Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Как съдбата се реваншира на Вазови заради спасителен жест От ляво надясно: Петра Танчева, Вяра (едната й дъщеря), Костадинка и Петър (внучета), Митра (снаха), Христо (син) и баба ми София (втората й дъщеря) СНИМКА: ЛИЧЕН АРХИВ НА АВТОРА

Великият писател сваля шапка, за да поздрави 8-годишни деца

Помолил малката Софи да му подрежда книгите

Позволил на детето да се учи да пише с неговата писалка и листа

Когато късно вечер прелиствам своя "рояк от спомени свещени", аз често се връщам към една пожълтяла и поизтъняла от времето семейна страница. Една софийска история от началото на XX век.

Една страница за суровата бежанска участ на моите предци от Кукуш (Егейска Македония), които съдбата довежда в столицата и по магичен начин свързва с народния ни поет Иван Вазов. Мастилото по тази страница все някога ще избледнее, но споменът за примера на един от най-значимите български възрожденци ще остане завинаги в сърцето ми и ще се предава на идващите след мен.

Отдавна е било това...

Но нека се знае и помни, за да не гасне светлината на Доброто.

Четете тук ПЪРВА част 

На сутринта приставът бил пред вратата на прабаба ми, а встрани спокойно преживяли два бели коня, впрегнати във файтон. Настанила се Петра с невръстните си деца, а файтонджията им помогнал да наредят оскъдния багаж отзад. Конете скоро излезли от крайния квартал "Коньовица" и зачаткали с копита по паветата на "Пиротска". Красива била София, особено след като пресекли моста на ул. "Одрин". Малките схлупени къщурки на коньовичарите, приличащи по-скоро на колиби, вече били останали назад. Сега пътят им минавал през спретнатите улици на "Ючбунар" с големи и зографисани черкви и с високи сгради, каквито Петра дори и в Солун не била виждала. Но тя и децата най-много се радвали на червените и звънящи трамваи, в които пътували гражданите, а някои от по-смелите се возели направо на стъпалата.

Най-после файтонът стигнал до ул. "Раковски" и поел нагоре по наклона. И точно когато се изкачили на високото, камбаните на храма "Св. Николай" екнали, отбелязвайки поредния кръгъл час. Петра в захлас се загледала в златните кубета на отсрещната черква и се прекръстила. След още няколко минути конете свърнали вляво и файтонът спрял на ъгъла на ул. "Вълкович" (днес ул. "Иван Вазов" – бел. авт.) и ул. "Раковски". От този миг нататък започнал новият живот на семейството на моята баба София. Благодарение на предоставената от Иван Вазов малка пристройка (която и до днес си стои в двора) майка ? Петра успява да подреди там своята жадувана обител, да отгледа и да възпита своите деца. Те израстват под грижовната ръка и авторитета на великия ни поет и родолюбец. В замяна на този великодушен жест прабаба ми Петра с радост приела да помага в голямото домакинство на Вазови. Така успяла да припечелва и някой лев, като за храната и за подслона у Вазови тя не дължала нищо.

Баба ми София с охота се връщаше към онези спомени винаги щом я помолех. Тя не пропускаше да подчертае колко внимателен бил Вазов към всички, особено към тях - децата. Забелязвайки как още от най-ранна възраст баба ми проявявала интерес към книгите, Вазов понякога питал майка й Петра дали може Софи (както на галено я е наричал) да подреди книжките му някоя сутрин. Баба ми споменаваше как лампата му светела до късно през нощта, а сутрин, щом излезел по работа, тя влизала в царството, за което винаги била мечтала. Навред имало стотици книжки с цветни рисунки по тях. Забърсвала книгите с усърдие, разглеждала ги с часове, а след това грижовно ги подреждала в библиотеката на поета. Сетне сядала на масата и многократно изписвала азбуката. Хартия и мастило имала в изобилие. Компания й правел малкият семеен любимец на Вазови, черното кученце Буби, което вероятно и днес стои препарирано в къщата музей (там беше поне до 1977 г.). Връщайки се у дома, Вазов никога не пропускал да благодари на детето за помощта или пък да го похвали за старанието, с което малката София се упражнявала с дървената перодръжка.

Скоро София започнала да ходи на училище. Заедно с нея на училище тръгнала и Събка, внучката на народния поет. Веднъж, връщайки се у дома с две други свои съученички, баба ми видяла как по отсрещния тротоар минавал Иван Вазов. Бил както винаги елегантен, с неизменното си бомбе и с бастун в едната ръка, а под мишницата на другата носел вестници.

- Добро утро, господин Вазов! – извикала малката София, а двете й дружки я зяпнали, смутени от нейната дързост, без да подозират нищо

Но какво било тяхното учудване, когато достолепният възрастен господин се спрял, обърнал погледа си към отсрещния тротоар, повдигнал леко бомбето си и отвърнал:

- Добро утро, Софи! Добро утро и на вас, момичета!

Децата останали изумени от любезното отношение, с което този всеизвестен и възрастен човек ги удостоил. Миг след това, смутени от тази чест, те закрили лица с длани и побягнали нанякъде, смеейки се звънливо. Вазов също се позасмял и спокойно продължил по "Раковски", като същевременно всички минаващи край него мъже сваляли своите шапки в израз на почит.

Бях чувал този спомен от моята баба още през седемдесетте години на миналия век и от своя страна го разказах на моите съученици в един час по българска литература. Обаче едва след години оцених какво е означавал този формален на пръв поглед жест.

Човекът, повдигнал духа на многострадалния ни народ чрез безсмъртните си творби, родолюбецът, поставил с перото си чуждите хулители на отечеството ни на мястото им, видният общественик, великият Иван Вазов свалил шапка на осемгодишни момичета. Какъв по-ярък пример за великодушие, добро възпитание и смирение може да бъде даден на едно дете?!

Моята баба разправяше, че това е бил най-щастливият период от детските й години. Няколко години след смъртта на народния поет през 1921 г. семейството на Петра Танчева стъпва на крака. Дъщерите и синът й завършват гимназия, заживяват самостоятелно и започват да работят. Впоследствие баба ми София се омъжва за дядо ми, който също е бежанец, но от Ениджевардарско, Гевгелийска епархия, оставайки сирак след потушаването на Илинденско-Преображенското възстание. Двамата купуват на изплащане скромна къща на ул. "Бачо Киро". Баба ми отгледала двамата си синове в тази къща, където била пренесла и получените Вазови завети, неговата естетика и родолюбие. Споменаван винаги в неделните молитви на баба ми, неговият портрет стоял на най-лично място в дома им заедно с портретите на Гоце Делчев и Тодор Александров.

Ала и тази идилия, за съжаление, също не траяла дълго. В ранната сутрин на 10.01.1944 г. сирените зазвучали за пореден път и баба ми едва успяла да изкара навън двамата си синове и да влязат в отсрещното бомбоубежище. Секунди след това се чул ужасен тътен. Взривната вълна ги донатикала в тесния коридор, но семейството оцеляло. След като излезли навън обаче на мястото на малката им китна им къща зеела огромна, пушеща яма. Само за миг бъдещето отново изчезнало – и дом, и история, и имущество. Ала съдбата пощадила живота им.

Тук летописът ми би трябвало да завърши, ако през същия този януари на 1944 г. провидението не бе решило да довърши епизода за Вазов по един уникален и дори сакрален начин. След като къщата ни била разрушена от англо-американските бомбардировки, коравите ми дядо и баба не се предали. Те и децата им били временно настанени при приятели на ул. "Раковски". Всяка седмица дядо ми изминавал разстоянието от София до Самоков и обратно с колело, носейки на багажника си голям чувал с картофи, с който семейството успявало да се прехрани в тези дни на глад и несигурност.

Въпреки несгодите обаче децата искали своето и не спирали да се пързалят с шейни по заледените улици. В един от поредните пъти, когато баща ми се спускал с кормилачка (саморъчно направена плоска и дълга шейна от две части – дълга задна, на която се сядало, и предна къса, която служела за кормило и се направлявала с крака – бел. авт.) по една от централните улици, той забелязал голямо портмоне в снега до една от полуразрушените къщи.

Отворил го, а в него, както ставало в приказките, лъснали шепа златни монети, златен пръстен с диамант и други златни бижута. Баща ми веднага отнесъл портмонето на майка си, като обяснил точно къде го е намерил.

Баба ми скочила начаса да носи портмонето в полицията, но нещо се сетила и взела да чете надписа по пръстена. Видяла, че в гънките на портмонето имало и някаква квитанция. След като я прочела, тя наредила на баща ми:

- Тичай право при госпожа Вазова на същия адрес и ? дай това портмоне! Къщата, пред която си го намерил, е на Вазови. (Става дума за къщата на друг член от фамилията Вазови, най-вероятно на негова сестра - бел. авт.)

Вероятно са го изпуснали нощеска, бягайки към скривалището. Иди и им прати поздрави от Софи.

Баща ми отива начаса и изпълнява това, което е заръчала майка му. Така добрината на Иван Вазов, сторена през 1914 г. на страдащите ми близки, се връща на друг член от семейството му тридесет години по-късно. По този чуден начин чрез ръката на моя баща и с помощта на баба ми София съдбата се реваншира на Вазови заради спасителния жест, който народният поет е направил някога към моя род.

Да е вечна паметта му и песните му винаги да се четат!