Невероятният град-държава Сингапур празнува утре 60-ата годишнина на своята независимост и това е добър повод да преразкажа малко от една история, която се случи през март тази година, докато обикалях антиквариатите в сингапурския "Чайнатаун". Цялата история е в книгата "Носорог в банята", а тук само малко от нея:
...След като "гладът" ми за старинни предмети вече бе раздразнен, не след дълго се шмугнах в един антиквариат, който се изпречи на пътя ми. Мебели от колониалната епоха, шкафове от тиково дърво, ратанови столове, стари кафези за пойни птички, географски карти и гравюри, посуда от сребро и порцелан, статуетки от бронз и нефрит във формата на дракони, феникси и други митични същества... Човек лесно се увлича и без да усети, шарейки с очи, потъва все по-навътре из лабиринтите, където още по-любопитни предмети се редят по стените, подовете и дори висят от таваните.
Погледът ми спира върху лула за пушене на опиум. Макар че в Сингапур борбата с наркотиците и хазарта започва още през XIX век, опиумната култура, превзела Китай по онова време, плъзва навсякъде и заедно с китайските поселения и общности обзема територии далеч извън пределите на Поднебесната империя.
От теглещите рикши до дворцовите евнуси в Забранения град, от най-долните и презрените до върховете на богатството и властта в империята - опиумът става част от китайската култура в онази епоха. И точно тази култура е свързана с определена параферналия - цяла поредица от ритуални принадлежности, необходими или допълващи опиумната консумация. Не само лули, но и лампи, възглавници, всякакви купички, поставки и чинийки. Някои от тези атрибути, оцелели до наши дни, са изключително ценни. Сред тях има и такива, които са произведени от слонова кост, нефрит, сребро и скъп порцелан.
- Лулата за опиум не е истинска, правена е по модел на стара лула, но е възстановка. - Чувам зад мен тих женски глас. Обръщам се и виждам слаба възрастна дама с красиво лице, която, да си призная, малко ме стресна, защото въобще не бях усетих да се приближава.
Сякаш бе този тъжен женски дух, в който вярват малайците, наречен Понтианак. За него разправят, че се появявал изневиделица, приемайки формите на жена с красиво лице, но винаги самотна. Качва се на някоя рикша и поръчва адрес, а когато човекът, теглещ рикшата, стигне на местоназначението и си поиска таксата, разбира, че мястото е празно и жената е изчезнала. Друг път тя спира мъже на някоя пътека насред джунглата - нещо, което малайките никога не биха дръзнали да направят, и ги приканва да я последват. Мъжът обикновено се съгласява да тръгне, а когато тя обърне гръб, отзад на тила й зейва дупка. Казват, че ако успееш да вкараш пирон в тази дупка, Понтианак става истинска жена и вярна съпруга, но извадиш ли пирона, отново се превръща в демон.
Предполагам, че госпожата работи в магазина, а може да е и самата собственичка, като съдя по изисканото ѝ облекло.
- Ех, жалко, изглеждаше ми много интересен атрибут, казвам аз.
Усетила разочарованието ми тя прошепва, че ако бих желал да видя нещо истинско, свързано с опиумната култура, да я последвам в другата зала. Тръгвам след нея едва сдържайки любопитството си. Какво ли ще ми покаже? А дали пък на тила ѝ няма да видя дупка?
Влизаме по-навътре, където вече не достига никаква естествена светлина. В сумрака усещам мирис на стар махагон и блед, едва доловим аромат на франджипани. Може би идва от нейния парфюм. Интересно, но в легендата за Понтианак това е указано като един от знаците за присъствието ѝ - мирис на растението плумерия, което се нарича още франджипани. Плумериите имат красиви цветове през деня, но тяхното истинско царство е нощта. Те са най-ароматни и съблазнителни в мрака, когато привличат нощни пеперуди. Като кацат по тях, ги опрашват, но в крайна сметка остават измамени, защото тези цветове не отделят нектар.
Вече очаквам и следващия знак, чрез който Понтианак показва истинското си лице - първо мирис на дъждовна гора, а след това направо воня на гнилоч - миг преди тя да се превърне в чудовище с редки и тънки остри зъби. Бррр!, тръпки ме побиват и бързо пропъждам тия фантасмагории от главата си.
Непознатата ми спътница истински ме изненадва, когато поставя в ръцете ми една порцеланова тухла. Този мъртвешки хладен правоъгълен предмет има много красива декорация, кух е, както виждам от отворите откъм тясната му страна, но все пак не мога да го оприлича с нищо друго освен с тухла четворка. Наистина много красива, направо изящна порцеланова тухла.
- Това е възглавница - казва тя с интригуваща усмивка, в която като че ли долавям отгласа от годините, в които се е чувствала прекрасно в ролята на обиграна кокетка.
- Нима? - Доста е твърда, мисля си аз. Помня, че преди години в Етиопия се дивих на едни дървени подвратници със сребърни инкрустации, недоумявайки как въобще може да се спи на тези подложки с формата на полумесец. Но порцеланова възглавница определено виждах за първи път.
- Тази е от времето на династията Цин, разяснява ми жената. - Тогава не е имало климатици, затова в морния зной хората с удоволствие са полагали глава на такава хладна повърхност. После установили, че изправена е много подходяща и за положението, в което е тялото, когато се пуши опиум.
- Това ли е най-ценното, с което разполагате тук?
- Хм, много е трудно да се каже. Това, което държите, е достатъчно скъпо, защото е стар, ръчно рисуван порцелан, който е бил притежание на знатна перанаканска фамилия, казва тя.
Перанаканските китайци са много интересна етническа група, която се появява след идването на големи вълни южнокитайски заселници в Сингапур и по-големите пристанищни градове на Малайския полуостров и Индонезийския архипелаг между XIV и XVII век. От смесените бракове между носителите на древната китайска култура и местните малайски традиции се появява този особен перанакански хибрид, наследниците на който в Сингапур, Малака и Пенанг са наричани Баба Ньоня. В Пукет и други места из Южен Тайланд пък ги наричат Баба Яя, което на нас, българите, напомня чисто звуково за страшния персонаж от приказките Баба Яга.
Връщам скъпата порцеланова тухла на моята Баба Ньоня и докато тя я поставя обратно на мястото, откъдето я е взела, насочва вниманието ми към смисъла на определението за ценност. Посочва ми една от многото лампи с порцеланово тяло, която някога е била ваза, но от гърлото се отчупило парче, тъй като е от много крехък порцелан. Госпожата ми разказва, че покойният ѝ вече съпруг не мигнал много нощи, докато я претвори в лампа, отстранявайки дефекта. Точно затова тази вазо-лампа била много ценна. Не толкова заради скъпия порцелан, колкото заради любовта и търпението, които вложил добрият стар майстор, за да я върне отново към живот.
Преди това в магазина имало и една стара музикална кутия от Малайзия. Всяка вечер в продължение на години дядото я човъркал, опитвайки се да подмени някои от частите и стария корозирал метален диск, за да я накара отново да засвири. А резервни части нямало. Трябвало да се изнамерят отнякъде или да се изработят специално. В наши дни никой вече не ремонтира нищо. Хората са склонни да изхвърлят счупени или повредени вещи, вместо да ги поправят.
- Но знаете ли кое е най-лошото? Така правим не само с вещите, но и с хората.
Възрастната госпожа не ме гледа и като че ли не говори на мен, а към стената, отрупана със старинни реликви. Замислям се колко удачна метафора е това наистина за съвременните човешки отношения. Ако нещо се повреди или пропука помежду ни, ние не се трудим да възстановим здравината на старите си връзки и приятелства. Просто ги изоставяме зад гърба си като стари вещи и си търсим нови.
Не очаквах на място, пълно с неодушевени предмети, да ме спохождат подобни мисли. Макар че вещите могат да имат силно емоционално влияние върху нас, хората, именно заради значението, което им отдаваме, докато са в наше притежание. Може би и дълго след това те продължават да "пазят" нашите спомени и преживявания. И да ни напомнят по някакъв необясним и неустановен начин за чужди хора.
Огледалото с красивата рамка, покрай което минах преди малко, може да е "изпило" сълзите на жена, очаквала дълги безутешни нощи неверния си съпруг. А онази маса там в ъгъла би могла да "подшушне" за безброй споделени празнични обеди, докато вазата до вратата, някога много отдавна е била пълна със сватбени цветя, които и след увяхването си дълго са стояли в нея, защото са напомняли на брачната двойка за най-щастливите мигове.
Замислих се дали предметите, които някога сме имали, не продължават да притежават нещо от нас по особен начин чрез собствените ни преживявания? Както се случва с играчките от детството, които много трудно изхвърляме, защото не сме готови да се изправим срещу сложните чувства, свързани с тях.
"Мои детски най-красиви светове. Спомен пеещ, плачещ, свирещ със безброй незабравими гласове!", както пее Лили Иванова в една от най-обичаните си песни. Като че ли затова и с години размотаваме играчки по тавани и мазета, докато в някой по-коравосърдечен момент все пак те не се окажат на боклука - това е дъждовната вечер, в която "оня толкоз смешен клоун е умрял", задигайки уж на шега детския ни смях и неговите "хиляди слънца", които не можем да върнем повече дори като куп "строшени стъкълца".
(Никога не бих се сетил да направя каквато и да е асоциация с песента "Панаири" на Лили Иванова, но най-неочаквано, докато пишех този текст, слушайки съвсем различна музика в YouTube, изведнъж зазвуча силно тази позната мелодия. После спря и продължи музиката от плейлиста, който бях задал. Приех го като много особен знак и реших да го включа в историята.)
Когато си влязъл в антиквариат, може би е нормално да ти се причуват всякакви гласове от миналото. Не би се намерило достатъчно време на света, за да се преброди гъстата гора от дълбоко лични истории, свързани и с най-обикновените предмети, изложени в такъв магазин. Защото към всеки един от тях наистина сякаш са "прикрепени" нечии непотушени емоции. Същото е и при разглеждането на стари фотографии. Но когато се разхождаш из склад с вехтории и старини, сред цялото това изобилие от всевъзможни багатерии, някак си е изкушаващо да се опиташ да си представиш живота на далечни и непознати хора чрез техните някогашни притежания.
Често пъти, когато си въобразяваме подобни най-илюзорни сюжети за битието на незнайни странници, те ни се струват причудливо близки, просто защото са проекция на нашите собствени мисли, чувства и спомени. Чуждите мигове на щастие или нещастие, колкото и да са чужди, винаги отразяват това, с което трябва да се сблъскаме в собствения си живот.
Как живеете със спомените на толкова много непознати хора, попитах госпожата със запазеното през годините красиво лице, докато се взирах в поредната изящна порцеланова ваза.
Но вместо отговор получих мълчание с аромат на франджипани. Помислих, че не ме е чула и се обърнах да я попитам отново, но нея я нямаше. Потърсих я с поглед между стелажите с антикварни вещи, но не я видях никъде. Беше ли тук въобще? Тръгнах с бързи крачки към изхода на магазина, надявайки се все пак да се изпречи на пътя ми в някакъв момент и да се сбогуваме подобаващо.
От нея нямаше и следа.