На 77-годишна възраст в Париж почина големият български философ, есеист и един от най-важните интелектуалци на съвремието ни Цветан Тодоров.

“С безкрайна тъга научихме за смъртта на Цветан Тодоров, мислителя на свободата”, съобщи сред първите в туитър Сандрин Толоти, бивша главна редакторка на двумесечното литературно списание “Букс”, в което Тодоров бе член на издателския съвет.

“Почина фантастичният хуманист” бе заглавието на френското сп. “Нувел обсерватьор”.

“Във френския интелектуален живот Цветан Тодоров заемаше особено място. Той не можеше да бъде причислен към никакъв лагер. Не фигурира в пантеона на френската теория. Заклет антикомунист, главно заради собствената си биография, той е част от антитоталитарния устрем, без да стане “нов философ”, пише изданието.

Цветан Тодоров дълги години бе най-яркото българско присъствие в академичните и интелектуалните среди във Франция, макар самият той рядко да говореше за годините в България, преди да стане имигрант. Роден е на 1 март 1939 г. в София. Негов баща е библиографът Тодор Боров, а дядо по майчина линия — общественикът Иван Пеев-Плачков. Напуска страната едва на 23 г. и се установява във Франция като “невъзвращенец” през 1963 г. Българските му корени обясняват по-късния му интерес да прави дисекция на тоталитарните общества.

През 1966 г. защитава докторска дисертация на тема “Литература и означаване” под ръководството на Ролан Барт. Става френски гражданин през 1973 г. От 1968 г. до смъртта си е почетен директор по изследователската дейност във Френския национален център за научни изследвания, а между 1983 и 1987 г. ръководи изследователския Център за изкуствата и езиците. Във Франция Тодоров е забелязан след преводите си на руските формалисти. Това му помага да промени из основи анализа на повествуванието, като използва семиотиката.

През 1970 г. заедно с Жерар Женет става основател на списание “Поетика”. А прочутото му “Въведение във фантастичната литература” се превръща в едно от знаковите произведения на теорията на жанровете. През 80-те години Цветан Тодоров обаче обръща гръб на лингвистиката и се посвещава на проблемите за същността. През 1984 г. неговата “Критика на критиката” става сбогуване с младостта му на структуралист.

Това е моментът, в който той решително навлиза в историята на идеите, в проблема за паметта и за отношението към другия в различен исторически контекст като например завладяването на Мексико или лагерите по времето на тоталитарните режими. Политическата ангажираност също заема съществено място в живота му. Личната му биография го превръща в яростен антитоталитарист, а недоверието му в революционните утопии става причина някои да го наричат консерватор. Но най-често срещаното определение за него е хуманист.

“Хуманизмът не е партийна програма, това е концепция за човешкото същество и единство от етични и политически принципи - казва той през 2010 г. - Хуманизмът констатира принадлежността на всички хора към едно и също пространство и изисква едно и също достойнство за всички. (...) На върха на ценностите на хуманизма е любовта, защото всеки от нас има нужда от другите, които държат ключовете към нашето щастие. Хуманистичното поведение днес се противопоставя на всички форми на дискриминация и се отказва от илюзиите, подхранвани от различните утопии (то не проповядва революция, не обещава достъп до Рая).”

След началото на войната в Ирак Тодоров категорично се противопоставя на привържениците на “правото на намеса”.

“Да помагаме на отчаяните - да, да променяме политическите режими чрез бомби - не Приемам само едно изключение - когато се разбере, че край нас се извършва геноцид, трябва да бъде направено всичко той да бъде спрян.”

Назависим защитник на демокрацията, в сборника си с есета “Човешкият отпечатък”, излязъл през 2009 г., Цветан Тодоров декларира своята привързаност към “средния път” на либералната демокрация. “Да не се доверяваме на двете крайности. Не бива да се червим, че сме избрали този път по средата”, посочва той.

Цветан Тодоров бе канен да изнася лекции в много престижни висши учебни заведения в САЩ - в Колумбийския университет, в Харвард, в Йейл. Той е доктор хонорис кауза на университета в Лиеж. Получавал е много награди. Книгите му са преведени на 25 езика, повечето от тях и на български. Сред тях са “Поетика на прозата”, “Семиотика, реторика, стилистика”, “Памет за злото, изкушение за доброто”, “Завладяването на Америка. Въпросът за Другия”, “Живот с другите. Опит по обща антропология”. През 2012 г. публикува “Интимните неприятели на демокрацията”, а през 2015 г. “Неподчинените” - серия портрети на хора, които са вървели срещу течението, включително и на Едуард Сноудън. Тодоров остави неиздадена последната си творба, която ще се появи през март.