Защо празникът е в календара, не в душите

Всяка година от трийсетина лета насам, около националния празник, този на Съединението, стана традиция да се питаме що е то съединение и има ли почва у нас.

Надписът на сградата на вече почти бившето Народно събрание, стои, сякаш да ни боде в очите, а на някои от нас да бодва в сърцата и да навежда към далеч непразнични мисли. Този девиз

не е измислен

от родолюбиви

българи, приели

сме го

постфактум от

Белгия,

но той е и на Ангола, Хаити, че и дори на графство Пембрукшър в Уелс, на канадската провинция Квебек и на една студентска асоциация. (Но какво пък - всичко започва ако не от гърците, то поне от римляните и от тяхната латинска етимология). Тоест нищо ново под слънцето, съюзени сме винаги по-силни, нормално.

Съюзени около какво е подвъпрос, който не бива да бъде пренебрегван. Защото нашите предци са имали предвид един народ, една нация да бъде съединена географски и идейно.

Географски се съединяваме на 6 септември пет години след приемането на този девиз. Княжество България с Източна Румелия обуславят днешна България - достатъчно свободна и независима, за да ликува народът.

Оставям настрана всичките трагики, през които сме минали исторически, откъснатите живи части от родината ни, международни договори все в наш ущърб, в историята “ако” не съществува. Не територията искам да обсъдим сега, а нейното народонаселение. Защото съединяването винаги е дело на поне две страни, сам можеш

да се

присъединиш, не

да се съединиш

Не да се съюзиш, както е точният превод на union. Съюзите по принцип не са вечно състояние - днес едни съюзници, утре други, а ние все от страната на булката. Исторически.

От доста време насам все ми се струва, че не в съединението трябва да се вторачваме като в национално стремление. На нас ни е нужно единение. Тоест да сме единни в това какво настояще виждаме за България и какво бъдеще искаме за нас и най-вече за децата си. Ще скочите, че търся под вола теле, че си играя на думички, че значението им е едно и също. Ами не е. Но няма да навлизам във филологическите дебри. Просто съединението като съдържание отдавна е изгубило смисъла, който са влагали в него.

Съжалявам, ама се замислете. Съединяваме се по партийни принадлежности, по групи, по обща дейност, по съмишлие и съпричастие, пък после се разсъединяваме, щото друг акъл и други директиви ни идват или ни спускат. И се съединяваме с други СЪ-. По интереси най-вече. То е като в химията - различни компоненти образуват различни съединения, някои предизвикват не толкова невинни и полезни реакции. Аз израснах с лозунга “Атомът - за мирни цели”.

Обединението на групи учени по дадена химична реакция води до проекта “Манхатън” и разпадът на атома би довел до разпад на цивилизацията ни като такава. А всичко започва просто като откритие. Не всяко откритие е полезно, така се оказва исторически, не всеки акт на съединение е градивен, но това си го знаем.

Не, не измествам центъра от 6 септември, напротив. Велик акт, благодарение на който ни има на световната карта. Неоспоримо е. Какво правим днес на тази база ме интересува. И резултатите, видни от всеки здравомислещ човек, не са сред графата на положителните емоции. Съединяват се партии и коалиции, за да се разпаднат. Политиката, такава, каквато е в момента, е просто една ядрена реакция от не особено мирно естество. Ние

празнуваме

Съединението

на България не

единни,

както следва да бъде. Единение ни е необходимо - всеки един да е единен с останалите в името на България, не на интересите, които са продиктувани от дадена групировка.

Единението ни трябва да е в името на страната ни и на най-доброто за нея, повтарям го. Само че кой ти мисли за това?

Много по-малко от народонаселението, отколкото би трябвало, за да се натрупа критичната маса, осигуряваща ни просперитет и независимост. Повече сме свидетели на толкова различни по сила, мощност, ампераж и волтаж съединения, че те дават накъсо. А късото съединение знаете докъде води -

тук гръмне

бушон,

там гръмне,

пък накрая цялата инсталация отива на кино. С това ме плаши спряганото съединение.

А празникът си е празник. Може да не знаете кои са Чардафон Велики и Недялка Шилева, ама помните, че разделената на две татковина, е надигнала глава и си е извювала единението. Което ние днес някак сме задължени да му потегнем бушоните и да възстановим инсталацията. Иначе не става и няма как да стане. Помислете си за това в празничния неработен ден. Не мисе щеше да цитирам Яворов, но по-добре никой досега не го е казал за нас: "Народ с много празници в календара и с нито един празник в душите."

Отворете ги тия души, отворете умовете, не знам как, ама в ноздрите ми все по-силно и натрапчиво смъди мирисът на изгоряло съединение... А като гръмне инсталацията, и една проста гъбена чорба няма как да си сготвите, камо ли празнична трапеза.