- Г-н Мавродиев, играли сте с най-известните ни актьори в над 50 филма - “Козият рог”, “Щурец в ухото”, “Мера според мера” и “24 часа дъжд”. Разкажете нещо за атмосферата на това време?
- Това е истинският, реалният ми живот. Същевременно темата е адреналинова за мене. Много от хората, с които сме били заедно и сме били щастливи, вече ги няма. Тръгнаха за едно място... и Катя Паскалева, и Велко Кънев. Сега и Георги Черкелов ни напусна, и колко още други... Разбира се, всеки миг е в главата ми, но не мисля, че вече мога да разказвам за тези неща.
Актьорската професия се състои в идентифицирането ти с героите и проблемите и всъщност е превеждане на езика на сегашния живот, на това, което се случва в написаните неща. В този смисъл последните роли, които съм направил, също са много ценни за мен, защото те са преживяванията ми днес. Например в момента играя в една много хубава съвременна английска пиеса "Любов и пари" от Денис Кели в Младежкия театър. Всичко, за което ме питате, в тези заглавия е било точно по същия начин. Било е страшно необходимо и искрено съм го обичал и съм вярвал в него, за да може да се осъществи и да не стане формално. Може би и заради това не обичам думата "кариера".
- А имаше ли забавни моменти в актьорската ви работа?
- Искате да ви разправям колко пъти съм падал от кон на главата си? Ами, който не е яздил, той не е падал. Или как през 70-те снимах филм, в който играех шофьор на
автобус, а нямах книжка
Вътре 40 души, снимат ни - ту мене, ту тях, а над Кресна едни такива опасни завои и караш, караш нагоре... Треперил съм - аз си знам как. Не мога да се начудя и какви бяха тия бунаци, дето ме пуснаха да шофирам. (Смее се.) Само заради такива случаи си изкарах книжка след това.
- Вие сте много успешен актьор, защо не участвате в някой от новите сериали?
- Това е въпрос, който засяга тези, които ги правят. Просто така стоят нещата. Вероятно има и някаква логика, голяма част от артистите от моето поколение да не участват в тях, при положение че в нашето кино имаше такъв невероятен срив - 15 години пълно затъмнение. Накрая като за капак наводнихме и телевизиите с риалита.
Все пак сега, когато изведнъж политиката се обърна, всичко веднага отново живна. Отвори се пространство и както виждаме, се изпълва доста успешно. Разбира се, вероятно не всичко е на нужното ниво, но важното е, че отново можем да говорим за български неща както в телевизията, така и в киното.
- А очаквахте ли турски сериали да превземат нашите телевизии?
- В това няма нищо лошо. Турските сериали са интересни и хората ги гледат, защото в тях има много близки неща с нашия манталитет. Има и неща, които изглеждат старовремски, но съществуват. Понятия като морал и чест, точно това, което у нас всячески се замъглява и се унищожава. По-скоро излиза, че за да живееш в родната среда, е по-добре да ги нямаш тези ценности. Да мислиш само за себе си и за собствената си алчност. Като стана дума за развихрилата се алчност в нашата страна, се сещам, че това е един от седемте смъртни гряха. Като се замисля, образно казано, България ми прилича на подиум за модно ревю, на който като в перпетуум мобиле дефилират седемте смъртни гряха. И ние сме принудени да присъстваме през цялото време на това.
- Изглеждате разочарован от последните 20 г.
- Разочарования много. Ако говорим за политика, имам доста крайни мнения, и както казвам на шега, включвам направо на четвърта. Преди време даже се бях заканил, че ще открия катедра в Софийския университет, докато го има още, защото може и него да го закрият,
да открия катедра
по “Уродология”
Понеже звучи научно, ме гледат сериозно и питат какво значи това. Казвам - това е наука за урода и уродството и всички избухват в смях. Много е страшна тази тема. През 90-те и баба Ванга казва: “Парите сменят своето място.” Ето това нещо се оказа ужасяващо в нашия живот през последните 20 г. Това, което се случи, за мене е престъпление. При това за него не може да има наказание, защото е узаконено от новата "стара" финансово-икономическа система на капитализма. И това разбива основните нравствени понятия, като например що е то справедливост. Не може да се намери балансът, защото няма у нас опорна точка, около която да се върнат работите на мястото им. Толкова е всеобхватно случилото се и така е вързано, че каквото и да направиш, където и да се обърнеш, все ти мирише на организирана престъпност. Излиза, че
всъщност държавата е организираната престъпност
Иначе в България организирана престъпност няма. Много е смешно да ми разправят, че не могат да се справят с наркотиците за една нощ. Това е една махала хора и те се знаят много добре. Те са вътрешно комбинирани помежду си и се бият за своите интереси. И повече няма да говоря на тази тема, защото много се ядосвам.
Другото е ужасът на партийните, на политическите борби. Защото хората, които бяха партийци, и при т.нар. тоталитаризъм останаха такива, само че се разпределиха в няколко противостоящи си партии, които определят живота на България.
Много дразнещо е да анатемосват комунистите, като че ли идват от преизподнята, същите тези, които с гордо вдигната глава се наричаха комунисти.
- Вие бяхте ли член на БКП?
- Канен съм за член на партията, но никога не съм бил.
Не съм партиец - не мога
 да живея чрез партия. Живеенето чрез партия е стил и метод. Безумно е, но цялата административна машина, всичко, което е направено през тези 20 г., е една комбинация от средства за особен тотален рекет върху тази част от обществото, която създава материални блага и ценности.
- Как си обяснявате всичко това?
- Обяснявам си го единствено с нашия манталитет, който сме наследили от петвековното ни “присъствие” в Османската империя. Нашето присъствие, не тяхното. Този манталитет е уникален. Робското, гяурското начало да се запазиш на всяка цена: “Преклонената главичка остра сабя не я сече.” И другата страна на същия този човек - еничарството. Когато той е готов да размаже най-близките си, да се откаже от вярата си заради чужди интереси, всъщност заради себе си. Ето това са страшните две страни на този манталитет, за чиято промяна трябват може би още 500 г. И тука няма кой знае какви надежди. Давам си сметка колко са талантливи тези, които идват, но заразата е много силна, защото се корени в личния пример, който дават тези преди тях.
- Все пак не се ли усещат наченки на зараждащо се гражданско общество у нас?
- Не можем да говорим за гражданско общество без средна класа, а ние такава нямаме. Отгоре са олигарси, по средата имаме само далавери, далавери, и то в комбина с държавата, чрез лобиране в парламента и изпълнителната власт. Отдолу - огромна маса хора, гледащи глуповато, които вярват в светлото бъдеще, и не разбират защо то не идва. Средната класа означава икономика. Тя ни трябва, за да може да коригира държавния апарат.
- Няма ли никаква надежда?
- Има, но за целта човекът трябва да бъде спасен за своя собствен свят, а не да бъде превърнат във фейсбуковски Швейк или в някаква интернет машина за говорене на празни приказки и за разиграване на празни истерии. При това анонимни истерии, защото там не те знаят кой си и какъв си. И това се нарича обществен живот и обществено мнение... Въпреки това вярвам, че има и много неща, които са хубави, в това, което идва.
- Известна е вашата “любов” към монополите.
- Нямаш избор, няма мърдане. Тоталитаризъм ли? Тоталитаризмът имаше една логика, която е уж антипазарна, но тя по някакъв начин щадеше обикновения човек, докато
сега тоталитаризмът
на парите, на монополите
е чудовищен
Заплашва ни корпоративен робовладелчески строй. В Древна Гърция на един свободен гражданин е имало 10 роби. Това означава, че "демосът" е бил малка част от населението, а на останалите им дерат кожите. Това е и демокрацията по български. Страх ме е, че и в световен мащаб има подобна тенденция - глобализацията.
- А в професионален план какво ви вълнува в момента?
- Интересуват ме нещата, които в последно време правя. Сегашните колеги, с които работя и общувам, те са в съзнанието ми. Вярно, те са много по-млади от мене, ама и аз, като съм с тях, се чувствам по-млад. Цветодар Марков и с Валери Йорданов например - те са от тези мои приятели, които са с 25-26 г. по-малки. С тях животът е много хубав и чувстваш, че има перспектива вътре в душата ти. Това са светлинките, светулките в живота. Хората от поколението, което идва, също са много талантливи. Но въпросът е и за средата, в която попада семето. Защото те са като острови в блатото - живеят своя много интересен живот, но за съжаление това не може да стане стил на цялото "блато".
- Не изтичат ли талантите от България?
- Сещам се, когато бяхме в Америка с Катя Паскалева и играехме в "Кълбовидна мълния" - една блестяща пиеса на Иван Радоев. Представлението беше пред българите в Чикаго и Детройт. Старите емигранти ме питаха: "Какво става в България?" Отговарям им: "Не знам какво става, но
аз си имам една “теория
 за минералната вода”
Според нея тя се излива и е неприложима, неизползваема. Има я, но се разлива по улиците. Причината е във фаталното нещо, което наблюдавам у нас - стилът на самопреченето, а оттам "теорията за минералната вода".
- Навремето вложихте много енергия за реализацията на мюзикъла "Йестърдей". Какво си спомняте за този период?
- Това беше времето, когато водихме борба за възстановяване на сградата на Младежкия театър, защото той беше без собствена сграда 20 г. Именно такава беше и темата на мюзикъла. Текстът беше изцяло мой, автор на музиката е Любомир Денев, а режисьорът Андрей Аврамов го беше поставил на сцената. За да се реализира, едно дълго, горещо лято двама души с много мъки събрахме 40 хиляди лева.
На предпремиерата и на пресконференцията по този повод залата на театъра, който тогава се помещаваше в Студентския дом, беше претъпкана. Всичко беше пълно - навалица, няма къде яйце да хвърлиш. Половин час преди началото седим в камерната зала и даваме пресконференция.
По едно време, както си говоря с журналистите, поглеждам и виждам, че се отваря вратата на залата и директорът вика с пръст Андрей Аврамов. Той излиза и след малко влиза обезпокоен, а аз го питам: "Какво става?" Той ми казва: "Откраднати са микрофоните."
Половин час преди представлението
откраднаха микрофоните,
представяте ли си? Адът беше невероятен. Струваха скъпо, защото бяха от новите за времето си радиомикрофони. Добре, че се обадихме на директора на Народния Павел Васев и той изпрати техните микрофони - разбира се, от тези, които се държат в ръка. Донесоха ги всички накуп. Ама всичко това трябва да се настрои, което е много дълга работа и цялата огромна публика гледа поне 40 минути как се настройват тези микрофони с уредбата, която е горе на балкона. Поне вече нямаше съмнение, че всичко е на живо. Може би заради това и адреналинът на артистите достигна "горното до". Играха блестящо и публиката беше възторжена.
Друг е въпросът, че според мене кражбата на микрофоните не беше случайна. По-късно нарочно беше запалена и сцената. Ето това е стилът на живот в България, за който говорихме досега. Това е - съжалявам. Тая светлина, която носи всеки човек вътре в себе си, непременно трябва да бъде помрачена. Дразни някого - дявола ли дразни, Бога ли - не знам. Запалиха театъра след 3 години. След това го играехме и в Народния, но и там в един момент ни отказаха да ни приемат. Въпреки всичко, този период, колкото беше труден и неуютен, толкова имаше и енергия и красота, заради целта ни да си върнем театъра, тоест да се върнем у дома. И сега, като мина покрай Студентския дом и го видя пуст и изоставен, се вълнувам.