България отдавна е загубила своя облик на китна градина, с население трудолюбиво и съзидателно, което облагородява и съхранява своята неповторима земя. Днес, ако разгледаме икономическата география на различните континенти, ще отбележим, че няма богата и водеща в икономическо и политическо отношение страна в света, която да има слабо развито селско стопанство, от Канада през Франция до Япония. Нашата родна страна не може да възкръсне, да се възроди и да успее в бъдещето, ако земеделието ни продължава да се движи по този катастрофален път на пълно обезличаване и унищожение, вместо да е един водещ стопански отрасъл.

Характерен за българския род, както и за българското селячество е новаторският дух. Едвам излязъл от границите на Турската империя, българският селянин подобрява бита си като се организира за колективно обработване на земята. Така земеделски стопани от с. Красен, с. Кошов, с. Щръклево (Русенско) още през 1890 г., на базата на училищна и черковна собственост на земята, създават отдел към кредитната им кооперация - кооперативно сдружение за производство на полски култури.

 

През 1906 г. в с. Айран Кайрак,  днес село Ясна поляна, Бургаско, общо 9 души земеделски производители наемат частна земя за отглеждане на продукция (това са били единомишленици - толстоисти), основно зеленчукови култури. Такива вегетариански поселения съществуват и създават кооперация в с. Ружинци, Белоградчишко (1907 г.), гр. Бяла Слатина (1907 г.), с. Дерманци, Луковитско (1907 г.), с. Индже войвода, Бургаско (1921 г.), отглеждат зеленчуци, осигурявайки собствената си прехрана.
През 1928 г. в с. Стралджа (Ямболско) селяни (53-ма) създават кооперация със собствена земя (1485 дка), съществувала до 1932 г. Така в периода до 1944 г. са били образувани общо 66 кооперативни сдружения, просъществували в различен срок от време.
Девети септември 1944 г. заварва 29 земеделски стопанства, които са или самостоятелни земеделски кооперации (15 от тях) или производителни отдели към други кооперации (останалите 14).
      Към първата група могат да се посочат кооперациите в с. Мечкор (сега Прослав), Пловдивско, създадена през 1925 г., с учредители 10 земеделски стопани, земя при учредяването - 264 дка, която работи зеленчуци, лозя, овощни градини; гр. Созопол - с 51 членове, 806 дка собствена земя, общо стопанско производство; с. Тотлебен, Плевенско, от 1939 г., 26 души учредители, 2195 дка също общо стопанство и други, като в с. Върбовка, Севлиевско, с. Голинци и с. Младеново, Ломско, с. Малорад, Оряховско, гр. Разград, с. Паскалево, Добричко, с. Касъм (днес Генерал Тошево), с. Обнова, Плевенско, с 2 кооперации - "Нов живот" и "Заря", с. Горица, Карнобатско, с. Вилно, Балчишко и с. Александрово, Ловешко.
       Към втората група (производителни отдели към други кооперации) се включват селяни от с. Тервел (днес с. Тенево), Ямболско (с 90 членове и 1350 дка собствена земя), за производство на ориз; с. Веселиново, Ямболско, със 114 членове и 1250 дка собствена земя с цел оризопроизводство, производство на люцерна, коноп, захарна цвекло, ечемик, просо, картофи и други земеделски култури; с. Слатина, Ловешко - 157 членове, 2800 дка собствена земя, като общо стопанство, и още селяни от с. Ханово (Ямболско), с. Господиново, Варненско, гр. Русе към млекарска кооперация за производство на фураж, с. Кукорево, с. Първенец, с. Могила, с. Бояджик, всички те от Ямболско, с. Грозден,  Карнобатско, с. Желю войвода, Сливенско, с. Баурене, Врачанско, с. Пирне, Айтоско, с. Могила, Ямболско и с. Бояджик, също Ямболско.
В тези стопански обединения селяните са се събирали за да могат успешно да използват както своите собствени средства за производство (земя, инвентар, добитък), така и личния си труд за увеличаване на доходите си и облекчаване на собствения си труд.

Към края на 1943 г. в селата, разположени в различни части на България, са работили следните идове кооперации 

 Всестранни кредитностопански кооперации - 2232
 Популярни банки -  117
 Взаимоспомагателни каси - 117
 Кооперации за обслужване на производството - лозарски, винарски, млекарски - 432
 Трудовопроизводителни горски кооперации - 254
 Специални потребителни - 36
 Застрахователни  - 18
 Благоустройствени -  2

 

Специални кооперации, обслужващи производството 

Тютюневи кооперации -   23

Семепроизводителни  -  7

Застрахователни  -  3 

Ленопроизводителни  -  2 

Конопопроизводителни  -  4

Лозаро-винарски   - 44 

Консервопроизводителни  -  4 

Скотовъднопроизводителни  -  5

Скотовъдно-млекарски   -  44

Коневъдни кооперативни сдружения  -  90

Говедовъдни кооперативни сдружения  -  45

Биволовъдни  -  2

Овцевъдни кооперативни сдружения -  23 

Свиневъдни  -   6 

Птицевъдни   - 14 

Пчеларски  -  7

Бубарски  -  3 

Кооперативните сдружения изиграват положителна роля за развитието на стопанството в нашата страна.

Стопанският живот на всяка страна е цялостна проява и развитието на всеки сектор от националното стопанство има своя дял. Доходите от земеделското производство са основна част от средствата, които българската държава влага за постъпателното прогресивно развитие на следосвобожденска България.
Организацията на земеделските кооперации се основава на зачитане конституционно защитеното право на

собственост на съкооператорите

При разпределяне на доходите от кооперативното стопанство (в резултат на взаимно споразумение) за земята се плаща рента и то в голям процент (40%) от дохода за разпределение, а в някои стопанства дори чистия доход (след като се приспаднат материалните разходи и разходите за труд) се разпределя: 79-80% за рента на земята, 10% за фондове и и 10-15% за премиране на труда.  В резултат на своята дейност тези стопанства - кооперативи, натрупват значителни обществени фондове и бележат сериозни обществени и стопански успехи.

 

 

Втората световна война и последиците за България от нея променят коренно историческия път на българския народ, включително и на българското село. Започва насилствена колективизация на земеделската земя, като до края на 1957 г. кооперирането на земята е завършено, така че "кооперативно-груповата форма на собственост преминава в общонародна форма на собственост" (Минков, М., 1968 г.).
През 1959 г. се заличава една от основните разлики с колхозите - в разпределението на доходите. Между колхоза и българските кооперации съществува

една основна разлика

тя е, че колхозите се изграждат върху национализирана земя (държавна), предадена им за вечно ползване, докато у нас кооперирането се извършва върху частните земи на селяните. От тази разлика произтича и втората принципна разлика - в разпределението на доходите. В колхозите доходите се разпределят единствено по труда, в кооперативното стопанство - както върху вложения труд, така и върху вложената в кооператива земя. Този принцип се запазва и в образуваните след 1944 г. ТКЗС-та, тъй като новата Димитровска конституция признава правото на частна поземлена собственост на селяните, а заедно с това и правото на рента. След премахване на рентата през 1959 г. тази разлика с колхозите - частната собственост върху земята, се запазва.

Организационните принципи като: организация на труда, управлението, плановостта, обслужване с техника и др. на нашите ТКЗС-та не се различават от колхозите по същество, тъй като заимстват от тях формите на организация и ръководство на едрото колективно земеделско производство.

От тази особеност на българските земеделски кооперативи, а именно частната поземлена собственост на кооперативите произтече необходимостта след демократичните промени (1989 г.) в страната при разпадането на ТКЗС-та и АПК-та да се извърши законова реституция или възстановяване правото на собственост върху земята на нейните притежатели, законни собственици. Този процес срещна голяма съпротива в определени среди от обществото, които поддържат колхозната организация на обработване на земята, доказала без спор своята неефективност и дори вредност, но така е по-лесно да се манипулира и обсебва чуждата собственост, както и доходите от нея.

Колективизацията на земята

като политически акт доведе до дългосрочни проблеми и съответно последствия в българското село: социални, нравствени и материални. Селяните постепенно напуснаха родните си места и от добри земеделци и грижовни стопани се превърнаха в така наречения "лумпен-пролетариат", почти изцяло ангажирани като работна ръка в големите социалистически строежи и индустриални производства. Селата бавно, с течение на годините, се обезлюдяваха, както и прилежащите към тях землища - ливади, градини, ниви, лозови насаждения и дворни места. Държавата започна да раздава пустеещите имоти и земи главно на собствената си номенклатура ("всекиму според потребностите") и така възникнаха бързо сателитните "вилни зони". Любовта си към земята хората влагаха там, но всъщност чия беше собствеността?

Наред с това най-плодородните полета на България, неоценимото българско капиталово богатство, бяха екологично замърсени и съсипани от недалновидно построени заводи, фабрики и др. производства, сателитни градове и т.н. Земята се обезцени и дори днес, когато би трябвало да има по-силен обществен контрол, такова безогледно отношение към златната българска земя е очевидно. Достатъчно е да пътуваме по пътя София-Пловдив през плодородната Тракийска равнина, там "где Марица тихо шава"! Продължават да се дават на държавно и общинско ниво земеделски площи от

първокласна земя за строежи

на индустриални паркове например. Може би естествен е въпросът, същите люде ли управляват народното ни стопанство?
Това политическо решение за стопанисване на земята, взето преди десетилетия, е до голяма степен в основата на българския "преход" към нормалност в отношенията, икономиката и достоен статут на държавата ни между другите в семейството на европейските държави. Това доведе също до разрушаване на приемственост в традициите, обезкървяване на нацията и лишаването ни не само от човешко, но и от национално самочувствие, и то до днес.