Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Сребърната Антоанета не спира да плаче: Беше денят, в който Господ каза: "Окей, има един медал и за теб!" Сълзите на щастието се стичат по бузите на Антоанета Костадинова и попиват в предпазната маска с надпис Bulgaria след спечеления сребърен олимпийски медал в Токио. СНИМКА: ЛЮБОМИР АСЕНОВ, LAP.BG

Посвещавам медала на дечицата си - те са моето злато. Но отличието е за треньора ми - щастлива съм, че усилията му дадоха резултат и този път не го разочаровах

Сребърната медалистка от олимпийските игри в Токио Антоанета Костадинова поплака доста в свръхемоционалния ден, в който донесе първото отличие за България на игрите в Япония. Първо не сдържа сълзите си, класирайки се за финала. Чувствата взеха връх и след спечеленото отличие на 10 м въздушен пистолет. А за финал, окичена с медала си, поплака доста и след въпроси на "24 часа" в интервю непосредствено след големия успех, постигнат в третото й участие на олимпийски игри.

- Антоанета, поздравления за олимпийския медал, какво чувстваш в момента?

- В последния над един час само плача. Изревах си сълзите за дълго време напред - от емоция, от вълнение. Боже, не мога да повярвам, че го взех този медал. (Смее се.) Да, обаче си е мой!

- На всички нас, на всички българи и сигурно най-много на теб ти се е искало медалът да бъде златен...

- Аз съм сигурна, че вие сте искали да бъде златен, но за толкова ми стигнаха силите...

- Ръката ли трепна в последните изстрели?

- Май не е ръката. Май мозъчните клетки отидоха на друго място. Вече се виждах на почетната стълбичка. Не знам. Аз съм доволна от медала, много доволна - след като успях да стигна до този последен изстрел, каквато ми беше целта - да направя тези 24 изстрела. Явно Господ ми е отредил този медал. Аз съм повече от доволна. Първо емоцията ми започна още от факта, че въобще се класирах на този финал. Защото, обикновено на пневматиката, поне при мен, това е пречката - да вляза във финала. Оттам-нататък самият финал не е чак такава пречка. Ние ги тренираме много финалите, подготвена съм. И се радвам много, че ми се получи. Днес беше денят, в който Господ каза: "Окей, има един медал и за теб!"

- Как би описала целия букет от емоции, през които мина - в квалификациите тръгна добре, движеше се около 6-о място, после изпадна от осмицата, взе почивка, коригирахте нещо с треньора ти Христо Христов... И от лъкатушене "ще вляза във финал, няма да вляза във финал" стигна до медал...

- Всъщност през цялото състезание въпросът дали ще вляза на финал не стоеше в главата ми, тъй като аз бях уверена, че ще го направя. Последните ми състезания, последнит етренировки - просто всичко показваше, че съм готова да го направя и единственото, което трябва да имам, е и малко шанс. А днес имах, определено имах шанс. Трудно е да се опише всичко, през което съм минала, защото през този час и 15 минути, в който стоиш на огневата линия, абсолютно всякакви мисли ти минават през главата... Може би за момент наистина да съм си помислила дали няма да изпусна финала, не знам... Защото започнах добре. Първата серия успях да не я направя 94 точки, защото напоследък всичките ми състезания започвах с 94 или 93, което не е добър стимул в началото...

- След 9 поредни десетки в квалификациите накрая стреля осмица, а дори една точка играе голяма роля. Ти как реагира? Зачуди ли се може ли това да ти струва участието във финала?

- В предишния ден гледах резултатите на мъжете и никога не се е случвало класирането за мъжкия финал да е с по-слаби резултати от женския финал - никога, ама никога. И бях абсолютно сигурна, че какъвто и да е последният ми изстрел - дори и да е деветка, ще ми стигне за финал. Обаче, виждайки осмицата, излизайки, първият въпрос към треньора ми беше: "Ще ми изяде ли осмицата главата?" Е, не ми я изяде. И след всички емоции сега си имам медал.

- На кого посвещаваш олимпийския си медал?

- На моите дечица. Двете ми дечица са моето злато. На треньора ми, на съпруга ми, на семейството ми, на всички българи. На тези, които се радват за мен... И на тези, които не се радват... Защото им доказах, че мога.

- След този медал какви са амбициите ти на 25 м. - да очакваме ли още един?

- Хайде да не слагаме каруцата пред коня. Има много време. Единственото, което искам сега, е да си почина.

- А отпразнуване на първия български медал в Токио? Няма ли да има поне скромно парти?

- Парти ще има, когато се приберем в Търговище.

- Изминаха тежки времена за човечеството, предизвикателни и за спортистите в частност. Времена на изолация и фокусиране върху най-важното - здравето. Но и много трудности - за тренировки, за състезания... Как би описала този период, за да стигнеш до настоящия момент с олимпийски медал на врата си?

- Аз съм сто процента сигурна, че в личен план тази година и половина ми повлия в положителна посока. Преди тази година и половина бяхме непрекъснато от състезание в състезание, нямахме време за себе си, за семействата си... От тренировка в тренировка, от състезание в състезание. Аз имах нужда от почивка. И тази година и половина от тази гледна точка ми дойде като манна небесна. Ако се абстрахираме от всичко лошо, което данесе пандемията, в личен план бях толкова доволна, че мога да си отдъхна, че ще имам време за семейството си, за децата си...

- Мария Гроздева обяви, че на 30 юли е последното й състезание. Че след олимпийската надпревара на 25 м затваря куфарчето и спира със спортната стрелба... Каза го и дойде в залата да ти стиска палци във финала... Сега, окичена със своя сребърен олимпийски медал, какво би казала за нея, за оттеглянето на най-титулувания ни спортист на олимпийски игри?

- Оххх. Мария... (Заплаква.)

- Май и тази тема те накара да плачеш?

- Като говоря за Мария и за отказването й, няма как да не плача. Тя винаги е била моят идол. (Сълзите отново бликват и Антоанета започва да говори с "буца" в гърлото.) Винаги съм искала да усетя емоциите, които Мария е изпитвала, когато е била там - на почетната стълбичка на олимпийски игри, без значение на кое стъпало... Сега се радвам, че успях да се докосна и да имам частица от това, което има тя... Защото вече знам наистина колко е ценно. Не само лично за мен - за цяла България. Този медал не е личен, не е само за мен. Той е най-вече за треньора ми, затова че неговите усилия са дали резултат - радвам се, че успях да не го разочаровам този път... (Отново заплаква.)

- Благодарности, че успя да ни очароваш и да донесеш радост на българите...

- Благодаря ви. А вие пак намерихте начин да ме разплачете. Явно дълго няма да спра да плача от емоции...