Цяла една философия, с обслужващата я система и уникален държавен строй, налагани повече от 3 десетилетия, умряха онзи ден.
Повечето хора не разбраха това, защото бяха залисани в новините за залавянето на Кадафи и придружаващите ги видеокадри, на които побеснели либийци влачат окървавеното тяло на своя дългогодишен диктатор.
Стрелба с автомат "Калашников" и крясъци "Умри, куче! Аллах е най-велик!" предизвестиха кончината на един от най-емблематичните държавници на нашето време. А с това дойде и краят на джамахирията. Неологизъм, превърнал се в запазена марка на едно особено противоречиво управление. Либия вече е обикновена и нормална република, която може някой ден дори да се върне и към монархията, но със сигурност повече никога няма да е джамахирия.
Тази странна дума, измислена от Кадафи, влиза в арабския език след декларацията от Себха и за нейна рождена дата се смята 2 март 1977 г. Тогава след извънредно заседание на Генералния народен конкрес е прочетено възвание, с което е наложен нов обществен строй и име на страната. От република Либия става Велика социалистическа народна либийска арабска джамахирия.
Какво е джамахирия? Езиковедите обясняват, че това е
словосъчетание
от арабската дума
джумхурия, което
означава република
и джамахир -
народни маси
Тоест народна република или управление на масите. Но джамахирия е много повече от това. За близо 35 години тази философска система търпи доста промени. Като сложен пасианс, в който картите променят местата си, но по предварително зададена логика.
Когато започва трескаво да разбърква тестето на държавното управление, Кадафи е на тридесет и няколко години, а откакто е взел властта, не са минали и две петилетки.
Освен че е млад, либийският лидер е и твърде объркан. Тръгва с устрема на арабския национализъм, вдъхновен от своя политически кумир Гамал Абдел Насър. След смъртта на египетския президент обаче губи основния модел за подражание и индоктриниран от писанията на колцина руски анархисти навлиза в дълбоките меандри на собствените си философски лутания. Опитвайки да съчетае по някакъв начин социализъм, народна демокрация с ислямски морал и патриотизъм, той стига до нещо, което озаглавява "Трета универсална теория". В нея разяснява що е джамахирия, както и в първата част на своята лидерска дисертация - Зелената книга.
Всъщност сама по себе си Зелената книга е едно доста забавно и лековато четиво. Проблемът идва, когато това посредствено книжле изведнъж е овластено с институционалната тежест да бъде нещо като новата конституция на страната на масите.
Така започва тоталното
ребрандиране на Либия
и всичко става зелено
Това съвпада и с периода на покачването на цената на петрола на световните пазари и увеличаването на приходите в хазната. Както е известно, всяко ребрандиране изисква пари, а в случая петродоларите за Кадафи текат като пълноводна река.
Става както в онзи популярен чалга рефрен у нас: "Зелено, зелено, щом всичките пари са ти в зелено, и моите мечти са в зелено..."
Либийският чичко паричко обаче не желае да бъде конвенционалният петролен шейх или обикновен близкоизточен военен диктатор. Той се възприема преди всичко като философ и мислител, син на берберско племе, който се бори за световна джамахирия.
Ако някой се чуди какво би се получило, ако едно бедно камиларче от пясъците на Северна Африка получи военно образование в британски колеж, а по-късно стане мултимилиардер, чиято настолна книга е "Държавност и анархия" на Михаил Бакунин, то отговорът е пред нас - полковник Муамар Абу Меняр ал Кадафи.
Въпреки че отговорът на въпроса какъв човек беше Кадафи не е толкова прост. Това, което никой не може да отрече, бе склонността му да се променя. Той преминаваше от един образ в друг толкова бързо, колкото събличаше маршалския мундир, за да се заметне с африканска пелерина.
От мислител и автор на разкази за космонавти той стана инженер на Великата изкуствена река. Хвърли милиарди в един мегаломански проект и от центъра на пустинята Сахара докара сладка вода до средиземноморското крайбрежие.
Промени не само бита
на либийците, но и климата на страната

Даде земя и гостоприемство на прокудения палестински народ. После нещо му стана, размисли и изпъди до крак всички палестинци като крастави кучета, така както и израелските окупационни войски не са ги гонили.
Финансираше ЕТА, ИРА, "Червените бригади", Абу Нидал, Карлос Чакала и всички възможни терористични отрепки, които потропаха на вратата му с думите, че се борят срещу световния империализъм. Самият той обаче бе пръв империалист в Африка. Прати войски в танзанийско-угандийския конфликт и започна война с Чад, за да завладее ивицата Узу - богата на уран територия.
Авантюра, в която си отидоха хиляди либийски войници и около милиард долара. Подклаждаше сепаратистките движения на туарегите в Мали и Нигер, но потискаше техните братовчеди, живеещи на територията на Либия. Едва в последни години ги припозна като автентичен етнос и разтвори кесията.
Години наред Кадафи се опитваше да обедини арабите. Кроеше федерации с Египет, Сирия и Судан, но нито една от тези идеи не сполучи. Нямаше и как, защото повечето арабски лидери го смятаха за луд или поне за тотално непредвидим и прекалено опасен, за да си играят с него. Години наред финансираше и въоръжаваше бойците от фронта "Полисарио" срещу мароканския крал. Плати няколко милиона на Карлос Чакала, за да убие египетския президент Ануар Садат. По ирония на съдбата хора на "Мюсюлмански братя" успяха да ликвидират Садат преди терористите на Карлос, а Кадафи тъкмо беше подгонил братството в Либия. През 90-те години сключи тайно споразумение с ЦРУ срещу ислямските фундаменталисти, а през 1998 г. даже
издаде заповед
за арест на
Осама бен Ладен
Неуспешен бе опитът му да отстрани престолонаследника на Саудитска Арабия принц Абдула, с когото си размениха тежки думи на всеослушание по време на една от срещите на Арабската лига. В този период Кадафи определено започна да се заяжда с арабите. Пушеше демонстративно« на срещите на върха и тръскаше пепелта по килимите, после кръстосваше крака, показвайки подпетките на ботушите си, нещо, което винаги се е смятало за обида сред мюсюлманите. Накрая обяви, че Либия ще напусне Арабската лига и ще се върне към африканските си корени, към които винаги е принадлежала.
Почна африканското тунинговане на джамахирията
Сирт, неговото родно и лобно място, бе превърнато в африканския Брюксел, а той самият - в крал на кралете. Тръгна на нескончаеми турнета из Черния континент, където или хвърляше пачки с долари по улиците, като в Малави например, или просто ги даваше в куфарчета на когото трябва. Веднъж на официалния лидер на страната, друг път за сепаратистката армия на неговия опонент.
Така работеше Кадафи. За него нямаше недостижими хоризонти, особено след като си бе играл на котка и мишка дори със Запада. Първо правеше атентати и магарии тук - там. После плащаше компенсации на семействата на жертвите. В началото лидерите на свободния свят го бомбардираха , налагаха му ембарго, а после взеха да правят бизнес с него. След като през 1986 г. се размина с една неточна ракета, пратена от Роналд Рейгън, а за 270 убити в атентата на Локърби през 1988 г. го наказаха само със санкции, Кадафи реши, че е безсмъртен.
По едно време се обяви за имам на някаква енигматична фатимитска държава, която съществувала в Северна Африка и Сахара през тринайсти век. И докато се изживяваше ту като религиозен водач, ту като крал на кралете и пръскаше грандомания по всички краища на планетата, собствената му страна бе управлявана по възможно най-абсурдния начин.
Джамахирията по нейния изначален замисъл от 1977 г. като държава, ръководена от масите, съществуваше в едно пермаментно противоречие.
Уж хората по места вземаха всички решения за своето настояще и бъдеще, а после институциите трябваше да ги изпълняват. Схемата на джамахирийското управление в най-опростения й вид е следната: Няма държавен глава, защото хората сами се управляват. Всички пълнолетни граждани на страната участват в така наречените базови народни конференции, които заседават по места.
Чрез комитети, в които влизат избрани представители, решенията на народните конференции отиват към Генералния народен конгрес, който пък след гласуване ги свежда за изпълнение към институциите. Няма министерства, а народни секретариати. Посолствата в чужбина са народни бюра. Комитетите за народен контрол следят за точното изпълнение на решенията. Ако възникнат по-сериозни проблеми, тогава цялата работа може да стигне и до компетенциите на Революционните комитети, които са напълно автономна (въоръжена) структура, овластена да бди за устоите на цялата система.
На практика джамахирийската система бе едно нескончаемо джуркане на пълномощия, което всъщност водеше до нищоправене, пълно забатачване на проблемите, отчайваща некомпетентност и повсеместна корупция.
Как едно дете на
бедуини от неособено
голямо и важно племе
може да се превърне
 в абсолютен диктатор,
от когото зависи всичко, при положение че няма никаква официална власт?
През всичките 42 години на своето управление Кадафи бе наричан от либийците вожд и ръководител на революцията. Като такъв той бе единственият, на чиято върховна власт вездесъщите Революционни комитети би трябвало да се подчиняват. Макар че тази структура имаше свое официално ръководство, тя бе лостът, с който Кадафи управляваше всички възможни институции в страната си. Включително и армията. Офицерите, с които навремето бе взел властта от крал Идрис, бяха назначени на ключови позиции в органите за сигурност. Когато действителността разочарова някои от тях - те просто си отидоха. На онзи свят или - в добре платено заточение.
Кадафи въртеше на различни постове тези, които му останаха верни като Мустафа Харуби, ген. Хуелди Хмейди и Абубакр Юнис Джабар. Като бивши военни на тях им бе отредено да се занимават с войската, военното разузнаване и въобще сектора за сигурност. Там обаче бяха спешно вкарани и други хора - предимно роднини и близки.
Като например братовчедите му Ахмед Кадаф ал Дам, Мансур Дау и баджанака Абдала Сануси. Последните двама останаха с Кадафи до самия край. Бяха заловени заедно същия ден в Сирт. Бунтовниците обаче предпочетоха да ги оставят живи. Поне на първо време.
Сануси, който през годините отговаряше за вътрешната сигурност в Либия, е може би една от най-мракобесните фигури на режима. Мансур Дау пък бе шеф на службата за лична безопасност на Кадафи. През всичките години на своето управление либийският лидер бе пазен от абсолютно предани хора от своето племе от покрайнините на Сирт.
Това за кубинските
девственици, които го
охраняват, бе абсолютна
митология,
която Кадафи сам си произвеждаше. Амазонките във военни униформи, които ходеха след него по време на задграничните му воаяжи, бяха либийки с чисто декоративна цел. Истинските му гардове бяха родственици, синове на по-далечни братовчеди и племенници. Както мустакатия Щеуи Харир - главния бодигард на Кадафи, който бе неотлъчно зад гърба му последните 15 години.
Каква е съдбата на Щеуи не е ясно, но след смъртта на Кадафи в интернет се появиха няколко десетки снимки от задкулисния живот на неговия бодигард. Щеуи Харир явно е бил голям почитател на славянската красота, защото на кадрите го има в интимни пози с дузина девойки предимно от Беларус и Украйна. Което не е толкова голяма изненада, след като от уикилийкс се разбра, че самият полк. Кадафи имал подчртан афинитет към една украинска блондинка, уж медицинска сестра. Като по-млад, казват, че предпочитал българки или югославянки, но това е една друга тема...