Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Иван Вазов приютява вдовица с 4 деца, бягаща от геноцида в Македония

Писателят бил един от хилядите, поискали да дадат дом на пострадалите от ужасите в Егейска и Вардарска Македония

За да скрие златните пендари на границата, жената ги стъпкала в калта

Вкарва воловете в заблатена местност, за да осигурят с копитата си вода

Когато късно вечер прелиствам своя "рояк от спомени свещени", аз често се връщам към една пожълтяла и поизтъняла от времето семейна страница. Една софийска история от началото на XX век.

Една страница за суровата бежанска участ на моите предци от Кукуш (Егейска Македония), които съдбата довежда в столицата и по магичен начин свързва с народния ни поет Иван Вазов. Мастилото по тази страница все някога ще избледнее, но споменът за примера на един от най-значимите български възрожденци ще остане завинаги в сърцето ми и ще се предава на идващите след мен.

Отдавна е било това...

Но нека се знае и помни, за да не гасне светлината на Доброто.

Една от най-позорните и двулични страници от историята на европейската цивилизация до ден днешен остава непрочетена и почти забранена – премълчаваният геноцид срещу българите от Егейска и Вардарска Македония, които са били преобладаващият етнос по тези земи до първата половина на 20-и век. Няма нито един наследник на македонски българи, който да не се е питал поради каква зла орисия е била допусната тази велика неправда, за която отдавна не се говори на международно ниво. И защо в Европа, в най-свободомислещата и толерантна част от света, продължава фаворизирането на историята и жертвите на едни народи за сметка на други.

Една страница, очевидно останала недочетена и незаслужено прескачана от повечето политици, историци и медийни продуценти от т.нар. Велики сили. Защото прочетеш ли я, сърцето ти няма да намери покой, докато не разбере причините, поради които Небето е допуснало България да претърпи този ужасен крах едва 40 години след освобождението си от петвековната тирания. Но както се казва, тежките времена раждат велики уроци, велики личности и велики дела. Славата и свидетелствата за тези дела трябва да бъдат пренасяни напред в годините "от урва на урва и от век на век", за да служат за пример на идващите поколения българи. Затова днес ще се опитам да допиша тази страница с още няколко реда.

В края на юни 1913 г., когато силите на Антантата нападат и опустошават егейската част на Македония, огромни маси от коренното българско население тръгват да търсят спасение в посока Горна Джумая, София, Пловдив, Бургас и Варна. Силите са неравни – разделената българска войска е принудена да се сражава с три пъти по-голяма армия. Зверствата срещу мирните жители са нечувани и са продиктувани от естественото им нежелание да променят езика и българското си самосъзнание. Някои семейства успяват да се доберат навреме до заставата при Петрич, докъдето са изтласкани основните сили на българската войска. Други обаче не успяват да сторят това навреме. Оттук нататък животът на стотици хиляди македонски българи се променя завинаги.

Сред неуспелите да напуснат родния Кукуш навреме е и семейството на моята баба София. По онова време тя е само на две годинки, носена на гръб от своята майка Петра Танчева. Заедно с другите три нейни деца и малко покъщнина те са возени на волска каруца. Повечето мъже от рода ги няма – едните са в четите и с оръжие в ръка бранят родната земя, а други са в солунските тъмници или вече са избити. На север били поели стотици други впрягове от кервана на спасението. Обръщайки се назад, те виждали единствено дима от пожара, погълнал завинаги Кукуш и българската история на този край (но дали завинаги, това само Бог предстои да каже). Там някъде са догаряли къщата и нивите на моя род по линия на прадядо ми Стойчо – син на православния свещеник Христо Танчев, известен като един от основните борци за запазването на българската епархия в Егейска Македония преди Освобождението. Половин век по-късно домът на прадедите ми в Кукуш е и една от главните тайни явки на ВМОРО (Вътрешна македоно-одринска революционна организация - националноосвободителната организация на българите в Османската империя), където са намирали подслон и подкрепа Гоце Делчев, Даме Груев и Тодор Александров.

Вървял керванът под палещото юнско слънце. Водата не достигала. Покрай каруците тичали и плачели босоноги български дечица, осиротели след варварския геноцид. Жените, довчера жънали същите ниви, през които сега минавал бежанският им път, скубели косите си от отчаяние и мъка. Освен свидните човешки жертви неизброими са били и икономическите загуби за българското население от Егейска Македония (само семейството на моя род притежавало стотици декари ниви и над 1000 глави добитък).

Допреди тази злощастна година българите в този край се радвали на изобилните плодове от своя труд, а близостта със Солун и пристанището им гарантирала постоянен пазар за продукцията за година напред.

Но през лятото на 1913 г. бъдещето изчезнало. Останал само коларският път на север, а в края му се била изправила Беласица с все още белите си върхове. Имало само малко до стъпването на територията, където всеки бежанец вече попадал под закрилата на българската войска и на Царство България.

Пътят на злощастния керван минавал през последния гръцки военен пост. Заредили се безкрайни проверки на багажа. Единственото нещо, от което проверяващите се интересували, били парите и семейните златни ценности, които бежанците били успели да вземат със себе си в паническото бягство.

След като заграбили плодородните български земи из Солунска околия, новоизлюпените колонизатори се стремели докрай "да изцедят" и последните материални ресурси на бежанците от Егейска Македония. На мястото на стария нашественик се настанил нов.

Дошъл редът за проверка и на каруцата, в която пътувала прабаба ми Петра с челядта си. Облечена все още цялата в черно заради отровения си наскоро в солунските тъмници брат, тази слаба, но волева женица слязла от каруцата. После незабелязано отвързала и пуснала в калта гердана си с фамилните златни пендари, като стъпила върху тях, за да не ги намерят проверяващите при претърсването на дрехите ?. После подала тескерето си.

На въпросите на гръцкия офицер: "Метаферете хрисо?" и "Кувалас хрисо?" (тоест дали пренасят злато), прабаба ми Петра отвърнала: "Не те разбирам". Офицерът повторил и потретил въпроса си на гръцки, но баба Петра упорствала: "Гръчки не разбирам". Зад тях колоната от волски каруци спряла.

Петро, Петро мари – викали? от каруците назад. - Тоя те пита злато дали носиш!

Вдовицата обаче не трепнала и повтаряла едно и също: "Аз гръчки не разбирам!". Накрая офицерът кандисал и види се, знаейки български, през зъби процедил:

- Жлато, жлато носи?

- Не носи!

"Жлато" ей тамо ке търсиш! – сопнала се прабаба ми Петра и със сълзи на очи посочила назад към димящия южен хоризонт, зад който догарял Кукуш.

Накрая дежурният махнал с ръка да тръгват. Миг след това Петра нарочно пуснала забрадката си на земята и после заедно с нея пак така незабелязано загребала изпод нозете си и накита със златните пендари. Каруцата подкарала към Беласица. Накрая пресякла българския кордон и българските военни записали имената им и местата, откъдето идвали. Сетне нощували край заставата, а на сутринта потеглили към София, като вървели срещу течението на Струма. При село Марикостино реката останала встрани от пътя и непоносимата жега бързо изчерпала запасите от вода в стомните. Тогава баба Петра повела воловете към една местност с яркозелена трева, където тежките крака на добитъка скоро потънали в меката глина. Когато ги измъкнали обратно, в дупките от волските крака се стекла вода, достатъчна, за да задоволи нуждите на няколко души. Така се спасили от изгарящата ги жажда и отново хванали на север, тешейки мъката си с една стара македонска песен, възпяваща неволите на странника:

"По друм одам, майче, по друм шетам (2).

Аман, аман - друм перница (възглавница), майче, друм постела…" (Днешният вариант на тази песен е популяризиран от разложката певица Радостина Паньова – бел. авт.)

След няколко дни пристигнали в София. Заредили се месеци на изпепеляваща тъга по изгубения край и близки, месеци на немотия, несигурност и риск от болести. Семейството на баба ми оцеляло през тези тежки месеци благодарение на грижите на тогавашната българска държава и на укритите пендари на майка й. Животът им бил спасен, но пребиваването на вдовица с четири деца в приютите за бежанците в квартал "Гевгелийски” и "Захарна фабрика" не предвещавало спокойно бъдеще за децата на баба Петра. Сиромашията и несигурността станали ежедневие. Произхождаща от богата фамилия, която доскоро процъфтявала и осигурявала работа на десетки други хора в Кукуш, сега вдовицата била принудена да живее на ръба на оцеляването.

Но това не я сломило – калената в кърска работа жена не жалела сили и правела за децата си каквото било по силите ?. Така минала година. И точно преди отчаянието да пусне своите отровни пипала в сърцата на клетите ми предци, дошла надеждата, предрешена като квартален софийски пристав, който една ранна сутрин потропал на вратата на баба Петра Танчева:

- Петро! Ей, Петро ма?! Излез и тръгвай подире ми в общината!

- Шо бре, Панде?! Шо сакаш?! – неразбиращо и притеснено попитала баба Петра.

- Да идваш, викам, да те водя по-скоро в общината, щото нов дом ще имате! Дом ще имате, викам! – настоявал приставът.

Прекръстила се Петра, заръчала на децата да не излизат и да наглеждат малката София, а после припнала след пристава. Тогава за първи път Петра се качила на трамвай и след минути се озовали в общината, където разни господа в цилиндри и френски дрехи давали разпореждания и насочвали гражданите към различните гишета. Дошъл и редът на баба Петра.

- Име? – запитал мустакатият чиновник.

- Петра Танчева.

- Родом?

- Село Гърбашел, Кукушка епархия.

- Народност и вяра?

- Българка. Източноправославна.

- Роден език?

- Български.

- Деца?

- Христо, Вяра и София. И уще една момичка со мене имам, братова е. Сите са кръстени, ей ги кръщелните – рекла Петра и подала документите.

- Добре. Съвпада – рекъл чиновникът, следейки в тефтера си текста над една дървена линийка, след което продължил:

- По волята на Н.В. цар Фердинанд и на българското отечество от днес ти и децата ти сте записани като жители на град София. Като такива ви е отреден постоянен адрес и сте разпределени да живеете в дома на многоуважаемия г-н Вазов на ул. "Вълкович" 10. Там ще ти дадат и работа. Ето ти личната карта – и да я носиш винаги с теб.

Прабаба ми Петра не знаела какво да отговори. Хубавите новини били приети от нея като поредната нова крачка към неизвестното и тя с надежда погледнала към стоящия встрани пристав, който побързал да я успокои:

- Чу ли сега какво рече г-н началникът, Петро? От утре отивате да живеете при г-н Вазов! Знаеш ли кой е Иван Вазов? – вдъхновено произнесъл приставът и извадил от джоба на куртката си сгънат на четири вестник, като върху него показал на баба Петра една снимка.

- Боже! Ама как да го не знам, бре! Та това е нашиот писател - го видох връз дебелата книга, шо га подари Даме (става дума за един от знаковите герои на българските македоно-одрински революционни комитети - учителя и революционер Дамян Груев – бел. авт.) на брат ми! –зарадвала се прабаба ми Петра и се прекръстила.

- Той е, я! – отвърнал приставът и добавил: - И утре заранта да си готова с децата и с багажа – наредено ми е лично да ви закарам до г-н Вазова.

(В тези тежки години стотици видни българи от цялата страна декларират доброволното си желание да подслонят и да се грижат за бежански семейства на българи от Егейска Македония. Един от тези достойни българи е Иван Вазов - бел. авт.)