Икономически развитите страни се намират в безпрецедентна криза. Прибързано поставеният етикет през 2008 г., като "финансова", е крайно неадекватен и дори подведе експерти и правителства да провеждат неадекватни политики за нейното смекчаване и разрешаване. Сегашната криза дълбоко засяга всички аспекти на функциониране на западното общество, защото нейният зародиш е в икономиката, финансите, демографските процеси, образованието, науката, и политическата система.
Корените на сегашната криза могат да се проследят десетилетия назад в миналото. Случващото се в момента е плод на продължително въздействие на множество фактори, които бихме могли да разделим на фундаментални и технически.

Фундаментални фактори

Разпадането на източния блок отвори огромен пазар за западните производители. Първата жертва на този процес на Запад бе науката. Започна съкращаване на средствата, отделяни за развитието на наука и технологии както в университетите, така и във фирмите. Премахването на съветската заплаха доведе до преразглеждане на приоритетите в развитието на военните технологии и редица фундаментални направления бяха ограничени. Комбинацията от отварянето на нови пазари и липсата на военна заплаха закономерно доведе до спад в технологичната надпревара, до "технологична ленивост" на Запад. Списъкът КОКОМ остана в историята, а информационният и научният обмен се глобализираха. Това с най-голяма сила пролича в случая с Китай, където реформите от 80-те не само не доведоха до застой или политически разпад, а

положиха основите за бърз и устойчив икономически растеж

през 90-те години, без силна зависимост от чужд капитал и технологии.
На второ място следва да се отбележат социално-демографските аспекти. За никого не е тайна, че през сегашното десетилетие излизат в пенсия родените през следвоенния бум. Това води до нарастващо напрежение в пенсионните фондове и трескаво преструктуриране на техните инвестиции с цел осигуряване на максимален паричен поток. Поддържането на щедри социално-осигурителни модели, наследени от студената война, започна да среща все по-големи финансови ограничения, особено в Европа. Увеличаването на производителността през втората половина на 20 век доведе и до непропорционално разрастване на сферата на услугите, достигаща до 70-75% от заетите. В по голямата си част на ръба на оцеляването при неблагоприятна конюнктура. Така, в редица западни страни, нетните платци на данъци постепенно намаляваха, за да достигнат около една трета с тенденция на намаляване. Никога досега токова много хора не са били в зависимост от доходите на толкова малко хора.

Изкуственото поддържане на конкурентоспособност чрез внос на евтина работна ръка се оказа бомба със закъснител, заплашваща с разнищване на социалната тъкан. Разнообразните защитни механизми се оказаха толкова ефективни в глобалния свят, колкото крепостните стени в ерата на барута.
На следващо място трябва да се отбележи процесът на изнасяне на производството на стоки и услуги към развиващите се страни. Разбираем е мотивът за икономии на заплати, осигуровки, данъци и нови технологии за опазване на околната среда.
От износ на трудоемки и нискотехнологични производства, постепенно се премина към създаване на висококвалифицирани кадри, мениджмънт и научни звена за управление на производствата в чужбина. Сега редица концерни имат завършен цикъл на възпроизводство на капитала, персонала и технологиите в развиващите се страни, включително до дизайна на продукта.

Веднъж започнал, този процес се самогенерира чрез допълнително скъсяване на технологичната дистанция, структурна безработица у дома, която натоварва още националните осигурителни системи, и влошаване на образователното равнище на населението. Износът на производства доведе до обезлюдяване, обедняване и социална деградация на цели региони. Процесът постепенно изпразни от съдържание понятието социално-пазарно стопанство.
Следващият фактор е политическият. След като сплотяващият враг по времето на студената война изчезна, националните политически елити на Запад постепенно напуснаха общия окоп и започнаха да се окопават поединично, къде видимо, къде не. Клановите и идеологическите различия станаха по-видими и започна ерата на големите пазарлъци на дребно.
Липсата на обща дългосрочна стратегия за посткомунистическия свят стана очевидна. Доказателство за това са процесите на социално-икономически разпад в Източна Европа на фона на интеграционните процеси отвъд границата.

След падането на комунизма американската геополитика се оказа в идеологическа безтегловност и политиците заместиха липсата на дългосрочна стратегия с думите на президента Кулидж, че основният бизнес на американеца е правенето на бизнес. Партизанската лобистка война отвъд океана дотам загрубя и се откъсна от действителността, за да се стигне до среднощни пазарлъци, миг преди да удари часът на несъстоятелността. И в Америка, и в Европа, икономическата политика се оплете в сложна лобистка паяжина от интереси. Почти не останаха стоки, които да се произвеждат и реализират без пряка политическа намеса.
Сега е неимоверно трудно да се изчислят истинските разходи по веригата за производството и реализацията на дадена стока, ако се премахнат всички преференции, ограничения, субсидии, стимули и пр. В момента бизнесът все повече чака сигнали от Капитолия и Брюксел, отколкото от пазара.

Технически фактори

Следващата група проблеми е "техническа", касаеща развитието на финансовите пазари и кредита. Тя е най-видимата и сякаш въвеждането на ред и успокояването на финансовите пазари е приоритет номер едно за излизане от кризата.
На първо място трябва да се постави паричната и лихвената политика. По време на предкризисния бум централните банки постепенно увеличаваха лихвения процент с цел да забавят прегряването на икономиката и инфлацията. Дали тази класическа рецепт е съвсем вярна? И коя "икономика" трябва да се охлади? В сегашната глобална икономика има развиващи се страни, които отбелязват феноменален растеж и генерират огромни парични ресурси. За тях вече Западът не е кредитор, а обратно - обект на кредитиране. Когато западните централни банки покачваха лихвите, това бе сигнал за обяд, а не за пости. Тук не искам да кажа, че една политика на ниски лихви би дала друга траектория на развитие преди 2008 г.

Просто националната лихвена и парична политика се оказаха крайно недостатъчен инструмент за управление на все по-сложни и глобализиращи се процеси. Доказателство за това са и приложените впоследствие, но без особен резултат, мерки на ниски лихви и увеличаване на паричнатата маса. Сякаш в условията на свръхзадлъжнялост и замръзнало потребление основната задача бе възстановяването на кредита. Продължителното поддържане на високи лихви, без адекватни съпътстващи мерки, се превърна от метод за ограничаване на икономическата експанзия в метод за увеличаване стойността на активите, особено сред населението.
Всенародният стремеж за извличане на доход от парично-кредитния оборот доведе и тежък демотивиращ и деморализиращ ефект. От масовото навлизане на опцията като деривативен инструмент през 80-те години на миналия век, финансовите пазари, въоръжени с модерни компютърни технологии, разработиха богат арсенал от инструменти за търговия. Всеки нов инструмент на търговия все повече се откъсваше от реалния ресурс, на чиято база е изграден.

(Още за търгуването
на вероятности в следващия брой)