Една от сравнително по-малко известните трагедии след края на войната в Европа е репатрирането на руснаци в Съветския съюз. То е договорено от тримата големи - Рузвелт, Сталин и Чърчил, още през февруари 1945 г. на конференцията в Ялта.

Така общо два милиона души са репатрирани в СССР в края на Втората световна война. Целта на споразумението

е да бъдат предадени на съветските войски

всички граждани на СССР, които са се били или сътрудничили заедно с нацистите. На практика обаче освен предателите в това число попадат и хиляди емигранти, избягали в европейските държави още след революцията. Множество хора, които изобщо не са подкрепяли нацистите, са откарани в СССР и разстреляни. Отделно от това съветският диктатор се разправя и по нечовешки начин с многобройните невинни войници, които са имали нещастието да попаднат в немски плен по време на бойните действия. Те също са обявени за предатели и оцелелите от тях са хвърлени задълго из многобройните лагери на ГУЛаг.

Първата разправа все пак е с изменниците - армията на генерал-лейтенант Андрей Андреевич Власов, която преминава на страната на германците.

В началото на войната Власов командва механизиран корпус край Лвов. Началството го забелязва и го назначава за командир на 37-а армия край Киев. Там попада в обкръжение, но успява да се измъкне. През ноември 1941 година командваната от Власов 20 армия спира немците край Красна поляна, само на 28 км от Кремъл. Тогава

генералът си спечелва прозвището "спасителят на Москва"

Шедьовърът на неговата кариера в Червената армия през 1942 г. е операцията при река Лама. Там той проявява истински талант в оперативно отношение и отново бива "забелязан" от Сталин. В тази битка Власов си взаимодейства с бъдещите маршали Рокосовски и Говоров.

През март 1942 г. е назначен за заместник командващ на Волховския фронт. След поредица от злощастни събития през юни 1942 г.

Власов се

оказва начело

на вече обкръжената Втора ударна армия.

Тогава той осъзнава, че е изигран от главнокомандващия Сталин, който, въпреки че е знаел за ситуацията, така и не дава нареждане за стратегическо отстъпление, което да избегне капана на врага.

В крайна сметка през юли 1942 г. Власов отказва да се качи на изпратения му от Ставката самолет и да остави войските си на произвола на съдбата. Малко след това с предателство от страна на местното население е пленен от немците. Според друга версия, след като попаднал в обкръжение,

той сам се предал

и потърсил сътрудничество с германското командване.

Така или иначе, от този момент нататък генерал Власов става може би най-мразеният човек в СССР, а "власовец" се превръща в синоним на предател в руския език.

На германците бившият съветски генерал предлага идеята за създаване на Руска освободителна армия (РОА). Интересно е, че Вермахтът също настоява за създаването й, а нацистите от Гестапо са против. Но трите ненапълно комплектувани дивизии на РОА участват в бойни действия частично едва в самия край на войната - първо на Западния фронт, после на Одер. Любопитна подробност е, че през април 1945 г., когато никой вече не си е правил илюзии за неизбежната победа на Червената армия, няколко съветски подразделения преминават на страната на власовците.

Генерал Власов и сподвижниците му се обявяват за запазване на териториалната цялост на Русия, за възстановяване на свободите, извоювани от Февруарската революция през 1917 година, и за изгонване на болшевиките. Въпреки твърденията на съветските историци, че

власовците имали незначителна подкрепа

в окупираните области, истината е, че в първите месеци след обявяването на РОА мнозина сред пленените червеноармейци и местни хора са искали да се запишат като доброволци. Друг е въпросът, че нацистката идеология всячески се опитвала да ограничи опитите за формирането на руска антиболшевишка армия.

По ирония на съдбата войските на Власов имат и една много интересна военна победа. В самия край на войната чешката съпротива търси помощта им, за да помогне за освобождаването на страната от нацистки контрол. Власов, който презира нацистите толкова, колкото мрази и комунистите, се съгласява да им помогне.

В края на краищата Прага наистина е освободена от чуждестранни войски. Но не от съюзниците, които не пристигат навреме, а от 22 000 руски войници,

обявени в Съветския съюз за престъпници

и носещи немски униформи.

Западните съюзници обаче не разбирали дилемата на генерал Власов между двама диктатори. Всяко сътрудничество с нацистите се възприемало автоматично като борба за Хитлер. Андрей Власов избира да се предаде на американските сили, но не знае, че лидерите на съюзниците вече са решили съдбата им.

Отива да преговаря с американски висши военни, но на връщане с джипа го пресрещат служители на съветското НКВД. Придружаващите го американци не оказват съпротива и генералът е пленен.

Някои от власовците все пак успяват да избягат в Западна Европа и Америка.

Но за други повече от

125 000 войници от неговата армията няма милост,

пише ветеранът Светлана Алексиевич, носителката на Нобелова награда за литература от Беларус, в книгата си "Време секънд хенд". "Млади момчета, на нашата възраст - танкисти ги връзваха на танкове, палеха двигателя и потегляха в различни посоки. Те бяха разкъсвани на парчета - предатели! Но наистина ли всички те са били предатели?", пише Алексиевич.

Един от пленените войници на Власов искал да отмъсти за баща си, когото тайната полиция застреляла, разказва тя. Друг пък просто не искал да умре в германски лагер. Александър Солженицин, който като дисидент срещнал Власов в съветските лагери, ни приканва към размисъл в своя "Архипелаг Гулаг": "Може би трябва да се помисли кой има по-голяма вина: този, който прави съюз с най-злия враг и се вдига с оръжие срещу отечеството, като тези момчета, или самото достопочтено Отечество?"

Мечтата на генерала-изменник за една нова Русия приключва година по-късно на бесилото. На 2 август 1946 г. Власов, както и девет от неговите генерали са екзекутирани в прословутия затвор на централата на тайните служби на “Лубянка”.

Междувременно "отечеството" си създава мит, който тълкува превратно миналото и отстранява неудобния генерал от учебниците по история. В руските кина за победата пред Москва през 1941 г. вместо генерал Власов се прожектират филми за 28 войници и техния командир генерал-майор Иван Панфилов, а на премиерата в края на 2016 г. присъства лично президентът Владимир Путин.

През 1944 г. генерал Краснов и други казашки атамани убеждават Хитлер да позволи на казашките войници,

както и на цивилни и невоюващи казаци, да се заселят трайно в рядко населената Каринтия, в Алпите . Казаците се преместват там и създават свои гарнизони и селища, реквизират къщи, като изгонват жителите. Създават свои станици и постове и поемат администрацията, църквите и училищата.

Когато съюзниците напредват от Централна Италия до италианските Алпи, италианските партизани под командването на ген. Контини заповядват на казаците да напуснат Каринтия и да отидат в Северна Австрия. Там, близо до Линц, британската армия интернира казаците в набързо устроен лагер. Няколко дни англичаните ги хранят, но междувременно предните части на Червената армия се приближават само на няколко километра на изток, напредвайки бързо, за да се срещнат със съюзниците.

На 28 май 1945 г. представители на британската армия пристигат в лагера до Линц, където има 2479 казаци, включително 2201 офицери и войници.

Те канят казаците на "важна конференция с британски официални лица", като им обещават, че ще ги върнат в Линц до 6,00 часа същата вечер. Някои казаци се разтревожили, но британците ги уверили, че всичко е наред. Един британски офицер казал на казаците: "Уверявам ви, като ви давам моята честна офицерска дума, че просто отивате на конференция".

Дотогава британско-казашските отношения са били приятелски.

За това един казак по-късно ще каже: " НКВД или Гестапо биха ни убили с палки, а британците го направиха със своята честна дума".

Казаците отказват да се качат на камионите. Първият, който извърши самоубийство, като се обесва, е Евгений Търуски. Вторият е генерал Силкин, който се застрелва. Британските войници насочват пистолети и автомати към главите на затворниците. Най-напред измъкват мъжете от тълпата и ги хвърлят в камионите. Мъжете се съпротивляват и на два пъти успяват да скочат обратно. След това британците започват да ги удрят по главите с прикладите на пушките си и докато са в безсъзнание и ги хвърлят в камионите като чували с картофи.

Въпреки че много от казашките лидери никога не са били граждани на Съветския съюз, след като са избягали от революционната Русия през 1920 г. и вярват, че не могат да ги обвинят в измяна, някои от тях са екзекутирани незабавно. В Москва са съдени високопоставени офицери , а след това екзекутирани. На 17 януари 1947 г. Краснов и Шкуро са обесени на публичен площад.

Генерал Хелмут фон Панвиц от Вермахта, който е отговарял за формирането и ръководенето на казаците, взети от лагери за нацистки военнопленници, за да воюват срещу СССР, реши да сподели съветското репатриране на казаците и

също е екзекутиран за военни престъпления

заедно с пет казашки генерали и атамани в Москва през 1947 г.

На 1 юни 1945 г. британците товарят 32 000 казаци (с техните жени и деца) във влакове и камиони и ги предават на Червената армия за репатриране в СССР. Подобно репатриране през същата година има и в американските окупационни зони в Австрия и Германия. Повечето казаци са били изпратени в лагерите в Сибир. Вероятно обаче повечето са загинали още по пътя. Запазени за сведения за неописуеми сцени. Една голяма част са качени на съветски търговски кораби под конвой и когато разбират къде ги карат започват масови самоубийства - някои предпочели да се хвърлят в морето. Все пак малцина оцелели и успели да избягат, като доживяват до амнистията на Никита Хрушчов.

В град Тристах в Австрия има паметник, напомнящ за генерал Фон Панвиц и войниците на XV SS казашки кавалерски корпус,

убити в действие или загинали като военнопленници

В тази връзка Николай Толстой цитира телеграма от генерал Александър, изпратена до съюзническото командване, отбелязвайки, че "50 000 казаци, включително 11 000 жени, деца и старци" са предадени близо до Грац на руснаците от СМЕРШ.

Но репатриране има не само в Европа. Документи свидетелстват, че 154 души са били изпратени в СССР и от Форт Дикс, Ню Джърси в САЩ.

От тях още на американска земя трима се самоубиват, а седем са ранени. Юлиус Епщайн описва сцената така:

"Първо, те отказваха да напуснат казармите си, когато им беше заповядано да го направят. След това военната полиция използваше сълзотворен газ и обгазените затворниците с тежковъоръжена охрана ги откараха до пристанището, където те бяха принудени да се качат на съветски кораб. Тук двеста от тях веднага започнаха да се бият. Бориха се с голи ръце. Започнаха - със значителен успех - да унищожават корабните двигатели. Но след това сержантът сложи барбитурати в кафето им и скоро всички затворници изпаднаха в дълбок сън, подобен на кома. При това положение затворниците били доведени до друг съветски плавателен съд за бързо завръщане при службите на Сталин.