Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Българи и македонци сме един народ

НЕУДОБНИ ДУМИ: БЪЛГАРИ И МАКЕДОНЦИ СМЕ ЕДИН НАРОД

Четох днес какви простотии е изговорил вчера лидерът на опозиционната ВМРО-ДПМНЕ в Р Северна Македония Християн Мицкоски относно общата ни история и неизбежно нахлуха спомени. Огромна разлика, от земята до небето, има между първия лидер на тази партия Любчо Георгиевски и гореспоменатият Мицкоски. Любчо Георгиевски бе абсолютно наясно със същността на ВМРО като исторически формирана организация за освобождение на македонските българи от османска и сръбска власт. Християн Мицкоски не само, че с нищо не е наясно, но и лъже безогледно – типично за много от днешните новоизлюпени политиченца. Има ги такива и у нас. Студията на Любчо Георгиевски “Кој со кого ќе се помирува?” продължава да бъде едно от ярките свидетелства затова, с какви фалшификации са засипали съзнанието на днешните македонци псевдоучените от Македонската академия на науките и изкуствата. Препоръчвам на всеки да я прочете.

Спомних си също така как на 1 август 1993 г. на общонароден събор в местността Предела произнесох слово по случай 90 – та годишнина от Илинденско-Преображенското въстание. Представих въстанието като част от българската националноосвободителна революция, като събитие, което „не разделя, а обединява, не смразява и обръща един срещу друг хората от двете страни на границата, а точно обратното – открива в тях общи народностни, духовни и нравствени ценности”. Така за първи път след 9 септември 1944 г., т.е. след повече от 48 години, придошлите на събора от цялата страна нашенци чуха открито да се говори за "вината на комунистическата идеология и на нейните политически слуги пред нашия народ.” Защото: „по време на тоталитарния комунистически режим България позволи чужди сили да се разпореждат със съдбата на българите, превръщайки хората в безгласни изпълнители на съветските имперски амбиции и политически проекти на Балканите”. Тези думи, произнасени за първи път публично и то от председател на Народното събрание, имаха ефекта на политически взрив. Имаше, спомням си добре и червени провокатори, които се опитаха да ме прекъснат. Но те не знаеха, че това е непосилна за тях задача. Трудно се отнема от мен словото. Още повече, че говорех истината:

„Поставяйки се в услуга на чужда на българските национални интереси политика, комунистическите ръководители допуснаха насилственото македонизиране на населението от Пиринска Македония и на бежанците от Вардарска и Егейска Македония при преброяването от 1946 и 1956 година. Показвайки явно историческо късогледство и политическо дилетантство, ние допуснахме да бъде ликвидиран дори Македонския научен институт през 1947 година и предадохме неговия огромен документален архив на югославските комунистически власти. Истинско кощунство бе и предаването на костите на великия син на българския народ Гоце Делчев на антибългарските комунистически сили в Скопие. Особено тягостно върху самочувствието на българина бе мълчаливото съгласие на властите с провежданата след 1944 година политика на насилствена промяна на националната принадлежност на българите от Македония, репресиите срещу дейци на македонското освободително движение, които тогава се противопоставят на насилственото македонизиране. Това е било политика на съзнателен и идеологически програмиран национален нихилизъм. Тази политика трябва да бъде осъдена завинаги като една от най-пагубните в историята на българския народ.”

Но, тъй като винаги съм откровен, веднага ще споделя, че към този спомен ме върна и невежестото на предложения ни от задкулисието у нас за премиер, който още в първата си публична проява показа, че хал хабер си няма от политика и затова именно обърка Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония, подписан на 1 август 2017 г. в Скопие от премиерите на двете държави Бойко Борисов и Зоран Заев, с т.нар. Преспанско споразумение между Р Гърция и Р Македония, подписано на 17 юни 2018 г. в село Нивици (Псарадес) от външните министри на двете държави Никос Кодзиас и Никола Димитров. Пламен Николов, кандидатът на ИТН за министър-председател, е само поредното доказателство, че се намираме в сериозна политическа криза. От политическото дъно, в което ни вкараха политиката на президента Румен Радев и т.нар. протестърски партии, ще се налага да излизаме с много усилия през следващите години. Но това ще могат да сторят достойни политици, а не жалки пионки на политическото задкулисие днес. Защото то, задкулисието олигархично, винаги е копаело дъното. За него това дъно е златна мина. Тогава то прави планини от пари и лее реки от шампанско. А лицата, които ни лансира днес за политици са най-обикновени негови пионки. Това че има журналисти, които им се подмазват не променя битието им на пионки.

Щабът на въстанието в Крушево е бил в родната къща на българския писател Георги Томалевски. Тя се намира в най-високата част на това градче, в подножието на буковата кория. В този български дом са заседавали войводите Никола Карев и Питу Гули. От този нашенски дом на 2 август 1903 г. е провъзгласена и Крушевската република. На стената му има паметен надпис, но ги няма думите на Томалевски:

“Никоя сила не е по-голяма от спомените за един дом, в който за свободата на българщината се е говорило и действало с религиозен пиетет."

Илинденско -Преображенското въстание е въстание за свободата на българщината. Така са го възприемали някога българите, живеещи в свободна България и македонските българи, останали по волята на съдбата в Османската държава. Десетилетие по-късно за кратко и при тях идва свободата. Но след сръбската окупация на Македония в края на Първата световна война и включването й в състава на Кралството на сърбите, хърватите и словените, започва дирижиран от Белград процес на ликвидиране на българското национално самосъзание. Репресията има за начало училищната скамейка, където българските деца са принуждавани да се определят като сръбчета. Дори Иван Вазов се възмущава от тази сръбска наглост в стихотворението си „Па шта си ти?”. Но отново изгрява свободата над тази измъчена земя, когато в началото на 40-те години Царство България получава възможност да администрира временно тази югославска провинция. И македонските българи посрещат българската армия с радостни сълзи и кръшни хора. Вучилищата отново се завръща родния български език, изучава се творчеството на националните ни поети и писатели, връща се в съзнанието на младото поколение националната ни история. Правителството на проф. Богдан Филов инвестира стотици милиони златни български левове,за да изправи на крака изпосталялата под сръбска окупация Вардарска бановина. И македонците са щастливи. Това говорят писмата им този период. Разбира се, има изключения и те са сред комунистите. Но в коя държава комунистите не са изключения?

Още преди края на Втората световна война, след окупацията на България от съветската армия, Македония остава отново в състава на вече комунистическата югославска федерация. И тогава започва най-жестокият геноцид срещу българското население, който е сравним само с Холокоста. Десетки хиляди българи от Македония са избити или хвърлени в концлагери само заради това, че са се самоопределяли като българи. В този смисъл са прави тези историци, а и политици, които с основание твърдят, че на Балканите няма по престъпни режими от българския и югославския комунистически режими. „Дружбата” между Георги Димитров и Йосип Броз Тито в ония тъмни години се превръща в смъртоносен кошмар за изкуствено разделения наш народ. Наследниците на героичната Илинденска епопея са превърнати във врагове. Тази истина Християн Мицковски не споменава, прави се на улав или наистина е необразован исторически. У нас в концлагер е хвърлен дори най-талантливият български писател в този период, роденият в Прилеп, Димитър Талев по обвинение, че е български патриот. За комунистите това е било престъпление.

Днес, когато български и македонски политици си служат с понятието „обща история” по отношение на миналото на България и Македония, не би трябвало да забравят, че „обща история” създава само един народ, един общ народ. Политически компромиси могат да се правят само в сегашно време, по отношение на днешната политическа реалност, но не и по отношение на миналото, на историята. Защото тя е минало свършено време. България би сторила компромис, ако приемем, че част от днешните граждани на Р Северна Македония се самоопределят като македонци. И нещо повече, твърдят, че нямат нищо общо с българския народ, че са друг, различен от нас,народ. Огромен компромис би било това. Компромис би било, ако си затворим очите затова, какво съдържание се влага днес в понятието „македонец” – географско като добруджанци, тракийци или мизийци или историческо –„деца” на Александър Македонски и воините му. Само че самите македонци, подписвайки Преспанското споразумение, се отказаха да бъдат деца на Александър Велики. Затова и неговият огромен паметник в центъра на Скопие вече се нарича само „Воин на кон”. И скопското летище вече не е на неговото име. Всъщност македонците не са нищо по-различно от добруджанците, мизийците и тракийците, които както добре знаем са българи. Името им идва от географията, а не от обособен някакъв етнос, народ или нация. Ние сме признали държавата им с конституцията, която самите те са приели. Това е нашият компромис. Друго признание от България няма и не трябва да очакват. Приемаме ги такива, каквито сами са се описали в своята конституция. Но абсолютно сме прави във възражението си, че е недопустимо в 21 век, впрочем и във всеки друг век, да се променя националната и народностна самоопределеност на починали хора. Още повече, когато те многократното приживе са изразявали свото българско народностно и национално самосъзнание. Това е морално престъпление и то е осъдимо от позицията на това, което в днешна Европа наричат „европейски ценности”. Държавното ръководство на Р Северна Македония трябва да бъде остро осъдено за провеждането на политиката на геноцид над починали достойни хора, самоопределяли се в своя съзнателен живот като македонски българи.

Илинденско-преображенското въстание от 1903 г. е българско въстание против османската власт. В романите на Димитър Талев става дума за „нашенци”, за българи. Народните песни събрани от братята Димитър и Константин Миладинови са български, именно защото са събирани в Македония. Ако бяха събирани в Шумадия нямаше да бъдат български. Когато Йордан ХаджиКонстантинов –Джинот, родом от Велес, пише „Гоненение и страдание за честное име болгарское”, той мисли за себе си като за българин и такъв трябва да остане в „общата ни история”. Когато Константин Миладинов пише, че "Западна България се нарича още Македония" и задава въпроса: „А тамошните повике од два милиона болгари що ке ги сториме?” тези му думи не могат да се изхвърлят. Защото той или е наш национален герой, възрожденец, достоен за вечна почит или е бил „празноглавец”, който не е знаел от кой народ произхожда и чии песни записва.

В началото на ХХ век в Report of the International Commission to Inquire into the Causes and Conduct of the Balkan Wars (Carnegie Report) издаден през юли 1914 г. броят на българите населяващи територията, върху която днес се разппростира Р Северна Македония варира от 300 – 400 000 до над 1 200 000 души. В издадената през 2001 г. книга на Й.Павловски и М.Павловски „Macedonia yesterday and today” на стр.18 се изброява днешната етническа популация в Република Македония: македонци, албанци, турци, роми, сърби, власи, евреи, мюсюлмани, египтяни, хървати, черногорци, англичани, французи и руснаци. Българи вече няма. Но къде са изчезнали тези близо един милион българи, описани в началото на ХХ век от международна анкетна комисия? Избити ли са? Скопени ли са, та нямат наследници? Истината е, че поне до есента на 1944 г. те не са били изчезнали. Вярно е, че след това са били избивани, малтретирани, хвърляни в югославски затвори и концлагери, но не всички са унищожени. Не са унищожени един милион българи. Какво се е случило тогава с тях и техните наследници? Промито им е съзнанието. Не на всички, но на достатъчно много, за да се пръкнат на света християнмицковците.

Как отразява европейската преса Илинденско-преображенското въстание? Такава справка би трябвало да направят и онези евродепутати, които понякога се изказват крайно неподготвени за българо-македонските отношения. Във в. "Ное Фрае Пресе” от 11 август 1903 г. можем да прочетем: "към българските въстаници се присъединяват и представители от другите народности". Пет дни по-рано вестник "Ди Цайт"отбелязва: "Турците очакват добрия случай...за да се нахвърлят върху омразните им българи. Но и македонските българи са добре въоръжени и са готови за подвизи." На 20 август в същият вестник четем: "Когато един ден ще се пише история на българското въстание в Македония, тогава на Австрия ще се хвърли големия укор, че тя е позволила на Турция да унищожава едно цяло население." Кореспондентът на лондонския „Таймс” Джеймс Баучер в дописка от 13 август 1903 г. съобщава: "Между македонските българи има, без съмнение, и една част, която е против въстанието. Все пак обаче въстанието, може да се каже, е народно, що се отнася до македонските българи.”

Всичко това трябва да прочетат и схванат не само днешните евродепутати, но и македонските политици.Трябва да вдянат, че към годината 1903-та, когато избухва Илинденско-Преображенско въстание, в Македония живеят македонски българи, така както в Добруджа – добруджански българи, в Мизия – мизийски българи и в Тракия – тракийски българи. Никакви наследници на Александър Македонски не са вдигали никакво Илинденско въстание. То е дело на македонските българи.

Ако днес граждани на Скопие или Битоля, Щип или Охрид, приемат македонските българи за свои предци, то тогава имаме сериозно основание да говорим за „обща история”, но ако не приемат тази историческа очевидност, то няма как историята ни да стане „обща”. Но си мисля, че ако македонци и българи бяха различни народи, както твърдят някои заблудени нашенски либерали, то все някога на тези размирни Балкани между тях би се водела война. Защото знаем, че е имало войни българо-турски, сръбско-български, българо-гръцки, българо-румънски. Но българо-македонска война е нямало. Поради очевадната причина, че децата на един баща и една майка от един народ няма как да са два различни народа. А някъде там, в миналото, в историята, са живели нашите предци, майки и бащи на македонските, тракийските, добруджанските и мизийските българи. Няма как брат срещу брата да застане, освен ако комунизмът като кукувица не им е изпила акъла и на двамата. Но ако добруджанците са българи, ако мизийците и тракийците са българи, защо македонците да не са българи, както днес все още твърдят в Скопие? Защо те да са друг, различен от българския, народ? Защото комунистическата пропаганда ги е направила такъв за 70 години ли? Но нима народ се създава с „пропаганда”? Откога географията или партийните централи правят „народи” и „нации”? Какво означава една престъпна политическа организация, а в случая с днешните македонци това е „Комунистическият интернационал” със седалище в Москва, да излезе с официално становище за признаването на съществуването на „македонска нация”? Ако това е нормално, то тогава всяка политическа организация може да си измисли нация дори за предизборни цели.

В Македония унищожаването на българската памет става чрез тотално изкривяване на историята, чрез присвояване на българско културно-историческо наследство, както и чрез активно близо вековно сърбизиране на езика. За децата на българите е бил затворен пътят към обществена, научна или творческа кариера. Но има Господ и не случайно Югославска федерация се разпадна и изчезна от картата на света следвайки болшевишкия Съветски съюз. И няма да възкръсне, макар в Скопие да има и такива политици, които си представят, чеэ това може да се случи в рамките на Европейския съюз. Няма да се случи. Но по-важното е, че Македония е жива. А жива е тя, защото семката ѝ е българска. Защото тя също е наша родина, така както наши родини са Добруджа, Мизия и Тракия. Нима, ако Гоце Делчев бе от друг, от небългарски народ, той би допуснал до себе си като най-близък другар и душеприказчик българинът Пейо Яворов? Нима македонци са тези, които унищожаваха българските гробища и паметници в Р Македония? Не, това не бяха македонци. Това бяха безродници. Но колкото и да я унищожаваха, живата памет на историята е неунищожима. „Общото” на тази памет е, че е българска.

*От фейсбук!