- Г-н Мамалев, как мина представлението на моноспектакъла ви “Разбираш ли ме правилно?” в Люксембург?
- Мина много добре. Културният център в Берлин осъществи тази среща. В клуба се събират 100 души, а дойдоха към 130. Останаха 40-50 души, които не можаха да влязат. Те са мислили да не би да не се съберат достатъчно хора. Изиграх си моноспектакъла "Разбираш ли ме правилно?" Получих покана да играя в Канада. Пак пред българи, навсякъде пред българи. Това ми е третата държава за тази година. През март в Израел,
станах за трети път
 хаджия. Взех жена ми
 и тя стана хаджийка
- Носи ли ви късмет хаджийството?
- Ако гледам как се развива животът ми - да. Нека да не дърпаме дявола за опашката, не бих искал чак кой знае колко повече неща. Вярвам в чудото. "Разбираш ли ме правилно?" го играх още в Германия в края на април и сега в Люксембург. Сега предстои да го играя на 21 и 28 ноември, както и на 5 декември в НДК в клуб "Студио 5".
- Кога усетихте, че имате актьорска дарба?
- Не мога да кажа, че съм разбрал или усетил. Това е нещо, което го имаш. Осъзнах го някъде в 3 - 4-ти клас, когато започнахме да правим пиеси.
- Коя беше първата ви роля?
- Моето родно село Мамарчево беше голямо - към 400 къщи, и пълно с деца. Развиваше се голяма читалищна дейност. Тогава нямаше телевизия, нямаше интернет, нямаше такива възможности да се контактува със света. Хората обичаха да си общуват. Говоря за приятното и естествено човешко общуване. Може би то е било по-хубаво. Сега хората стоят пред компютъра, могат да общуват с целия свят, но от друга страна, всеки е някак си самотен. Това ще промени човечеството. Но такъв е животът.
Ако искаш едно нещо, трябва да платиш определена цена
Ако искаш да има някаква революция в техниката, както в случая с компютрите и интернет, плащаш цената на човешкото общуване. А то не може да се замени с нищо - нито с гледане на филм, нито с ходене на театър.
Та първата ми роля беше под режисурата на дядо ми в детската градина. Играех орач в една приказка. Аз си сея, а идва мечката и ми казва: "Скрий ме, защото ме гони ловецът с едно куче." Един мой приятел, който се казваше Гурко, играеше кучето, защото баща му беше ловец и той донесе каишка за ловджийско куче. Нямаше кастинг - така си спечели ролята - с каишката. Та аз скривам мечката в чувала. Чувалът се оказа малък за детето, което играеше. Една от учителките изтича и го покри с покривка за маса. И идва ловецът и ме пита: "Виждал ли си тук някаква мечка?" Аз отговарям: "Не, къде ще съм виждал тук мечка." И той казва: "Я удари с брадвата чувала, че имам чувството, че нещо мърда вътре." "Не, нищо не мърда. Това е сено", отговарям аз. Ловецът настоява. И аз удрям с брадвата и убивам мечката. Така първият ми режисьор беше дядо ми. Учеше ме как да ходя с крината. Когато човек сее, хвърля зърно на всеки две стъпки. Тази роля не съм я забравил до ден днешен. Много будни бяха учителите. Нашият край е много смесен - има преселници от Беломорието, от Македония, от Одринско. Имаше от строените за бежанците от Одринска Тракия къщи шаронки (по името на комисара на Обществото на народите Рене Шарон, благодарение на когото се отпуска заем за България, б. р.).
В училището се правеха по две пиеси в годината. Едната беше по Коледа, независимо от комунизма хората си празнуваха и Коледа, и Великден. Нашият край не е бил много революционен.
Селото е равно, къде ще
 се скрият партизаните?
Те гледат да запалят мандрата и да избягат в гората. Веднъж ми се случи да играя в една пиеса два пъти. През три години. Единият път играх Ежко Бежко, а другия път играх главната роля - Хитър Петър. Аз бях малко непослушен и за лошо поведение ме наказаха да не участвам в следващата пиеса. Така ме заболя. И ходих да ги гледам със свито сърце.
- Вярно ли е, че сте искали да ставате метеоролог?
- Не, така ме разпределиха в казармата. Иначе първото ми желание беше да ставам лекар. В родата имам братовчеди лекари, вуйчо ми беше лекар в Елхово. Повлиях се за кратко. Иначе от малък правех моноспектакли. Разказвах смешки. Възпитавах моя си публика.
 В Созопол на един летен пионерски лагер в 5-и клас аз разказвам вицове, а другите лежат по леглата и се смеят. В помещението сме 7-8 момчета. Това беше тип моноспекъл. Вратата е зад мен. И те изведнъж започват да ме гледат много странно. Моята публика ме гледа странно и мълчи, не се смее. Викам си: "Аааа, не, сега ще ви накарам да плачете от смях." Пускам страхотен виц, в който няма грешка. Пак не се смеят. "Я да пусна друга случка", казвам си, а те пак не се смеят. Изведнъж усещам - тряяяс, удар зад врата. Обръщам се - шефът на лагера. Той знае режима - децата следобед трябва да спят. Та за този моноспектакъл бях наказан да не бера смокини. Изводът е, че като разсмиваш хората, получаваш и удари.
- Как поддържате настроението си?
- Не съм труден и тежко замислен човек. Е, не съм лековат и глупав
Настроението е нужно на всеки. Не се замислям, държа се естествено.
- Изпадате ли в лошо настроение?
- Разбира се, като всички хора. Последните години играя и неща, в които има драма и трагедия. Сега участвам в спектакъла на Джери Марков "Да се провреш под дъгата". И на финала моят герой става трагичен.
- Преживявате ли го после?
- После не, но на самата сцена - да. Много е тъжно, трагично е. Този човек, за да се спаси, извършва тежко предателство. Иска да не се е случвало - казва: "Дано никой да не разбере и дано аз да забравя." След като изиграх пазача в "Последната нощ на Сократ", от няколко години усетих колко е интересно, дълбоко и сложно да се играе драматично, да се стигне до моменти на трагизъм.
- Киното или театъра?
- И трите - кино, театър плюс забавния шоу бизнес.
- Приключи ли НЛО?
- На този етап НЛО
 си е свършило работата
Не сме водили разговори с колегите дали искаме да направим нещо ново. Нищо не мога да ви кажа. А тогава много хора играеха за първи път - и Димитър Рачков, и Тео Елмазов, и Мария Сапунджиева, в такова "култово" предаване. То се гледаше семейно - от петгодишни до 80-годишни хора. Не може твърдо да се каже, че това е свършило. Аз съм против такива категорични решения в нашата професия. Ето например до пролетта, преди да започнем да репетираме "Да се провреш под дъгата" на Джери Марков, щях да кажа - аз съм комик и обичам да играя весели неща. Да, но след като изиграх тази роля, мога да кажа - да,
аз съм комик, хората
 ме познават като такъв,
 но съм играл и добри драматични и трагични роли
 - Коя ви е любимата роля?
- Много са. Няма роля, която да не харесвам и да не съм искал да стане добре. Може би най-любима е ролята, която един артист репетира в момента, понеже е нова и се разучава с най-голям интерес. Като че ли най-хубава е тази, която очакваш да играеш, защото още я изучаваш, още я изпитваш.
- Как си обяснявате бума на български сериали?
- Дошло им е времето на сериалите. Може би проблемът е, че не се знае кой може да ги следи толкова много сериали. Трябва някой да е много свободен. Аз ги харесвам и следя някои от тях, но когато имам време. Вечер имам представление до 21,30, докато се върна, става 22 часа. Кога да ги следя всичките? Може би модата е такава. В един момент модни бяха риалити форматите. В друг - забавните програми. Като че ли има мода по нашите телевизии. По-интересно би ми било да е по-разнообразно. Да речем да има два-три сериала, две-три забавни програми, две-три риалити шоу. Така човек ще може да си подбира какво да гледа. А в момента на хората им е трудно да гледат всички сериали, някои от които са и по едно и също време.
- Талантливи ли са младите български актьори?
- Не очаквайте да кажа, че не са талантливи. Те са млади. Пожелавам им да не разчитат само на сериалите.
Не можеш да кажеш дали даден човек е способен
 и талантлив само от
 една роля. Можеш да го кажеш след 10 роли
Можеш да го кажеш, когато той стане някъде на 50-55 години. Да е жив и здрав, и работлив, и да има желание да се развива. Тогава спокойно можеш да удариш чертата и да кажеш - играл съм това и това, тук съм играл с този актьор. Голямо щастие е да си работил с талантливи режисьори. Голямо щастие е да играеш в добри театри. Същото важи и за филми и сериали. Пак ще дам пример с "Да се провреш под дъгата" - там участват много големи артисти, да не прозвучи пресилено, но те са цветът на българския театър.
- Как ви действа славата - адреналин ли е, пречи ли, помага ли?
- Ако имате предвид популярността, тя е част от професията. Не може да бъде артист, да е играл много - по телевизия, кино, театър, и да не е популярен. Ще не ще, става популярен. Не бих казал, че е като адреналин. Най-притеснителен е първият етап, когато хората започват да те заглеждат. До този момент човек си е живял много спокойно - никой не му е обръщал внимание. Когато ми се случи, аз започнах да се притеснявам. Много бързо ми мина и сега не обръщам никакво внимание. Даже понякога се държа прекалено естествено.
Но не мога да се ограничавам в действията си само защото хората ме гледат
Ами да ме гледат. И без това толкова са ме гледали, дето се казва и пари плащат, за да ме гледат, аз сега пък ще се притеснявам дали ме гледат. Това е положението.
- Коя е най-куриозната случка в живота ви?
- Объркаха веднъж името ми с Малеев, а Малеева беше жената на Тодор Живков. Снимахме "Васко да Гама от село Рупча" на един кораб, който правеше курс от Бургас до Барселона. На кораба пътува нашият посланик в Испания Христо Малеев. Ние снимахме, докато корабът пътуваше. На пристанищата не можеше. Та на едно от тях пасажерският капитан раздава паспортите ни и казва - Петров, Петков, Малеев. Майката на посланика също пътуваше със сина си и чула Малеев и се качила да му каже, че на кораба има техен роднина от артистите. Тогава бях млад, още не бях много популярен. Той проявил интерес да ме види и привечер, като се прибрахме, развеселени, от пристанището идва пасажерският капитан и вика: "Малеев, твоят роднина те вика." Подкосиха ми се краката - какъв роднина, кой роднина. "Как кой - посланикът горе", казва той. Викам му: "Не сме роднини". "Е, че не сте ли роднини - ти си Малеев и той е Малеев", казва капитанът. Викам му: "Аз не съм Малеев. Вижте какво пише в паспорта ми." Както и да е. Качих се аз горе при посланика, разяснихме кой какъв е, пийнахме уиски и всичко приключи благополучно.
Друг куриоз ми се случи, като бях войник, играхме една пиеса в Брацигово, където читалището е малко вкопано в земята. Прозорците са отстрани и отвън можеш да скочиш направо на сцената. Читалището беше претъпкано. Беше за деня на Пловдив. Аз играех крадеца и реших за по-интересно да скоча през прозорците. Пътеките са от двете страни на залата, но всичко беше пълно. Беше абсурд да стигна до сцената през вратата, защото цяло Брацигово се беше скупчило в читалището. Викам си - ще отворя прозореца и ще скоча. Беше пролетно време, много хубаво. Вътре не може да се диша. Страшно. Оставих прозореца открехнат, надавам едно ухо докъде е стигнала пиесата. И по едно време, когато трябва да вляза, отивам и бутам прозореца - затворено. Пак бутам, почуквам. "Какво има бе?", чувам глас отвътре. Викам: "Трябва да вляза." "Къде ще влезеш, не виждаш ли какво е вътре?", отговаря ми човекът. Казвам му: "Трябва да скоча на сцената". Тогава още не бях популярен и хората не ме познаваха. А организаторите услужливо настанили до сцената човек от общината за пазач да не вземе някой да се качи на сцената. И като видял, че прозорецът е открехнат, решил да го затвори за всеки случай.
"Как ще излезеш на сцената, я се махай оттам", продължава човекът. "Как ще се махна оттам, не разбираш ли, че играя в пиесата?", не се предавам аз. Започнах по-силно да говоря, за да чуят колегите. Този, който лежеше на дивана и чакаше да го ограбя, светла му памет, Емил Джамджиев, наш колега, както се правеше на заспал, се изправи и вика: "Пуснете го, той наистина трябва да влезе."
"Защо да го пускам? Няма да го пусна", настоява общинският служител. Става спор, суетня. Накрая се обади един шеф: "Петре, не виждаш ли, че трябва да го пуснеш?" Той се обиди: "Ти ми каза да стоя до сцената и да не пускам никого, а сега се оказва, че трябва да го пусна този." В крайна сметка той се обърна и напусна обиден читалището.
Аз с лъвски скок влязох и колегата пак заспа на дивана, преди да го обера.
Подобен случай има с големия артист Георги Парцалев. И той искал да изиграе драматична роля,
 а не само хумористична
Та веднъж му дали да играе убиец и трябвало да застреля някого с пистолет. И пистолетът засича. Той се чуди какво да прави. Вижда наблизо на сцената, че има нож, и го взема, за да убие с него другия герой. В това време отстрани зад сцената гръмват като с пистолет, преди Парцалев да е пробол противника си с ножа. И публиката пак се съдира от смях.
- Изкушавали ли сте се от политиката?
- Не, имам пристрастия, но никога не съм искал да бъда политик. Българите сме на Балканите, на кръстопът и на ветровито място. Ние сме като шише с вино и великите сили не ни оставят да се утаим. Току-идва някоя велика сила, вдигне шишето и го мъти. После друга. Не можем да се огледаме.
След като 45 г. сме били комунистическа държава, още поне 45 г. трябва да минат, за да се оправим. Това е като един влак, на който дърпаме спирачката и влакът със свистене и пухтене спира. Слизаме ние и идват чужденците и ни дават съвети как да тръгнем в правилната посока. Процесът е труден. Линията е само една. Ще трябва да обърнем локомотива и ще трябва да го преместим на ръце. Лошото е, че не знаем къде сме в момента - дали сме започнали да го местим, дали е поставен в другия край на влака, дали сме тръгнали. Как ми се иска да вярвам, че сме тръгнали в правилната посока. Дано!