В предишната част описахме процесите и участниците, довели до парализа във всички сфери на икономическа активност на Запад през последните три години. Основателно възниква въпросът, защо тази парализа е тъй дълга и тъй дълбока.
Едни от обичайните заподозрени са: достигнатата висока степен на леверидж в пика на кризата и бавният и мъчителен обратен процес, наричан делеверидж. Да се опитаме да обясним термина популярно - леверидж е възможността с малко капитал да контролирате много. Например, ако купите имот с 1/3 ваши пари (депозит), то левериджът ви е едно към три. Ако банката има активи за 100 милиона, а собственият  капитал плюс резервите е 10 милиона, то левериджът  е едно към десет.
Левериджът дава точна представа какъв процент загуба могат да посрещнат вашият собствен капитал и резерви, ако активите ви започнат да се обезценяват. Колкото по-висок е левериджът, толкова по-чувствителен сте към неблагоприятно развитие на пазара. Това е част от обяснението, защо парализата е тъй дълга и тъй дълбока. Другата част от обяснението се крие във вашата способност да извършите обратния процес, например да добавяте собствен капитал, за да намалите левериджа, или директно да посрещнете загубите при неблагоприятен сценарий. Обратният процес показа, че населението и едрият бизнес са в различни лодки, че
размерът
има значение
- спомнете си кои бяха първите спасени. А как ще се справи населението? Логичният отговор е чрез ограничаване на потреблението и повече работа. Ограничаването на потреблението е факт вече трета година, а работата не само не става повече, а намалява. Бизнесът проклина потребителя за своя замразен оборот, потребителят проклина бизнеса за липса на работа, и така кръгът се затваря. Твърде елементарно обяснение, повтаряно ден и нощ от мастити икономисти в цял свят. Все едно да обясняваме как водата замръзва, когато температурата спадне под нулата, а стои под нулата, защото имаме лед. И при други кризи е имало подобен порочен кръг, но с малко държавна помощ и допълнителен кредит икономиката се размразяваше за година-две. Защо сега не се получава? Тук стигаме до най-болезнения капан, в който попаднаха западните икономики, изразяващ се в развитието и поддържането на изкуствената заетост. Част от тази заетост е следствие от изнасянето на производства в чужбина или затваряне на неконкурентни производства. Друга е следствие от пазарно ориентираната образователна система, в която печалбарството доведе до куп неадекватни на търсенето специалности и квалификации, както и до спад в образователните стандарти на много места.
Надеждата през годините бе безработните да се пренасочат чрез различни държавни програми към нова работа и постепенно "невидимата ръка на пазара" да осигури трайна заетост. Но без ясен отговор на въпроса,
защо същата
 невидима ръка ги е изритала на улицата
резултатът от това начинание е твърде съмнителен. В крайна сметка се оказа, че работните места на все по-голям брой хора трябва да се субсидират все по-често, пряко или непряко. А размерът и възможността за субсидии зависи от фазата на икономическия цикъл и държавните приходи, размера на дефицита и дълга. Чували сте за програмите "от помощи към заетост". В условията на предкризисен бум, на лесен достъп до кредит и щедри административни бюджети, проблемът бе леснорешим чрез замитането на безработните под килима чрез различни креативни програми. През последния икономически цикъл към сферата на услугите се добави и строителството - по правило трудоемки и нископроизводителни сфери. Сега, през последните три години, изкуствено заетите отново изплуват на повърхността. Режимът на икономии наложи отказ от редица ненужни услуги, а строителството замря. Дори умря и работодател номер едно на Америка - Осама бин Ладен, създал пряко над милион и половина нови работни места в сферата на отбраната, сигурността и охраната.
Интересно е при сегашните огромни дефицити и държавен дълг как ще бъдат изпълнени заклинанията за създаване (и поддържане) на работни места, ако се действа както досега. Действайки на сляпо, по познатия начин, държавата няма друг изход, освен да увеличи дефицита и дълга, с надеждата, че икономиката ще потръгне и скоро ще има свежи приходи, преди дългът да стане непоносим. Но ефективността на тази полиитика е нищожна, защото през годините бе създадена неимоверно сложна и тромава машина за поддържане на цикъла: субсидиране на заетост и производство - увеличаване на потреблението и кредита - нарастване на брутния продукт и бюджетните постъпления - отделяне на субсидии, стимули и помощи.
Когато нещата трета година не вървят и няма и помен от свежи постъпления, идва моментът за увеличаване на данъците. Както се вижда, дълговата спирала е подплатена не само с добри намерения, но и с голяма доза късогледство и дори невежество.Тази криза показа по безпардонен начин възможностите и умението на корпоративната и държавната администрация да оценят и управляват системния риск, отрано да откриват тенденциите и да разработват превантивни мерки и резервни планове. Когато корпорацията продава на пожар обезценени активи, а
държавата умува
 посред нощ кого да спаси от фалит,
това означава, че много хора са заспали зад волана.
Първата жертва на всяка криза е доверието. Затова, в първите дни на кризата, основната грижа на администрациите във Вашингтон и Брюксел бе как да се възстанови доверието в самите тях, че отново са будни зад волана и знаят какво и как да го направят. Институционалният капан се прояви в още по-голяма сила в Европа, където доминото на дълговата криза показа дългогодишното безсилие и безхаберие на политици и администратори. Всички големи банки в Европа години наред безпаметно и некоординирано закупуваха например гръцки дълг, докато един ден стряскащите цифри нe развалиха следобедната сиеста - и на кредиторите, и на длъжниците. Сега текат безкрайни пазарлъци кой колко и как да даде, та проблемът да се изтъркаля отвъд политическия хоризонт. Класическата рецепта за излизане от кризата - възстановяване на кредита чрез наливане на пари в обращението и шоково нисък лихвен процент - не дава устойчив резултат. Защото кризата не е ликвидна, а се дължи на неплатежоспособност, произтичаща от изкуствено поддържаната заетост и навикналата на лобистко субсидиране икономика.
Има ли стройна теория, която ще предпази държавите от фалити - в следващия брой.