Ще чуете от много българи “мен баба и дядо ме отгледаха”. Или “лятото при баба и дядо беше най-хубаво”.

Това са милиони истории за мекички, яйца на вестник, захарни петлета, скришно подадени двайсетолевки, прегръдки, ухаещи на уют, прочетени приказки и “не го наказвайте детето, просто е палаво”. В свят, в който всеки иска нещо от теб, бабите и дядовците искат неща за теб. Те са официалният вносител на безгрижие в детството ни. И няма по-срамен грях от този да ги забравим.

Случилото се в село Ягода е метастаза, а пациентът сме всички ние. Защото, ако днес печем безразличие към възрастните хора, след 30, 40, 50 години ние ще сме тези, които ще го преглъщаме с ръждива лъжица в уста. Животът понякога е страшен и част от смисъла му е да сме обградени от хора, с които да се страхуваме заедно. Никой не заслужава самота и мрак. Още по-малко тези, стискали ръчичката ни в тъмното.

(От фейсбук)