информация“ от посланичката ни в Брюксел Леа Коен, че се очаква решението на специалната комисия създадена по въпроса за признаването на независимостта на новите независим държави и ръководена от бившия председател на френския Конституционен съд и бивш министър на правосъдието Робер Бадентер, да даде възможност на всяка европейска страна да постъпи според своята политика.

Към този момент югославската армия още не бе напуснала казармите в Македония и можеше да се окаже, че признавайки македонската независимост Европа получава „окупирана държава“. Затова и в изказването си употребих старият израз за Македония като „ябълката на раздора“ на Балканите. Същият ден разговарях по телефона с министър Ганев, чиято визита в Германия продължаваше. С него бяха и двама от влиятелните депутати в тогавашната парламентарна група на СДС – Венцеслав Димитров и Георги Марков. Извън България, на посещение в Испания, бе и председателят на парламента Стефан Савов. Стоян Ганев настоя да изчакаме неговото и на Савов завръщане в страната и тогава да се вземе окончателно решение. Информирах премиера за това му мнение. Оказа се, че Филип Димитров е запозднат с него.

На 15 януари следобед дебатът продължи на съвместно заседание на Комисията по национална сигурност и Комисията по външна политика. Тогава изразих мнение, че би трябвало да имаме предложение за решение на правителството, което да обсъдим. Йордан Василев ми възрази с тезата, че заседаваме, защото правителството очаква ние да му дадем мандат да вземе решение. В отговор цитирах външния министър на Германия Ханс Дитрих Геншеркойто бе заявил пред министър Ганев, че България не трябва да избързва. Но това заседание затвърди в мен опасението, че в СДС вече е започнал разлом и подмолно течеше някаква необяснима за мен борба за „първенство” между Филип Димитров от една страна и Стефан Савов и Стоян Ганев от друга.

Денят бе сряда и веднага след заседанието на двете парламентарни комисии при президента д-р Желю Желев започна заседание на Консултативния съвет по национална сигурност и отбрана. На него не присъстваха Филип Димитров, Стефан Савов и Стоян Ганев. Участваха Йордан Соколов – министър на вътрешните работи, Димитър Луджев – министър на отбраната и Светослав Лучников – министър на правосъдието, вицепрезидентът ген. Атанас Семерджиев и заместник-министърът на външните работи Стефан Тафров. Именно последният прочете телеграма от Стоян Ганев за разговорите му с германския външен министър Геншер, както и доклад на посланика ни в Белград Марко Марков. След което се опита да наклони везната в полза на т.нар. по-късно „бързо признаване“, като изнесе информация, получена според него от разузнаването ни, че Турция се кани да стане първата страна, която ще признае новата република. И досега мисля, че това бе блъф от страна на Тафров. Минават вече тридесет години и никой друг не е потвърдил такава информация. А няма причина, ако тя съществува да се скрива.

На това твърдение на заместник-министър Тафров реагира ген. Семерджиев, но и той изрази позиция, че трябва да бъдем ако не първи, то сред първите в признаването на македонската независимост. Димитър Луджев и Светослав Лучников заеха сдържана позиция, но по принцип подкрепиха предложението за признаване. Министърът на отбраната дори употреби израза „не бива съвсем коубойски да действаме”. Президентът д-р Желев този път бе по-категоричен и във встъпителното си слово също използва оформящия се като парола израз: „да бъдем първите или измежду първите, които ще признаят тези републики...“. Съветът приключи без да вземе окончателна позиция.

Късно следобед се състоя и кратко съвещание в кабинета на министър-председателя. Той почти не участваше в разговора, но слушаше внимателно. Затова и останах с впечатлението, че и днешния ден ще премине само в безплодни разговори. С Йордан Василев си тръгнахме пеша към парламента.Разговаряхме затова, че т.нар. бързо признаване може да доведе до конфликт в правителството . Съгласихме се, че е по-добре да се изчака завръщането в страната на външния министър и на председателя на парламента. И двамата познавахме много добре избухливият характер на министър Стоян Ганев, знаехме и колко чувствителен е при пренебрегване на мнението му председателят на парламента Стефан Савов. Затова и не бе трудно да прогнозирам, че разминаването между Савов и Димитров по този изключително важен държавнически акт ще остави трайни негативни следи в отношенията помежду им. Така и стана. В следващите месеци неразбирателството между тях се усили.

В парламента заседанието продължаваше. Ръководеше го заместник-председателят Снежана Ботушарова. В 19:20 ч. неочаквано в пленарната зала влетя Филип Димитров. Веднага се досетих каква е целта на тази му късна визита и поисках процедура за удължаване на времето за заседание до 20:30 ч., От парламентарната трибуна премиерът прочете решение на правителството, с което то, след „анализ на всички налични данни“, получени по дипломатически канали, признава независимостта на републиките от бивша Югославия – Словения, Македония, Хърватия и Босна и Херцеговина. Аргументът, който Димитров изтъкна, бе желанието на страната ни за мир и стабилност на Балканите.

Народните представители от СДС и ДПС аплодирахме бурно това му изявление, а от средите на БСП го посрещнаха с възгласи: „Ууу!“

Затворихме си очите за парадокса, че към този момент Босна и Херцеговина не бе провела още референдум за независимост и вероятно правителството ни очуди света изпреварвайки с решението си народния вот. По-късно стана известно, че Филип Димитров е съгласувал действията си с д-р Желю Желев, който от своя страна бе подготвил обръщение към нацията. Депутатите от всички парламентарни групи бяха изненадани. Но моментът бе наистина драматичен и исторически. Затова и светкавично след изявлението на премиера като председател на парламентарната група на СДС поисках думата и защитих правителственото решение.

Определих го като акт „добър за демокрацията на Балканите“ и „исторически необходим“, защото разпадането на Югославия не е въпрос на политика, а на морал и историческа справедливост. Опитах се да убедя народните представители, че съседите ни искат да избягат от комунизма и бедността. Вярвах, че искат новата им държава да бъде по-добра и справедлива от Титовата федерация на „дружбата“. Обясних, че с това си решение България поставя граница между миналото на Балканите, обременено от комунизма и национализма, и бъдещето в което ще владее демокрацията и свободата. Говорейки от парламентарната трибуна си мислех и затова, че балканските държави разбират своята история като плетеница от разделителни линии. Поколения балкански политици бяха превърнали философията на разделението в политическо ежедневие и в доходоносен бизнес. А историята на Балканите е като спукано гърне, от което все още изтича горчив опит. Защитих позицията на правителството за признаване на независимата македонска държава и за установяване на дипломатически отношения с нея.

Когато се върнаха в България и се запознаха с текста на стенограмата от това парламентарно заседание, Стефан Савов и Стоян Ганев останаха разочаровани от моята позиция. Те я възприеха в чисто партиен план като „преминаване в лагера на Филип“. Кризата в СДС бе започнала. Политици заемащи високи постове не само в коалицията, но и в държавата, се самозабравиха в своето „аз“, в своя показен нарцисизъм и „величие“.

Стоян Ганев се завърна в София минути след като премиерът представи решението на правитгелството в парламента. И още там на летището е информиран за това решение. Първата му реакция е, че ще подаде оставка. Когато завърналите се също с него Георги Марков и Венцеслав Димитров разбират, че „фитилът е запалил“ Стефан Тафров, те искат незабавно неговата оставка. И няколко дни по-късно Тафров наистина си подаде оставката. След външния ни министър и завърналият се от Мадрид председател на парламента Стефан Савов заговори за „оставка“, но вече имаше предвид своята и тази на Филип Димитров. Това бяха абсолютно ненужни егоцентрични изблици и ненужно политическо дърлене. Но истината е, че Република Македония тръгна по пътя на изграждането си като млада държава, а СДС пое към своя политически срив. Опитах се да го спра. Но това е друг разказ.

Тридесет години изминаха от паметния 15 януари 1992 г. Бяхме първи в признаването на новата държава, но македонските политици не оцениха това. И продължиха своята антибългарска политика. Продължават я и днес. Затова и си мисля, че сега не трябва да бързаме. Все някога Скопие ще започне преговори за членство в ЕС. Важно е това някога да бъде от полза и за нашата страна. Към момента то не е.

*От фейсбук!