Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Обожаваният Георги Парцалев бил мразен жестоко от адаша си Калоянчев

Калата завиждал на своя колега за всенародната любов, в която се къпел: “Защо той, ма?! Аз съм първият, ма!”

Пацо бил от богато семейство, учел медицина, но не ходел на изпити. Пратили го трудовак в Мадан, Енчо Багаров го спасил оттам

“Много добър беше Пацо. И дълбоко препатил. Писано му е било да живее. По една случайност се е спасил”, разказвала Стоянка Мутафова

“Беше особняк, верно, нямаше много близки хора около себе си. Имаше такива, които му се правеха на приятели и тъкмо те го обраха накрая.

Много добър беше Пацо. И дълбоко препатил.”

Това споделя приживе Стоянка Мутафова по адрес на един от своите сценични партньори. Г-жа Стихийно бедствие определя като свои приятели едва малцина, а сред тях е и повелителят на смеха Георги Парцалев. Този октомври се навършват 32 години от смъртта на обожавания комик, който издъхва от левкемия на 64 години.

“Каква история ми е разказвал... Ама явно писано му е било да живее. По една случайност се е спасил - разказва голямата актриса в биографичната книга “Стоянка Мутафова: Смях и сълзи” на Милена Нейова. - Не съм ли ти разправяла? Бил от богато семейство. Баща му имал единствения магазин в град Левски, в който продавал всякаква по-съвременна техника (за онези години) - радиоапарати, шевни машини, пишещи машини. И добре печелел бай Иван, така му викаха. Познавах се и с леля Веска, майка му, тя пък голяма скица беше и имаше страхотно чувство за хумор. И така Парцалев, след като завършил училище, записал да учи медицина. Учил, учил, осем години учил, ама на ни един изпит не се явил. Щото нали е богато момче, има пари, учи и си щрака с пръсти!

Добре, ама ги извикали тия, дето ни един изпит не са взели, и ги изпратили запас ли, какво му казваха едно време. Него го зафущили на майната си - трудовак в Мадан. Разправял ми е, че в някакво мазе живели - там спели, там се хранели. Вика: “Като се намерих най-долу, си казах: Туй ми е краят вече. Ше се мре. Оттук няма излизане!”. Не знам какви са ги вършили, но така се случило, че един от тях си счупил главата. Нямало кой да го превърже. Ни санитари, ни нищо! И понеже, систра, нали осим години съм съ въртял из медицината, вика Пацо, бях се научил поне да привързвам. Привързах му главата на тоя войник, дет се вика, живота му спасих, и заради туй ме качиха идин етаж по-горе, на светло. Там вечи по-спокойно си живейше. И направих, вика, идна групичка тиатрална. Да има с к'во да съ занимавами, ама тогава многооо така, повърхностно. И идин ден, вика, минава през Мадан Енчо Багаров със своя пътуващ театър. Той мъ спаси.”

Парцалев кани актьора и режисьор, а по-късно и един от създателите на Сатиричния театър, на тяхно любителско представление. Така блясва с таланта си пред Енчо, който веднага усеща какъв нешлифован диамант е този войник Георги. Багаров прави необходимото, за да си тръгне от Мадан заедно с него в своята пътуваща трупа. Така му тръгва на Парцалев в театъра. След това с Багаров стават партньори и играят из цялата страна свой скечов репертоар. Утвърждават се като едни от най-добрите ни комедийни артисти.

“Та, вика, систра, всяко зло за добро, защото ако ни беши това изпитание в Мадан, нямаши да срещна Енчо, нямаши да помириша ни тиатър, ни сцена. Ама на, тъй ми било писано!”

Автомобилна катастрофа в Самоков отнема живота на Багаров едва на 38 години. Смъртта му е удар за Парцалев, който плаче като дете за своя загубен приятел и един от истинските хора в неговото обкръжение. Какво да прави, продължава напред. Публиката умира за него и това се случва естествено, не е самоцел.

“Малко му личеше на Парцалев, че не е завършил. Пристъпяше към нещата, как да кажа, малко самодейно. Което пък имаше своето очарование.

И понеже талантлив, та талантлив, успяваше да компенсира това, че не е учил. Полека-лека се понаучи, защото беше много интелигентен. Но като повечето талантливи хора беше и мноооого мързелив. А публиката беше лу-да за него! Особено когато пътувахме с разните му глупотевини! Ааааа! Щурееха хората!”

Тази всенародна любов навлича на Парцалев завистта на другия наш комедиен колос. Самата Мутафова не скрива, че нейният друг легендарен сценичен партньор - Георги Калоянчев, страшно ненавиждал своя адаш. От ревност, от суета, от амбицията на артиста да бъде най.

“А Парцалев как мразеше, аууу! Яд го беше, че като пътуваме с разните му там естрадни спектакли, винаги на плаката отгоре с големи букви пишеше ПАРЦАЛЕВ и после нашите имена. Това не можеше да понесе Калата.

- Стояно, виж, пак той! Защо той, ма?! Аз съм първият, ма!”

Калоянчев бил абсолютният любимец на Тодор Живков, но Парцалев бил пръв в сърцата на хората. А освен от зрителите артистът от Левски бил предпочитана компания и от колегите си на сцената и пред камерата. С него се играело лесно. В това е била категорична Мутафова. Дълго време обаче не му дават звание.

“Защоооо?! Ти пък! Ми той беше в процеса на “различните”, нали така е модерно днес да им казват. Съдеха ги, бе! (...) Беше мнооого отдавна, когато обществото осъждаше "другите", всички бяхме "правилни" и толкоз! Какво стана, не мога да ти кажа. Пък и глей какво, имаше замесени имена на известни фигури, затова не даваха никаква информация. Само слухове се носеха. Но и аз стоях настрана от цялата тази работа, а пред Пацо се правех, че нищо не знам. И Апостол беше в процеса, но така и не стана ясно от кого е натопен. И все пак беше съпруг на голямата Маргарита Дупаринова!”

През 1964 г. народната власт подема процес срещу хомосексуалните интелектуалци, а Парцалев е арестуван заедно с други представители на изкуството по онова време. Легендата гласи, че в съда той се провикнал: “Коскоджамити съдии, а се занимават с наш'те дупетии!”.

Делото е показно и участта на обвинените е смятана за решена, но на 1 май 1968 г. хомосексуалните актове са официално декриминализирани. На следващата година големият комик става заслужил артист, а четиринайсет години по-късно - и народен артист.

През 1958 г. изиграва първата си роля в киното в “Любимец 13”, а с всяко следващо свое филмово превъплъщение все повече се превръща в легенда.

В същото време една от най-големите му страсти била към книгите - искал да притежава колкото се може повече. Изобщо падал си вещоман.

“Умреше да има богата библиотека! Четеше ли ги? Ни-ко-га! Но обичаше да ги съзерцава! Имаше една Радка, с книжарничка на малките Пет кьошета. Щом получи Радка книгите, първо трябва да ги занесе у Парцалев! Купуваше и трупаше книги като не-нор-ма-лен! (...)

Другата му страст бяха иконите! На тема икони Паци беше пощръклел, бе! Стаята му мязаше на черква! Беше я натъпкал с книги, с икони и непрекъснато свещи горяха! Мрак, пушек, топло. Как само тракаха, тракаха иконите - транк-трунк-транк-трунк. Не знам колко ги е ценял, според мен малко се правеше, но умираше за икони. Не че ги разбираше. Но купуваше, трупаше! Може би пък и щото на мода беше, пък и забранено беше. То нали забраненият плод е най-вкусен! Ама казвам ти, сестро, де що види икона, купува и туря на тавана. Все му се карах:

- Стига бе, Пацо, само боклуци събираш!

Избери хубавите, стойностните икони и ги дай в Криптата! Че там има и подходящ климат.

Щото, правичката да си кажем, пет-шест ставаха, бяха хубави, останалото - фира! (...)

А какви мебели беше накупил... мааайкооо, какви огледала - лъскави, със златни рамки. От горе до долу по стените - огледала, икони! И Тургенев, и Дикамирон, естествено! Накрая го обраха "приятелите". Сега има едно малко музейче в гр. Левски. Като отидох, хората ми викат: Айде, че те заведеме у музея. Какъв музей?! Аз като влезнах, турнали там три стола, нек'во бюро и толкоз. Нищо особено. Ни-що!”

Да притежава, да има - това била една от сериозните слабости на незабравимия актьор.

“Пустият му Парцалев, беше добър приятел, добър човек, ама си имаше един недостатък. Обичаше парите. Ей тъй, да си ги трупа, да си ги брои. Един ден отишъл той да взима хонорар на “Париж” 3, явно нещо заедно сме правили, защото под неговото име - моето. И като разбрал, че не съм си взела парите, подписал ме и прибрал сухотоооо. Не крие, веднага като се видяхме, вика: Сестра, взех ти хонорара, да знайш, че е у мен. Шти го пазя!

900 лв.! Не съм сребролюбива, но за ония години сумата си беше доста солидничка, все едно сега около пет хиляди. И си харесах едно палто, кожено, помолих да ми го запазят, докато изтегля, но се сетих, че у Парцалев имам онези пари, викам си, още малко като додам, ще си купя това хубаво палто.

И му звъня:

- Пацо - така и така, така и така.

- Добре, сестрааа, утре ще ида да изтегля пари и ше ти ги дам.

Виждаме се на другия ден, той се вайка:

- Забравих ма, сестра. Чакай малко, нидей бърза.

- Ама ще ми продадат палтото, бе!

Днеска-утре, днеска-утре, разбрах, че аз няма да си получа парите. Накрая ми вика:

- Муцо ма, знаеш к'во, сигурна ли си, че аз съм ги взел тез пари?!

Веднага разбрах каква е работата. Викам:

- Айде, не съм сигурна.

- Ми тъй де, ай да ги забравим, ма. Ни мога да връщам пари, ма.

Нещо ми съ къса от сърцето, ей тъй, ко да праая, мъъъ. Такъв човек съм, ко да прая. Само ти можиш да мъ разбиреш.

- Добре, добре, разбирам те. Айде, все едно нищо не е било.”

Други негови колеги и познати свидетелстват за това, че в същото време той не е бил скъперник, а напротив - винаги е бил щедър човек. Все пак самият Парцалев е признавал, че за него най-скъпите неща не се купували с пари, а именно здравето, приятелството и любовта. До края на живота си той живее на квартира и до сетния си дъх не се бои да се шегува и занася дори със смъртта.

“Аз съм на 64, мама Веса е на 89, баща ми Иван е на 91. Бе с една дума, сутрин кат се събудим, кой пръв ши пукни.”

Отиде си, дал всичко от себе си да направи хората по-мъдри и по-възвишени, защото смехът има силата да облагородява човека по този начин. Така казваше той.